ДИВИТЕ ПОМЕШЧИЦИ (18+)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Крепостното право е система, установила по отношение на селяните правилото „да не избегне никой от неблагородните телесно наказание“.

САЛТИЧИХА

Когато през 1801 година умряла помешчицата Даря Салтикова, кървавите фигури в Русия станали с една по-малко, защото за целия си живот Салтичиха измъчвала зверски много крепостни селяни.

Тя биела прислужницата си Максимова собственоръчно с точилка по главата и горяла косите ѝ с факла. Помешчицата заповядала на конярите си да бият с пръчки девойките Герасимова, Артамонова, Осипова и заедно с тях 12-годишното момиче Прасковя Никитина, а след това накарала битите, които едва се държели на краката си, да мият пода. Недоволна от тяхната работа, тя пак ги била с пръчка. Когато Авдотя Артамонова паднала от побоите, Салтикова заповядала да я изнесат навън и да я сложат в градината само по една риза (бил месец октомври). След това помешчицата излязла сама в градината и продължила да бие там Артамонова, а после наредила да я занесат в антрето и да я опрат в ъгъла. Там девойката паднала и повече не се вдигнала. Била мъртва. На Агафя Нефедова Салтичиха удряла главата о стената, а на жената на свой коняр размазала черепа с желязна ютия.

Прислужницата Прасковя Ларионова убили пред очите на помешчицата, която при всеки стон на жертвата викала: „Бийте я до смърт!“. Когато Ларионова умряла, по заповед на Салтичиха подкарали да я погребват в едно краймосковско село, а на гърдите на убитата сложили кърмачето ѝ, което замръзнало по пътя върху трупа на майка си.

Илюстрация към изданието „Великата реформа“

Изцяло на съвестта на Даря Салтикова лежали не по-малко от 138 погубени живота. Затова я изправили пред съда на Екатерина II. Престъпницата дворянка била осъдена да бъде вързана за един час към позорния стълб с табела на гърдите „мъчителка и душегубка“, а след това да бъде окована с вериги и отведена в женски манастир, където да бъде държана до смъртта ѝ в специално приготвена подземна килия без достъп на дневна светлина.

АЛЕКСАНДРА КОЗЛОВСКАЯ

Държанието с крепостните хора на друга дворянка, княгиня Александра Козловская, било такова, че според бележката на Шарл Масон помешчицата „олицетворявала в себе си понятието за всевъзможни беснотии и мерзости“.

Освен че наказанията, на които Козловская подлагала своите слуги, имали често извратен характер, те се отличавали с патологична жестокост: по-специално заповядвала да събличат хората пред нея голи и насъсквала срещу тях кучетата. Масон пише за това как наказвала своите прислужнички: „Преди всичко нещастните жертви се подлагали на безпощадно шибане с пръчки на голо; след това свирепата господарка, за да утоли своята лютост, ги карала да слагат треперещите си гърди върху студената мраморна дъска на масата и собственоръчно, със зверско наслаждение, шибала тези нежни части на тялото. Сам видях една от тези подобни мъченици, която тя често терзаела по такъв начин и плюс това я обезобразила: като сложила пръсти в устата ѝ, разкъсала устните ѝ до ушите“.

НИКОЛАЙ СТРУЙСКИЙ

Помешчикът Николай Струйский бил известен не само със своето съчинителство, но и с доста своеобразното си „хоби“.

Портрет на Николай Еремеевич Струйский от Ф. С. Рокотов, 1772 г.

Потомственият дворянин колекционирал средства за изтезания. Колекцията си държал в мазето на имението, от време на време слизал там и разигравал мним съд над някой от своите крепостни. Но присъдата изобщо не била мнима. По правило „подсъдимият“ бивал осъждан на следното наказание: изтезаване до смърт с помощта на грижливо събраните от цяла Европа инквизиционни инструменти.

Още едно „увлечение“ на Струйский било домашното му стрелбище, където карали крепостните да бягат в ограничено пространство, а стопанинът стрелял по тях с пушки и пистолети. От кървавите забави на помешчика садист загинали повече от 200 селяни, при което окончателната цифра така и не е известна.

Струйский не бил съден от никого за своите „забави“ и починал на преклонна възраст в богатото си имение. След смъртта на помешчика крепостните селяни сринали тухла по тухла господарския дом, в чието мазе се пазела инквизиторската колекция на садиста. Причина за неуязвимостта на Струйский били огромните богатства, които получил благодарение на бунта на Пугачов. Въпросът е там, че в Пензенска губерния въстаниците изклали до крак многочислените роднини на Струйский, който наследил техните имения.

ЛЕВ ИЗМАЙЛОВ

Той имал в кучкарника на едно само имение, при село Хитровшчина, около 700 кучета. И те живеели в много по-добри условия от слугите му. Всяко куче имало отделно помещение, отлична храна и грижи, докато крепостните се тъпчели в смрадливи тесни помещения, хранели се с престояла храна и години наред ходели с парцаливи от времето дрехи, защото господарят не нареждал да им дадат нови.

„Подготовка за лов. Е. Ф. Крендовский, 1836 г.

Веднъж по време на обяд Измайлов попитал прислужващия му стар слуга: „Кой е по-добър: кучето или човекът?“ За зла своя беда слугата отвърнал, че човекът даже не може да се сравни с безсловесната неразумна твар, за което господарят, разгневен, забил веднага вилицата си ръката му и като се обърнал към намиращото се наблизо прислужващо момче, повторил своя въпрос. Момчето от страх прошепнало, че кучето е по-добро от човека. Омекналият помешчик го наградил със сребърна рубла. Наистина, веднъж Измайлов променил малко своята убеденост в превъзходството на кучетата над човека, като ги изравнил помежду им. Това се случило, когато разменял със воя съсед, помешчика Шебякин, четири хрътки и дал за тях толкова свои слуги: кочияш, коняр, домашен прислужник и готвач.

Когато помешчикът Измайлов излизал на лов, за селяните наставало безпокойно време. За успешно преследване на животно господарят можел да награди щедро, но за грешки и пропуски следвало незабавно наказание. За изпуснат заек или лисица биели крепостните направо в полето и рядко някой лов минавал без сурови наказания.

Преследването на животни не винаги било основна цел на помешчика. Често ловът завършвал с грабежи по пътя, с разоряване на селски домове и с насилие над стопаните, включително и жените. Измайлов имал харем от момичета, много от които били малолетни. Броят на наложниците на помешчика тиранин бил постоянен и по негов каприз бил винаги тридесет, макар че съставът постоянно се обновявал. Господарят не само развращавал момичетата, но и ги наказвал жестоко: биели ги с камшик, надявали им дървени нашийници, изпращали ги на тежка работа.

Изглеждало, че след тези деяния Измайлов не може да избегне наказанието. Но Сенатът се оказал извънредно милостив към помешчика и му наложил опека.

ВИКТОР СТРАШИНСКИЙ

Над петстотин жени и девойки изнасилил дворянинът Виктор Страшинский от Киевска губерния.

Като много от жертвите му не били негови крепостни, а селянки на дъщеря му Михалина Страшинская, която имала имение в село Мшанец. По свидетелство на настоятеля на мшанския храм помешчикът постоянно искал да му изпращат в имението, село Тхоровка, девойки и жени за плътски утехи, а ако пристигането им се бавело, идвал в селото сам.

„Търг. Сцена от крепостния бит“. Н. Невров

Срещу Страшинский били възбудени четири съдебни дела, но разследването продължило безпрецедентно дълго. От първите обвинения до присъдата изминали почти 25 години. А наказателната мярка, избрана от император Александр II, като в случая с Измайлов, изумила руското общество: „1) Подсъдимият Виктор Страшинский (72 години) да бъде оставен във връзка с развращаването на селските девойки под подозрение. 2) Да се предпише на киевския, подолския и волинския генерал-губернатор да разпореди изземането от владенията на Страшинский принадлежащите му лично по крепостното право населени имения, ако има такива в момента, с поставянето им под опека“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ХИМИЯ / РОАЛД ХОФМАН

Роалд Хофман (Roald Hoffmann)

18 юли 1937 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Кеничи Фукуи)

(За разработването на теорията за протичането на химичните реакции.)

Американският химик Роалд Хофман (роден като Роалд Сафран), наречен така в чест на норвежкия изследовател Роалд Амундсен, е роден в полския град Злочув (днес град Злочив, Украйна) в семейството на инженера Хилел Сафран и учителката Клара Розен. От началото на Втората световна война да юни 1941 г. на тази територия се намират войските на Съветската армия. Когато немската армия окупира страната, Сафранови, евреи по националност, са интернирани в гето, а след това са изпратени в трудов лагер. През 1943 г. бащата успява да постигне извеждането на сина си и майка му от лагера и до края на войната те се крият на тавана на едно училище близо до украински хутор. Бащата остава в лагера и като повечето затворници е убит от нацистите. Хофман и майка му оживяват и са освободени от Съветската армия през юни 1944 г. По-късно те се местят в Краков, където момчето може да ходи на училище и където майката се омъжва за Паул Хофман.

През следващите три години Хофманови живеят в лагер за прехвърляне в Австрия и Германия. През 1949 г. те успяват да емигрират за Съединените щати, където се установяват в Ню Йорк. Хофман учи английски език, шестия си език, ходи на училище в Бруклин, а след това постъпва в гимназията „Стайвисен“, специализирана за изучаване на природонаучни дисциплини. Висшето си образование по медицина започва в Колумбийския университет през 1955 г. и след три години получава степента бакалавър, а после специализира химия в Харвардския университет.

През 1959 г. Хофман слуша летен курс по квантова химия в Упсалския университет в Швеция. По това време се запознава с Ева Бьоресон, през 1960 г. двамата се женят и заминават за Харвард. Скоро след това съпрузите прекарват една година в Съветския съюз, където Хофман учи в Московския държавен университет „на обменни начала“.

Като се връща в Харвард, Хофман започва съвместни изследвания с Уилям Н. Липскомб, използвайки компютърна техника за изчисляване на енергетичните бариери в органичните молекули. Той използва правилото на Хюкел (което определя броя на електроните в електронния облак на дадена молекула) за изчисляване на електронната структура на хидридите на бора и на полиедричните молекули. След получаването на докторска степен през 1962 г. Хофман работи три години в Харвард със стипендия за научноизследователска дейност. Под влиянието на Е. Дж. Кори и Р. Б. Удуърд той преминава от теоретична химия към приложна органична химия.

Квантовата теория, разработена преди всичко през 20-те години от Луи дьо Бройл, Ервин Шрьодингер и Вернер Хайзелберг, е математическо описание на поведението на частиците на атомно и субатомно равнище. Квантовата механика е приложение на тази теория към движението на частиците. През 1965 г., опитвайки се да намерят обяснение на неочаквана реакция, открита от Удуърд при синтеза на витамин В12, Удуърд и Хофман откриват закон, основаващ се на квантовата механика и позволяващ да се предскаже ще бъдат ли продуктивни реакциите за определени комбинации от химични реагенти.

В основата на закона на Удуърд и Хофман е поставена известната от 70-те години на XIX век идея за това, че системата се стреми да приеме такава конфигурация, при която енергията ѝ би била минимална. Ако образуващите се съединения имат по-малка енергия от изходните реагенти, реакцията протича при дадени атмосферни условия (налягане и температура). А ако продуктът на реакцията се намира на по-високо енергетично равнище от сумата на енергиите на индивидуалните изходни съединения, такава реакция няма да настъпи.

Химичната връзка между атомите се образува при припокриване на електронните им орбити, което се получава, когато орбиталите (областите с най-голямата вероятност за присъствие на електрони) на реагиращите вещества са симетрични. С други думи казано, те трябва да се намират в същото пространство и в същата фаза. Законът на Удуърд и Хофман дава възможност за математическо предсказание дали определена химична реакция ще поддържа предполагаема симетрия и съответно ще се образува продукт с по-здрава връзка и по-висока стабилност от изходните реагенти.

Удуърд и Хофман анализират тези ефекти на орбиталната симетрия за реакции, в които няколко връзки се разкъсват или се образуват едновременно, а не за последователно протичащи процеси с образуване на междинни съединения. Законът на Удуърд и Хофман получава широк резонанс като най-известното теоретично достижение след Втората световна война. Заради простата му формулировка и липсата на изисквания да се прибягва до сложна компютърна обработка той се използва широко в практическата медицина и промишлеността.

Когато завършва през 1965 г. срокът на стипендията на Хофман, ученият започва работа в университета „Корнел“ като адюнкт-професор по химия (1965-1968 г.), а след това като професор. През 1974 г. му е присъдено званието професор по физика.

След като получава Нобеловата награда, Хофман започва да се интересува от взаимната връзка между структурата и реакционната способност на неорганичните и металоорганичните съединения, от малките двуатомни съединения до клъстерите, включващи няколко атома на преходни метали. Той и неговите колеги проучват също така твърдофазните структури.

Освен с Нобелова награда Хофман е удостоен с наградата на Дружеството по химия на особено чистите съединения (1969 г.), с лекторската награда Харисън Е. Хоув (1970 г.), с наградата Артър К. Коуп (заедно с Удуърд) през 1973 г., с наградата Полинг (1974 г.), с медала Никълс (1981 г.) и с наградата за значителни заслуги в развитието на неорганичната химия (1982 г.), като всичките тези награди са връчени от Американското химично дружество. Има награда и от Международната академия за квантово-молекулярни изследвания (1971 г.). Член е на Националната академия на науките, на Американската асоциация за фундаментални науки, на Международната академия за квантово-молекулярни изследвания и на Американското физично дружество. Има почетни научни степени от Кралския технологичен институт в Швеция и от Йейлския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 483

Христо Иванов Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Господин Петър Златев [1], в Русе

Тоя час приех известие, че от братята паднали някои и други в неприятелски ръце. Вземете нужните мерки за всеки случай. Писма и други работи прегледайте и скъсайте, защото излезли няколко момчета слаби в приказките си (истиндаците). Прекъснете сношенията временно, докато се известим за всичко. С една реч, нищо недейте праща, докато не ви разясним работата. Ако сте изпратили нещо наскоро, то побързайте да ми явите, но дано не сте. Много от момчетата са хванати и според слуховете сам Общият е паднал в ръце.

Търново, 30 октомври 1872 г.

Без повече, засега ви поздравявам

Cm. Карагьозов

„Биографията на В. Левски“ - 3. Стоянов, стр. 86, 1884 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Н. Т. Обретенов – Русе.

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД/ СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС / ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА

Когато изследователите на паметта говорят за „изкривена памет“, те обикновено влагат в това понятие принизяващ смисъл. Те само имат предвид, че „помненото“ събитие не е станало в действителност. Повечето спомени за Исус, разгледани в предишната глава - а може би и всичките, - се отнасят към тази категория. Хората са си спомняли и думи, и дела на Исус, които историческият Исус не е говорил и не е вършил.

Дори най-малко образованият и здравомислещ човек ще схване лесно, че Исус не е усмирявал дракони, не е убивал неприятните му другари от детството и не е благославял лъвове, които ще станат хора. Явно е, че тези спомени са „измислени“. Това обаче не означава непременно, че някой е решил да излъже читателите със съчинени истории за Исус. Навсякъде около нас „помним“ събития, които не са ставали и то съвсем не от зла умисъл. Нещо повече, истории, които уж са се случили с известни хора, се съчиняват всеки ден. И макар че те не са „истински“ в историческия смисъл на думата, могат да бъдат истински в някаква друга плоскост, както е характерно за художествената литература. Изобщо казано, истории се измислят винаги и навсякъде, когато хората говорят за това, което са видели или чули. Когато тези истории се възприемат и се предават, след като се вярва в тях, те се превръщат в изкривена памет, даже и ако разказвачите са убедени в тяхната истинност.

Случвало ли се е същото с повествованията за думите и делата на Исус, при това не само в по-късни времена, когато са се създавали апокрифните евангелия, но и по-рано, през годините и десетилетията до нашите канонични евангелия?

Нещо любопитно: много хора приемат лесно изкривените спомени за Исус извън Новия завет, но изобщо не ги виждат в него. Защо? Явно по същата причина, по която читателите на Библията обикновено не забелязват противоречията между новозаветните евангелия, докато не им ги посочат. Всеки изследовател на Новия завет, който си служи с критичния метод и чете лекции за историческия Исус, се сблъсква постоянно със следната ситуация. През цяло занятие той обяснява как една и съща история е разказана в различните евангелия: показва разликите, сред които и откровени несъответствия. След занятието един от студентите идва с думите: „Чета евангелията много години, но никога не съм забелязал тези противоречия. Защо не съм ги забелязал?“

Добър въпрос! Защо не забелязваме това, което става под носа ни? Психолозите констатират: често не виждаме това, което не очакваме да видим.

Има един знаменит експеримент, осъществен от психолозите Даниел Саймънс и Кристофър Шамбри, творчески личности и нелишени от остроумие. Те го нарекли „Горилите сред нас“. Експериментът е посветен на своеобразна слепота: ситуация, когато хората не виждат това, което не очакват да видят.

Саймънс и Шамбри осъществили опита си няколко пъти, със сходни резултати. Същността е в това, че на участниците показват едноминутно филмче. Там има две групи хора – с бели и черни тениски – които си подхвърлят топка. Зрителите са помолени да следят играчите и да броят подаванията, които правят играчите с бели тениски.

Тези указания – да се обърне внимание на определена част от филмчето – трябвало да концентрират погледа на зрителите. В един момент в кадър се появява жена, облечена в костюм на горила. Тя гледа към камерата, бие се в гърдите и след това си отива. В кадър е само девет секунди.

След края участниците били попитани дали са видели нещо необичайно. И ето го удивителният резултат: около половината от тях не са забелязали човека с костюм на горила.

Това изглежда невероятно: как може да не се забележи толкова странно и неочаквано нещо? След експеримента Саймънс и Шамбри разказали на по-малко наблюдателните зрители за горилата. И обикновено се сблъсквали с велико недоверие. Тогава им показвали филмчето отново. След повторното гледане мнозина се учудвали: нима това е същата лента? Не може да не са видели това! Защото горилата е в средата на кадъра. Ще я види всеки. Или не?

Не. Ако не очаквате да видите нещо, можете изобщо да не го забележите.

Саймънс и Шамбри достигат до извода: „Ние възприемаме и запомняме само тези обекти и детайли, които получават фокусирано внимание“. Ако се съсредоточите върху това как хората с бели тениски подхвърлят топката, може и да не забележите как горилата се тупа по гърдите.

А сега да се върнем към моя въпрос: възможно ли е някои хора – много хора! – да виждат „измислени“ легенди за Исус и „изкривени“ спомени за неговия живот извън Новия завет, но изобщо да не ги виждат в Новия завет? В първия случай те очакват да видят такива легенди, във втория случай – не…

Оказва се, че изследователите от критичното направление на Новия завет са давали винаги утвърдителен отговор на този въпрос. Дал го и първият библеист, който написал изследване за живота на Исус не от религиозна и богословска гледна точка, а от критична: той разглеждал евангелията като исторически източници, които, като всички исторически източници, могат да съдържат противоречия и измислици. Ученият се казва Херман Самуел Реймарус (1694–1768).

(Следва)

ГЬОЦ ФОН БЕРЛИХИНГЕН: РИЦАРЯТ С ЖЕЛЯЗНАТА РЪКА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Рицарятразбойник с желязната ръка, който държал в страх южните германски земи през XVI век, дълго време оставал зад кулисите на историята.

ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ И ПОПУЛЯРИЗАЦИЯТА НА ОБРАЗА НА ГЬОЦ ФОН БЕРЛИХИНГЕН

Гьоте формирал романтичния образ на рицаря въз основа на автобиографията на Берлихинген, която той написал в края на живота си. Макар че, както твърди един от корифеите на немската социална история Фолкер Прес, войниците по време на Тридесетгодишната война знаели много добре за дворянина с желязна протеза на ръката и се вглеждали в неговата автобиография, защото на нейните страници авторът разказвал за своите смели битки с градската администрация и с могъщи князе.

Желязната ръка на Гьоц

На вълната на вътрешнополитическите перипетии в края на XVIII и началото на XIX век у германския интелектуален елит възниквало периодично влечение към миналото и стремеж да се осмисли ролята в историята на отделни забележителни личности. Текстът „Животоописание на рицаря с желязната ръка“, завършен през 1567 година след смъртта на Берлихинген, се преиздавал не един път. През епохата на възникването на Германската империя през втората половина на XIX век и по времето на създаването на германската историческа школа, публицистите и учените изтупали праха от забравените герои, напомняйки за тях на обществеността с публикуването на редица тематични статии. Резултатите от Първата световна война обаче погребали не само стария ред, но и преместили в сянка портретите на представителите на германския неоромантизъм.

Афиш за постановка на пиесата на Гьоте

Но с идването на власт през 1933 година на националсоциалистите положението се променило рязко: на вълната на формирането на „народната история“ се усещала остра необходимост от забравени митове и герои. Епохата на Реформацията и събитията от Селската война в Германия идвали тъкмо на място. И, разбира се, във връзка с това обърнали внимание на образа на благородния рицар разбойник с желязната ръка. През 1943 година името Гьоц фон Берлихинген било присвоено на 17-тата СС панцергренадирска дивизия, която водела боеве на западния фронт по време на десанта на съюзниците в Нормандия през юни 1944 година. Бойният ѝ път завършил през май 1945 година в Бавария: дивизията се предала на американските войски.

Бойци от 17-та панцергренадирска СС дивизия „Гьоц фон Берлихинген

През следвоенните години на Гьоц фон Берлихинген започнали да обръщат внимание до голяма степен като на историческа фигура, а не като на литературен персонаж. Пропагандният налеп постепенно се изчистил от портретите на знаковите личности от германското минало. Монографиите и статиите на немските историци подклаждали интереса към историята на рицаря с желязната ръка, както и към театралните постановки и екранизации на пиесата на Гьоте.

БУРНАТА МЛАДОСТ НА ГЬОЦ ФОН БЕРЛИХИНГЕН

Готфрид фон Берлихинген е роден около 1480 година в Ягстхаузен, който днес е на територията на Баден-Вюртенберг. Той произхождал от знатна рицарска фамилия, която била известна от XII век и участвала в основаването на цистерианския манастир „Шьонтал“. Гьоц бил последното от десетте деца на Килиан фон Берлихинген и третата му съпруга Маргарета фон Тюнген. Семейството не се къпело в злато и не си позволявало да води разгулен живот. Но тесните връзки с другите дворянски семейства и дворовете на местните господари давали определени преимущества. Бащата и чичото на Берлихинген служели на различни влиятелни фигури във Франция, а също така и на маркграфа на Бранденбург.

Детството си Гьоц прекарал с тримата си братя в постоянни конни състезания, битки и пътувания. Той нямал влечение към четенето и писането, но все пак усвоил тези навици. Много повече го увличало военното дело.

На петнадесет години, като паж в свитата на бранденбургския маркграф Фридрих Стари, Готфрид се озовавал през 1495 в знаменития Вормски райхстаг. След две години Берлихинген заминал на походи в Бургундия, Лотарингия, Брабант и Швейцария. В края на XV век швейцарците се сблъскали с император Максимилиан I и с градовете от Швабския съюз.

Немски рицари от XV-XVI век

След като се върнал у дама, младият рицар и брат му Филип се запознали с Ханс фон Масенбах (Талекер), наречен още Черният Ханс. Той бил истински „раубритер“ (рицар разбойник): баронът се занимавал с грабежи, с отвличане на хора и се препитавал с разбойничество. Почти две години младежите живели в бандата на Черния Ханс, но връзката с главорезите едва не завършила с трагедия за младите аристократи. От гоненията двамата братя спасил чичо им Нитхард фон Тюнген, които ги скрил в замъка си в Соденберг.

По това време, през 1502 година, маркграфът на Бранденбург се сблъскал с Нюрнберг. Гьоц и там проявил свята ловкост и храброст. През 1504 година Берлихинген участвал в разприте между Швабския съюз и баварските Вителсбахи. Рицарят служил под знамената на баварския херцог Албрехт. В битката край Ландсхут през 1504 година Берлихинген бил контузен, което променило завинаги живота му. По време на сражението Гьоц бил случайно засегнат от изстрел, дошъл от бойните редици на херцога.

В резултат от това Берлихинген загубил ръката си. Херцогът предоставил на ранения най-добрите медицински грижи, достъпни по това време. След осем месеца Гьоц се оправил от травмата: майстор изработил желязна протеза за ръката му. Но рицарят не преставал да се безпокои за по-нататъшната си съдба.

Доспехите на Гьоц фон Берлихинген

РИЦАРЯТ РАЗБАЙНИК

Изборът на професии бил малък: да стане духовник, да постъпи на служба при някой княз и да управлява стопанството му или да стане ландскнехт. Берлихинген обаче реши да тръгне по свой собствен път: той бил привлечен от борбата срещу господството на градските служители и поданиците на князете, която буквално изпълвала местните пейзажи. В югозападната част на Германия имало постоянен сблъсъци на властови и икономически интереси.

Гьоц фон Берлихинген оглавил малък отряд, който предприемал различни вероломни акции срещу градската администрация на Кьолн (1508−1510), Нюрнберг (1512−1514) и Майнц (1515−1516). Целта била да се укрепи положението на клиентелата на Берлихинген в градовете и градските околности. Служели си и с отвличане на търговци, и с изнудване, и с грабежи. В резултат от тава имперските власти поставили Берлихинген извън закона и самият Максимилиан I се заел с бандата от неспокойни рицари. По време на борбата му с Майнц Гьоц бил пленен и само застъпничеството на Франц фон Зикинген го спасило от екзекуция.

През 1517 година Берлихинген купил замъка Хорнберг край река Некор и се венчал с Доротея Гайлинг. Постъпил на служба при херцог Улрих Вюртембелгски и ръководел целия окръг Мекмюл. Но враждата с градовете от Швабския съюз така и не престанала: през 1519 година той отбранявал поверения му участък от войските на организацията. Този много ярък сюжет Гьоте използвал в своята пиеса, но в текста Гьоц отбранява владенията си от подразделенията на императора. Така или иначе, Берлихинген бил заловен и лежал четири години в затвора, докато неговият верен приятел и застъпник Франц фон Зикинген не внесъл за него залог. Гьоц се заклел да не враждува повече с Швабския съюз.

Замъкът Хорнберг

РИЦАРЯТ БУНТАР

Но се случило друго: през 1522-1523 година се вдигнали на бунт горнорейнските, швабските и франконските рицари срещу могъществото на светските и духовните князе. Дребните дворяни били силно недоволни от своето икономическо и правно положение: те били смазани от влиянието на едрите градски и княжески корпорации. Идейни вдъхновители на въстанието станали Франц фон Зикинген и Улрих фон Гутен. Като нападнали архиепископа на Трир, рицарите не получили масова подкрепа, объркали се и не успели да се противопоставят открито на князете. Гьоц подкрепял своите братя по оръжие, но н е успял да ги спаси от смърт и репресии.

Гьоц и въстаналите селяни

През 1524 година въстанали и селяните: заставайки под знамето на Реформацията, те се въоръжили и започнали да громят дворянските имения. Тяхната съдба постепенно заинтригувала и Гьоц фон Берлихинген. На 24 април 1525 година в околностите на градчето Гунделсхайм селските вождове поканили знаменития рицар да оглави един от отрядите на въстаниците. Гьоц се съгласил при условие, че селяните ще му се подчиняват безпрекословно, а също така наредил да не се громят дворянските стопанства. Под ръководството на опитния воин селската банда се превърнала в истинско бойно подразделение. Във Франкония той оглавил бойната група „Оденвалд“, а по-късно застанал начело на по-големия „Светъл отряд“. Но грабежите и разбойничеството продължавали.

Разбирайки, че въстанието няма ясни цели и задачи, Гьоц постепенно започнал да се отстранява от бунтарите. На 25 май 1525 година Берлихинген напуснал ръководството на селските отряди.

СТАРОСТТА НА РИЦАРЯ С ЖЕЛЯЗНАТА РЪКА

В Райхстага на Шпайер през 1526 година Гьоц бил признат за невиновен за злодеянията и престъпленията по време на Селската война. Но след две години рицарят бил заточен в Аугсбург заради бандитските си операции срещу Майнц и Вюрцбург. Няколко години по-късно Берлихинген бил освободен срещу залог от 25000 гулдена, но свободата му била ограничена с три години домашен арест.

Гьоц фон Берлихинген и градският съвет на Хайлброн

До дълбока старост Гьоц водел мирен живот в замъка си Хорнберг. Още няколко пъти участвал във военни походи, но вече под флага на император Карл V срещу турците през 1542 година и срещу французите през 1544 година. Може да се каже, че службата в имперската армия реабилитирала предишните му деяния.

Внезапно обаче заболял – върнал се у дома и започнал да живее мирен дворянски живот. Наглеждали го неговите съратници, дълго време писал своята автобиография и осмислял своите постъпки в миналото. На 23 юли 1562 година рицарят починал в замъка Хорнберг. Годфрит фон Берлихинген бил погребан в семейната гробница в манастира на ордена на цистерианците „Шьонтал“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ХИМИЯ / КЕНИЧИ ФУКУИ

Кеничи Фукуи (福井謙一)

4 октомври 1918 г. – 9 януари 1998 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Роалд Хофман)

(За разработването на теорията за протичането на химичните реакции.).

Японският химик Кеничи Фукуи е роден в град Нара на остров Хоншу и е най-големият от тримата синове на Хие и Рьокичи Фукуи, търговец и директор на завод. Като ученик в горните класове Фукуи проявява слаб интерес към химията, но баща му го уговаря да постъпи във факултета по химически технологии на Киотския императорски университет (днес Киотски университет). „Това беше решаващ момент при избора ми на професия“ – спомня си по-късно Фукуи. Той завършва университета през 1941 г. и през следващите три години работи в областта на химията на синтетичното гориво във военна лаборатория. През 1948 г. получава докторска степен в Киотския университет, където в продължение на три години заема длъжността асистент-професор. През 1951 г. става професор по физическа химия и оттогава работи постоянно в Киотския университет.

Първите изследвания на Фукуи са разнопланови; те включват такива области като моделирането на реакциите, органичния синтез в присъствието на неорганични соли, а също така кинетиката и катализата на полимеризацията. По време на работата си той проявява интерес към явленията, протичащи на подмолекулярно равнище в промишлените химически процеси, и към тяхното математическо описание.

Молекулите са група от атоми, съединени с електрони. По време на химическите реакции между две или повече молекули съществуващите електронни връзки се разпадат и се образуват нови, което води до създаването на ново вещество. Често новите вещества проявяват съвсем други свойства в сравнение с изходните материали. Електроните се движат постоянно около атомните ядра по траектории, наречени орбити. Най-добре изучени реакции са реакциите, при които едновременно се разкъсва или се образува само една връзка. Но при много така наречени съгласувани реакции се образуват или се разпадат няколко връзки. Всяка молекула има няколко електрона, при което орбиталата на всеки е съставляваща за цялата молекула. Както е описано от Нилс Бор, всяка орбитала има характерно енергетично равнище.

Фукуи, повлиян от теорията за донорно-акцепторните комплекси на Робърт С. Мъликен, открива в началото на 50-те години, че само малък брой молекулярни орбитали, които той нарича гранични орбитали, имат значение за протичането на реакциите. Под химическа реакция той разбира взаимодействието между фиксирана молекулярна орбитала с най-голяма енергия на едно съединение и фиксирана молекулярна орбитала с най-малка орбитала на друго съединение. Една молекула предоставя най-слабо свързаните си електрони на друга молекула, която ги приема на това място, където те се свързват стабилно, създавайки нова орбитала с промеждутъчно електронно равнище.

В резултат от десетилетни усилия Фукуи определя, че геометричното разположение (или симетрията) на граничните орбитали играе важна роля при химическите реакции. В същото време Роалд Хофман и Р. Б. Удуърд, работейки независимо от Фукуи, описват редица закономерности, позволяващи да се предсказва възможността за протичане на реакции между органичните молекули. Тъй като Фукуи представя своите теории с използване на сложни математически термини в японски списания, те не предизвикват особено внимание. Едва публикацията на Удуърд и Хофман (1965 г.), описваща закономерностите, които се основават на концепцията за орбиталната симетрия, позволява да се види значимостта на идеите на Фукуи.

По-нататък Фукуи развива концепцията за граничните орбитали с прилагането ѝ към три или повече реагиращи молекули.

Американските колеги на Фукуи го характеризират като скромен и приятен човек. Любимите му начини да си почива са разходките в околностите на Киото, риболова и играта на голф. Той и Томое Хори, за която се жени през 1947 г., имат син и дъщеря.

През 1970 г. Фукуи е избран на длъжността старши чуждестранен учен специалист към Американския национален научен фонд, а от 1980 г. е президент на Института за приложно изкуство и текстилни влакна, филиал на Киотския университет. Член е на международната Академия за квантово-молекулярни изследвания. През 1978-19179 г. е вицепрезидент на Японското химическо дружество, а през 1983 и 1984 г. – президент. Освен това през 1973 г. участва в американско-японска научноизследователска обменна програма. Член е на Европейската академия на изкуствата, естествените и хуманитарните науки и на Американската академия на науките и изкуствата.

Превод от руски: Павел Б. Николов

МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ НА СССР

Перестройката е основното дело в живота на Горбачов. Но въпреки провъзгласения курс към реформи, разпадането на съветската държава не успява да бъде предотвратено.

НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ

Михаил Горбачов е роден на 2 март 1931 година в селско семейство. Единият дядо на бъдещия генерален секретар е заточен през 1930 година за неизпълнение на колхозен план. Другият дядо на Горбачов е арестуван и прекарва повече от една година в затвора, но е пуснат на свобода и реабилитиран.

По време на Втората световна война село Приволное, където живее семейството на Горбачов, се оказва окупирано. Войските на вермахта не отстъпват около половин година, докато Червената армия не успява най-сетне да ги отблъсне. По това време семейство Горбачови получава погрешно известие – бащата на Горбачов е обявен за загинал. Но след края на войната за всеобща радост главата на семейството, проявил се героично на фронта, се завръща у дома.

Чак след войната Горбачов завършва училище. Учи се добре, въпреки че юношата трябва и да работи и като помощник комбайнер. Благодарение на трудолюбието и усърдието си бъдещият лидер на Съветския съюз постъпва безпроблемно в юридическия факултет на Московския държавен университет.

Висшето учебно заведение донася на Михаил Сергеевич съдбоносна среща – с бъдещата му съпруга Раиса Титаренко.

Михаил Сергеевич и Раиса Максимовна

Скоро младият специалист е назначен на робата в Ставропол. Там бъдещият инициатор на перестройката се занимава с агитация сред младежите. През 60-те години Горбачов е назначен за първи секретар на градския комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Работата отново трябва да се съвместява с учене: Михаил Сергеевич получава диплома на икономист.

През 70-те години Горбачов работи в комисията на СССР, която отговаря за охраната и запазването на природните ресурси на страната. Също така през застоя по времето на Брежнев е член на комисията, занимаваща се с въпросите на младежта в СССР.

През есента на 1980 година Горбачов става член на Политическото бюро на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Много партийни дейци още в началото на пътя на Михаил Сергеевич говорят, че го очаква велика кариера на политик. А средата на 80-те години се превръща във връх на политическата дейност на Горбачов.

ПЕРЕСТРОЙКАТА: НА КОРМИЛОТО НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

На държавата е нужен млад лидер, човек, който има не само непоклатимо здраве (генералните секретари от Брежнев до него умират много бързо – бел. П. Н.), но и свежи идеи за подобряване на съветската система. За мнозина такъв човек е именно Горбачов. На 11 март 1985 година той е избран за нов генерален секретар на партията.

От самото начало на своята дейност Горбачов се проявява като реформатор. Ръководителят на държавата обявява подем на промишлените и аграрните технологии на ново равнище, старт на антиалкохолна кампания и частично връщане на частната търговия. През 1987 година генералният секретар заявява открито за преминаване на страната към перестройка (преустройство – бел. П. Н.): реформи, които трябва да променят както социалната, така и икономическата сфера. От този момент органите на властта в СССР престават да преследват инакомислещите, ликвидирана е цензурата. В книжарниците се появява забранена преди това литература, а във филмите от това време звучат антисъветски мотиви. Също така Горбачов възнамерява да намали ролята на партията, като се демократизира обществото. Генералният секретар става инициатор за въвеждане на избори за Върховния съвет на СССР.

Във външната политика са обявени разведряване и презареждане. Сключено е един вид примирие след продължителната Студена война, Горбачов започва да води активно преговори със западните лидери, инициира събарянето на Берлинската стена, страните от Източния блок получават независимост, а Съветският съюз осъществява връзки с капиталистическите държави. Като се запознава с президента на САЩ Роналд Рейгън, Михаил Сергеевич постига подписването на документи, съдържащи антимилитаристични задължения. Според договора трябва да се ликвидират ракетите със средна и по-малка далекобойност. По времето на Горбачов съветските войски напускат територията на Афганистан.

Но перестройката не успява да спаси Съветския съюз от разпадане. Антиалкохолната кампания е удар по икономиката на страната, деградацията на партийната върхушка, започнала по време на застоя, не е преодоляна, разпространява се корупция.

През пролетта на 1990 година Михаил Горбачов става първият и единствен президент на СССР. В края на същата година му е връчена Нобелова награда за мир като „признание за водещата му роля в мирния процес“.

През лятата на 1991 година Горбачов се намира във Форос. По това време започва Августовския пуч. Това събитие спъва президента на СССР да подпише нов Съюзен договор, който да осъществи бъдещото съществуване на републиките в състава на единна държава. Пучът засилва също така антисъветските настроения и се стоварва върху органите на властта в СССР: След тези събития Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и Градският комитет на Комунистическата партия прекратяват фактически съществуването си.

Михаил Сергеевич Горбачов

Скоро след това Горбачов напуска поста на генерален секретар на Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. През есента на 1991 година президентът на СССР признава независимостта на страните от Прибалтика, като им позволява да излязат от състава на социалистическата държава.

През есента Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич подписват Беловежките споразумения, според които СССР прекратява своето съществуване. На 25 декември Горбачов се обръща за последен път по телевизията към гражданите на страната. Михаил Сергеевич заявява за приключване на дейността на поста президент на СССР. В същия ден е спуснат червеният флаг. Така Съветският съюз престава да съществува.

След разпадането на СССР Горбачов се занимава с обществена дейност. Между другото, председателства екологичната организация „Международен Червен кръст“.

Последният лидер на Съветския съюз издава книги, свързани със съвременната икономика, и изнася лекции в университети на различни страни по света. От 2001 до 2004 година Горбачов е лидер на Социалдемократическата партия на Русия.