ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 8

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

(продължение)

Темата за мечтите на Ема е свързана с малката хрътка, подарена ѝ от горския пазач: „когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите ѝ вечната градина и прашният път. <…>

Мислите ѝ, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“

Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето ѝ“.

Загубата на кучето при отиването от Тост в Йонвил символизира края на умерените романтични и меланхолични мечти в Тост и началото на по-страстния период в съдбоносния Йонвил.

Но още преди Йонвил мечтата за Париж се появява от копринената табакера, която Шарл намира на пустия селски път на връщане от Вобиесар, както в големия роман през първата половина от нашия век „В търсене на изгубеното време“ на Пруст градчето Комбре със своите градини (споменът за него) изплува от чашата чай. Видението за Париж е една от мечтите, преминаваща през цялата книга. Още една (бързо отхвърлена) мечта е, че Шарл ще прослави името Бовари, което носи: „Искаше ѝ се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция!“

Темата за мечтите се преплита по естествен начин с темата за лъжата. Тя крие от Шарл табакерата, над която се предава на мечтите си; и от самото начало използва лъжата. Най-напред – да я отведе от Тост: мнимата ѝ болест – причина за преместването им в Йонвил уж заради по-добрия климат: „Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.

Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл ѝ предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше. <...>

Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.

Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит“.

Именно в Йонвил я настига съдбата. Участта на сватбения ѝ букет е един вид предзнаменование или символ на това как няколко години по-късно ще се раздели с живота си Ема. Намирайки свадбения букет на първата жена, Ема се пита какво ще стане с нейния. И ето, тръгвайки си от Тост, Ема го изгаря: „Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина“. В едно от писмата на Флобер има приложимо към този откъс място: „В прозата наистина доброто изречение трябва да бъде като добър стих: същата неизменност, същата ритмичност и звучност“.

Темата за мечтите се появява, когато Ема решава какво романтично име да даде на дъщеря си: „Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше ѝ се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия“. Другите персонажи, предлагайки името, също остават верни на себе си. „Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви“. Господин Леон, казва Оме, „се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.

Ала старата Бовари решително викна, като чу името на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед“. Обърнете внимание на причината, по която Ема избира името Берта: „Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага се спря на това име...“

Романтичните съображения при избора на името са в рязък контраст с обстановката, в която попада дъщерята на Ема, дадена по дивия обичай по онова време на бавачка. Заедно с Леон Ема отива да я навести. „Познаха къщата по стария орех, който я засенчваше. Тя беше ниска и покрита с потъмнели керемиди; отвън под прозорчето на тавана висеше плетеница лук. Забучени до бодливия плет прътове ограждаха една квадратна леха със салата, малко лаванда и цъфнал грах, повлякъл се по поставените пръчки. Течеше мръсна вода, разливайки се по тревата, и навред се виждаха разни неопределени дрипи, плетени чорапи, червена басмена блуза и дълго грубо платно, простряно надлъж по плета. От шума на вратичката дойката излезе на ръка с дете, което сучеше. С другата ръка дърпаше едно хилаво сополанче със скрофули по лицето, син на руански търговец, родителите на което бяха много заети с търговията си и го бяха пратили тук“.

Промените в емоциите на Ема - поредица от меланхолия, страст, отчаяние, влюбване и разочарование - завършват с доброволна, болезнена и много хаотична смърт. Но преди да се разделим с Ема, трябва да отбележим нейната вродена твърдост, някак отразена в малък физически недостатък - в сухата ъгловатост на ръцете ѝ; ръцете ѝ са елегантни, нежни и бели — може би не лоши, но не много красиви.

Тя е лъжлива, измамна е по природа: от самото начало, още преди всичките измени, тя лъже Шарл. Тя живее сред еснафи и самата е еснафка. Душевната ѝ пошлост не е толкова очевидна като при Оме. Сигурно би било немилосърдно да кажем, че изтърканите, банални лъжепрогресивни идеи на Оме съответстват на женския лъжеромантизъм на Ема, но не можем да се избавим от усещането, че Ема и Оме не само са сходни фонетично, но и си приличат по нещо и това нещо е присъщата и на двамата им пошла жестокост. У Ема пошлото и еснафското е прикрито от прелест, обаяние, красота, пъргава съобразителност, страст към идеализирането, проблясъци на нежност и чувствителност, а още и от това, че нейният кратък птичи живот завършва с истинска трагедия.

Иначе стоят нещата с Оме. Той е процъфтяващ еснаф. И до самия си край Ема, даже мъртва, се намира под неговата натрапчива опека, неговата и на абат Бурнизиан. Възхитителна е сцената, когато те – служителят на фармацевтиката и служителят на Бога – заспиват на столовете си до тялото ѝ, един срещу, друг, и двамата хъркайки, надули кореми, с увиснали челюсти, еднакви в съня си, събирайки се най-сетне в една човешка слабост. И какво оскърбление за печалната ѝ участ е епитафията, измислена за нея от Оме! Паметта му е затлачена от популярни латински цитати, но като начало той не е способен да предложи нищо по-добро от sta viator – „спри, пътнико“. Да спре къде? Втората половина на латинския израз heroa calcas е „стъпваш върху праха на герои“. Накрая Оме с обичайната си безскрупулност заменя „праха на герои“ с „праха на любима жена“. Спри, пънико, ти стъпваш върху праха на любима жена, което няма никакво отношение към нещастния Шарл, който обича Ева въпреки цялата си тъпота, с дълбоко, трогателно обожание, за което тя все пак се досеща преди своята смърт. А самият той къде умира? В беседката, където ходят Ема и Рудолф на любовните си срещи.

Празнините в отбраната на Оме не са малко:

1. Неговите научни знания са взети от брошурите, общата му образованост – от вестниците; литературните му вкусове са ужасяващи и особено това как се отнася към писателите, които цитира. Поради невежеството си той веднъж отбелязва: „That is the question“, както напоследък четох във вестника“, без да знае, че цитира не руански журналист, а Шекспир, което не подозира вероятно и самият съчинител на статията.

2. Той не може да забрави ужаса, който изпитал, когато едва не попаднал в затвора заради незаконна медицинска практика.

3. Той е предател, грубиян, подлизурко и жертва лесно своето достойнство заради по-съществени делови интереси или за да получи орден.

4. Той е страхливец и, въпреки храбрите тиради, се страхува от кръв, смърт и трупове.

5. Той не знае снизхождение и е отвратително отмъстителен.

6. Той е надуто магаре, самодоволен позьор, пошъл бърборко и стълб на обществото, подобно на много пошли хора.

7. Той получава орден през 1856 година, в края на романа.

Флобер смятал своето време за епоха на еснафството, което наричал muflisme (грубост – бел. П. Н.). Но подобни неща не са сведени до определено правителство или режим; и по време на революциите, и по време на полицейските държави еснафството е по-видимо, отколкото при по-традиционните режими. Еснафът в действие е винаги по-опасен от еснафа, който седи спокойно пред телевизора.

Да изброим влюбеностите на Ема – платонични и не само:

1. Като пансионерка тя вероятно е била влюбена в учителя си по музика, който се появява с цигулка в калъф в един от ретроспективните пасажи.

2. Едва омъжила се за Шарл (към когото от самото начало не чувства любов), тя завързва нежна дружба с Леон Дюпюи, чинавник на нотариуса.

3. Първи „роман“ с Родолф Буланже, местен земевледелец.

4. В средата на този роман, когато Родолф се показва повече груб, отколкото подхожда на романтичния идеал, по който тя тъгува, Ема се опитва да намери идеала в своя мъж; тя се опитва да вижда в него велик лекар и преминава към кратък период на нежност към него и на плахи опити да се гордее с него.

5. Когато нещастният Шарл не успява да направи операция на навехнатия крак на пострадалия коняр – един от най-добрите епизоди в книгата, - тя се връща при Родолф с по-голяма страст.

6. Когато Родолф разрушава последната ѝ романтична мечта за бягство в Италия, страната на мечтите, след сериозна болест тя намира предмет на романтичното си поклонение пред Бог.

7. За кратко тя мечтае за оперния певец Лагарди.

8. Романът с вялия, страхлив Леон, когото среща отново, се оказва гротесково и жалко осъществяване на всичките ѝ романтични мечти.

9. Преди смъртта си тя открива у Шарл неговата човешка и божествена страна, неговата безупречна любов към нея – прозряла е всичко това.

10. Разпятието от слонова кост, което целува няколко минути преди смъртта си, може да каже, че и тази любов завършва с нещо като предишните ѝ трагични разочарования, защото безизходността на живото взема отново връх, когато, умирайки, тя чува тъжната песен на нещастния скитник.

Къде са в книгата „добрите хора“? Злодей е несъмнено Льорьо, но кого, освен нещастния Шарл, можем да наречем добър човек? Не предизвиква възражения в общи линии бащата на Ема, старият Руо; с известни уговорки – момчето Жюстен, което намираме да ридае над гроба на Ема – по дикесовски уникална нота; а като говорим за дикенсови ноти, няма да забравим още две нещастни деца – дъщерята на Ема и, разбира се, унилата помощничка на Льорьо, прегърбената занемарена нимфетка на тринадесет години – кратък по съществуването си персонаж, който ни кара да се замислим. Кой още в книгата е подходящ да бъде наречен добър човек? Най-подходящият човек тук е третият лекар, великият Ларивиер, макар че винаги ми е била отвратителна прозрачната сълза, пролята от него над умиращата Ема. Някой би могъл да каже: бащата на Флобер е бил лекар, така че тук над нещастията на създадената от сина му героиня отронва сълза и старият Флобер.

(Следва)