МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 41

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 17 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано, донесох вода от новия кран. Във витрината на един магазин е окачен вестник, Tägliche Rundschau, вестник на Червената армия за "населението на Берлин". Вече не сме народ, ние сме просто население, все още сме още тук, но вече сме нищо. Тази разлика в ценностите съществува и в други езици: народ и население, хора - население. Горчиво чувство, когато чета за честването на победата в Москва, Белград и Варшава. Твърди се, че граф Шверин-Кросиг се е обърнал към германците и ги е предупредил да се изправят пред фактите. Ние, жените, правим това отдавна. Но какво ще стане, ако носителите на Рицарския кръст, генералите и гаулайтерите трябва да направят същото? Бих искал да знам какъв е броят на германските самоубийства в наши дни.

Хер Паули демонстрира напоследък оптимизъм. Той говори за бързо икономическо възстановяване, за участие на Германия в световната търговия, за истинска демокрация и лечение в Бад Ойнхаузен, с което иска да се поглези нататък. Когато аз, въоръжена с мъдростта на Николай, налях вода във виното му, той много се ядоса и ми забрани да го прекъсвам за неща, за които нямам представа. Усетих, че гневът му надхвърля глупавата причина, че просто ме мрази. Вдовицата беше до него и се грижеше за него ден и нощ. А аз преча.

След вечеря - имаше грахова супа и ядох много – Паули се успокои отново. Вдовицата дори настоя да изям още една порция. Усещам, че стойността ми на борсовия пазар се покачва отново в къщата. Това дойде от Николай. Трябва ли да се сърдя, трябва ли да определям някакъв морален стандарт за моите съквартиранти? Не го правя. Хомо хомини лупус - това е вярно винаги и навсякъде. Дори между кръвни роднини положението ще бъде вярно в тези времена. В най-добрия случай мога да си представя майки, които се опитват да нахранят децата си, когато гладуват - вероятно защото гледат на децата като на собствена плът. Но колко майки бяха порицавани през последните години, защото са продали картите за мляко на децата си или са ги разменили за цигари. Вълчето в гладуващите хора преобладава. Чакам момента, в който за първи път в живота си ще откъсна парче хляб от ръката на по-слаб човек. Понякога си мисля, че такъв момент никога няма да дойде. Можех да си представя, че постепенно ще ставам все по-слаба, ще рухна, ще се отдръпна и вече няма да имам сили да вземам чуждото. Странни мисли с пълен стомах и нов руски доставчик на хоризонта!

Има новини на стълбището: в къщата ни е намерен бивш нацист, ръководител на офис на Райха или нещо подобно Не зная добре нацистките звания. Виждах го често в мазето, още помня русата жена, която никой не познаваше и която винаги седеше ръка за ръка с непознат неин съквартирант – двама влюбени. Единият беше въпросният нацистки ръководител. Не беше нищо особено, седеше с опърпани дрехи, говореше малко и глупаво. Това се казва маскировка.

Просто искам да зная как се случи. Не беше го издала любовницата му. Според съпругата на книжаря сега тя седи в жилището на третия етаж и плаче отчаяно, където не беше получила нищо повече от двама Ивановци първата вечер. Тя вече почти не смее да излезе, страхувайки се, ще приберат и нея. Откарали мъжа с военна кола.

Имахме противоречиви чувства, когато говорихме за това. Не може да се отрече злорадството. Нацистите твърде много се пъчеха, твърде много тормозеха хората на дребно, особено през последните години и сега трябваше да плащат за общото поражение. Все пак не исках да бъда от тези, които поставят под ножа такива някогашни кресльовци. Може би нещата щяха да са различни, ако ме бяха били лично или бяха убили мои близки. В повечето случаи обаче не голямото, яркото отмъщение ще бъде отприщено, а по-скоро малкото: този мъж ме гледаше снизходително, жена му изкрещя, „Хайл Хитлер“, като посочи жена ми, той печелеше повече, пушеше по-големи пури от мене - така че да го смачкаме, да затворим и него, и баба му...

Между другото, на стълбището разбрах, че следващата неделя е Петдесетница.

(Следва)