Лекции по руска литература – брой 21

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

В иреалния свят на Гогол Рим и Русия се обединявали от някаква дълбока връзка. Рим бил мястото, където той имал периоди на добро физическо самочувствие, което не му се случвало на север. Цветята на Италия (За които казвал: "Уважавам цветята, които никнат от само себе си по гробовете") го изпълвали с "неистово желание да се превърна в нос, да няма нищо повече - нито очи, нито ръце, нито крака, освен един само голям нос, чиито ноздри да са като големи ведра, за да могат да вдишат колкото се може повече аромати и пролет". В Италия той имал особено нос-съзнание. Но там имало и необикновено италианско небе, "ту цялото сребърно, облечено в някакво атлазено сияние, ту синьо, както обича ад се показва през арките на Колизея". За да си отдъхне от изопачената, ужасна и дяволска картина на света, създаден от него, той сякаш искал да придобие нормалното зрение на второстепенен художник, възприемащ Рим като "живописно" място: "Обичам и магаретата, магаретата, които вървят бавно или тичат с пълни сили и полузатворени очи, живописно носейки на гърба си стройни и силни италианки, надалече проблясващи с белите си шапки, или влачейки съвсем не живописно, с усилие и спъвайки се, дълъг неподвижен италианец със зеленикав непромокаем макинтош, свил на остър ъгъл краката си, за да не докосва с тях земята, или носейки художник с блуза, с дървен сандък на ремък и с ловка вандайковска брадичка..." - и т. н. Гогол не бил способен да пише дълго в този стил и замисленият от него стандартен роман за приключенията на италианския господин, за щастие, се ограничил с няколко ужасни обобщения: "Всичко в нея е венецът на създанието, от раменете до антично дишащия крак и до последното пръстче на крака ѝ..." - не, стига толкова, иначе бърборенето на унилия провинциален чиновник от Гоголевата провинция, потапящ злата си мъка във фантазии, съвсем ще се смеси с античното красноречие.

5.

В Рим по това време живеел великият руски художник Иванов. Повече от двадесет години той се трудил над своята картина "Христос се явява на народа". Съдбата му по много неща прилича на съдбата на Гогол, само с тази разлика, че Иванов в края на краищата завършил своя шедьовър; разказват, че когато най-сетне бил изложен (в 1858 г.), художникът седял спокойно пред картината, поставял последните щрихи - след двадесет години работа! - и не обръщал внимание на тълпата в изложбената зала. Двамата - и Гогол, и Иванов - живеели в постоянна бедност, защото не можели да се откъснат от главното дело на своя живот заради някаква печалба; двамата били постоянно тормозени от нетърпението на съотечествениците си, упрекващи ги, че се бавят; двамата били чувствителни, раздразнителни, необразовани, смешно тромави в светските дела. Описвайки обширно произведението на Иванов, Гогол подчертава тази близост и не може да не се почувства, че когато говори за основната фигура ("А Той, в небесно спокойствие и чудна усамотеност, с тиха и твърда крачка се приближава вече към хората"), картината на Иванов по някакъв начин се е сляла в съзнанието му с религиозната идея на неговата, още ненаписана книга, която виждал да се спуска плавно към него от сребристите италиански хълмове.

6.

В писмата, които пише, работейки над "Избрани места от моята кореспонденция с приятели", тези "места" ги няма (ако ги имаше, Гогол нямаше да бъде Гогол), но те си приличат много по смисъл и тон. Той смятал своите разсъждения за внушения свише и искал да бъдат четени всеки ден по време на пости; трудно е да повярваме обаче, че неговите кореспонденти са били толкова податливи и, събирайки членовете на семействата си, смутено са се кашляли преди четенето - също като градския началник в първото действие на "Ревизор". Езикът на тези послания е почти пародиен по своята лицемерна интонация, но в тях има прекрасни откъси, когато например употребява силни и напълно светски изрази, говорейки за печатницата, която го измамила. Благочестивите деяния, които замислял за своите приятели, се представят заедно с повече или по-малко скучни поръчения. Той изобретил поразителна система за покаяние на "грешниците", като ги принуждавал да се трудят робски за него: да търчат по негови работи, да купуват и опаковат нужните му книги, да преписват критически статии, да се пазарят с печатарите и т. н. За награда той им изпращал книги като "Подражание на Исус Христос" с подробни инструкции как да я използват, но инструкции давал и за водолечение и стомашни неразположения: две чаши студена вода преди закуска, съветвал той другарите си по нещастие.

Оставете всичката своя работа и се заемете с моята - ето го лайтмотивът на неговите писма, което би било съвсем нормално, ако неговите кореспонденти смятали себе си за ученици, твърдо вярващи, че този, който помага на Гогол, помага на Бог. Но хората, получаващи неговите писма от Рим, Дрезден или Баден-Баден решили, че Гогол или се побърква, или им се подиграва. Явно не бил прекалено добросъвестен и злоупотребявал със своите божествени права. Той използвал своето изгодно положение на Божи пратеник за съвсем лични цели - когато порицавал например хора, които някога са го обидили. След смъртта на жена си критикът Погодин бил обезумял от скръб, а Гогол му написал: "Приятелю, нещастията са велики знаци за Божията любов. Те ни се изпращат за прелом в човешкия живот, който без тях би бил невъзможен... Зная, че покойната, докато беше жива, се тревожеше от два твои недостатъка. Единият, който се корени в обстоятелствата на твоя първоначален живот и възпитание, се състои в липсата на такт във всички възможни видове, на приличие..." Уникално по рода си съболезнование. Аксаков бил един от малцината, които се решили най-сетне да кажат на Гогол как се отнасят към някои негови наставления. "Приятелю - пише той, - не съм се усъмнил нито за минута в искреността на вашето убеждение и че желаете добро на своите приятели; но, признавам си, аз съм недоволен от това убеждение, особено от формите, в които то се проявява. Даже се страхувам от него. Аз съм на петдесет и три години. Чел съм Тома Кемпийски, когато още не сте били роден... Не порицавам никакви, ничии убеждения, само да са искрени; но вече, разбира се, няма и да приема ничии... И изведнъж вие ме карате, като момченце, да чета Тома Кемпийски, насила, без да знаете моите убеждения, при това в уречено време, след кафето, като разделям четенето на глави, все едно съм на урок... и смешно, и досадно..."

Но Гогол упорствал в своя новооткрит жанр. Той твърдял, че всичко казано и направено от него е вдъхновено от духа, който скоро ще разкрие мистичната си същност във втория и третия том на "Мъртви души". Той също така твърдял, че "Избрани места" са замислени като изпитание и трябва да подготвят духа на читателя да възприеме продължението на неговата поема. Явно Гогол изобщо не разбирал какво представлява подготвителното стъпало, което предлагал любезно на читателя.

Основното съдържание на "Избрани места" се състои от съвети на Гогол към руските помешчици, провинциални чиновници и изобщо християни. Губернските дворяни се разглеждат като Божии посредници, които се трудят с пот на лице, имат свой дял в райските градини и получават малко или много значителен доход в земна валута. "Събери преди всичко мужиците и им обясни какво си ти и какво са те. Че ти си помешчик над тях не защото ти се е искало да заповядваш и да бъдеш помешчик, а защото ти си вече помешчик, че си се родил помешчик, че Бог ще изисква от тебе, ако смениш това звание с друго; защото всеки е длъжен да служи на Бог на своето място, а не на чуждо, както и те също, родили се под власт, трябва да се покоряват на тази власт, под която са се родили, защото няма власт, която да не е от Бога. И им го покажи това веднага в Евангелието, за да го видят всичко това до един. После им кажи, че изобщо не ги караш да се трудят и да работят, защото ти трябват пари за твои удоволствия, и като доказателство изгори пред тях една банкнота..." Картината е доста живописна: помешчикът стои на верандата и със заучен жест на професионален фокусник показва шумоляща, разноцветна банкнота; върху безобидна на вид масичка лежи Библията; едно момче държи горяща свещ; група брадати селяни се е вторачила в почтително очакване; когато банкнотата се превръща в огнена пеперуда, се разнася благоговеен шепот: фокусникът леко, но енергично потрива ръце, по-скоро възглавничките на пръстите си, а след това, като промърморва нещо, разтваря Библията и ето, подобно на феникс, се появява съкровище.

Цензорът зачеркнал великодушно този откъс в първото издание, виждайки в него неуважение към правителството във вид на безсмислено унищожаване на държавно парично средство - също като почтените особи в "Ревизор", които осъждат повредата на държавното имущество (столовете) от буйния учител по стара история. Изкусително е да продължим това сравнение - защото донякъде в "Избрани места" Гогол като че ли се превъплъщава в един от своите възхитителни гротескови персонажи. Не са нужни училища, не са нужни книги, само ти и селския свещеник - ето я просветната система, която той предлага на помешчика. "В действителност на него (на народа) не му трябва да знае има ли някакви други книги освен свещените"; "...вземай със себе си свещеника навсякъде... за да бъде отначало при тебе като помощник..." Образците солени ругатни, които трябва да се употребяват, за да се подтикне мързеливия крепостен, са посочени в друг поразителен откъс. Там има също величествени изблици не неуместна риторика - и злобна нападка срещу нещастния Погодин. Откриваме такива неща като "боклук и парцал е станал всеки човек" или "съотечественици!.. страшно!..", като "съотечественици" е произнесено с интонацията на "другари!" или "събратя!", само че още по-призивно.

Книгата предизвикала оглушителен скандал. Общественото мнение в Русия било в основата си демократично и между другото се възхищавало много от Америка. И не Царят строшил гръбнака му (това направил много по-късно съветският режим). В средата на миналия век съществували няколко течения в обществената мисъл и макар че най-радикалното по-късно се изродило в чудовищно унило народничество, марксизъм, интернационализъм и прочее (за да могат след това, развивайки се, да изминат неизбежния кръг до държавното крепостничество и реакционния национализъм), няма съмнение, че в епохата на Гогол "западняците" представлявали културна сила, далеч превъзхождаща числено и качествено всичко това, което можели да измислят реакционните ретрогради. Затова, да речем, не е съвсем справедливо да се разглежда Белински само като предшественик (макар че филогенетично бил такъв) на тези писатели от 60-те и 70-те години, които яростно утвърждавали върховенство на обществените ценности над художествените; какво разбирали под художественост, е друг въпрос; Чернишевски и Писарев доказвали тържествено, че да се пишат учебници за народа е по-важно отколкото да се рисуват "мраморни колони и нимфи", иначе казано - да се създава "чисто изкуство". Между другото, този остарял метод - да се свеждат всички естетически ценности до равнището на собствените бедни представи и способността да се нарисува акварелче, а след това да се разобличава "изкуството за изкуството" от национална, политическа или обща еснафска гледна точка - изглежда крайно комично и у някои съвременни американски критици. Колкото и наивна да била ограничеността на Белински при оценката на художествените произведения, той, като гражданин и мислител, имал поразително усещане за правда и свобода, което би могло да бъде погубено само от партийна борба, а тя била тогава едва в зародиша си.

По това време чашата му била все още пълна с чиста влага; необходима била помощта на Добролюбов, Писарев и Михайловский, за да се превърне тя в хранителен бульон за най-зловещи микроби. От друга страна, Гогол явно изостанал от своето време и приел масления слой на повърхността на мръсната локва за мистична дъга. Знаменитото писмо на Белински, разкриващо същността на "Избрани места" ("тази надута и мърлява шумотевица от думи и фрази") е благороден документ. В него има и остри нападки срещу царизма, поради което за разпространяване на преписите му скоро започнали да наказват с каторга в Сибир. Гогол явно бил огорчен най-много от намеците на Белински за неговото раболепие пред дворянството с надежда за материална помощ. Белински, разбира се, принадлежал към "бедните, но гордите", а Гогол като християнин осъждал "гордостта".

Въпреки потоците ругатни, оплаквания и сарказъм, които се излели върху книгата му от всички страни, Гогол се държал по-скоро мъжествено. Макар да признавал, че книгата му била издадена "под влияние на страха от смъртта" и че неопитността в подобни съчинения превърнала смирението в предизвикателна поза на самоувереност (или, както отбелязал на друго място, "развъртях се в моята книга като истински Хлестаков..."), той продължавал да твърди с непреклонната твърдост на мъченик, че книгата му е необходима по три причини: накарала хората да видят какъв е, показала на него и на тях какви са те и пречистила общата атмосфера като буря. С това всъщност казвал, че е изпълнил своето намерение: да подготви общественото мнение за втората част на "Мъртви души".

(Следва)

Основите на македонската идеология

Кръстьо Велянов от Крушево, Вардарска Македония - "Основите на македонската идеология", публикувано във в-к "Македония", год. I, бр. 206, София, 21 юни 1927 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Сръбският вестник "Югославия", който излиза в Скопие, чиято "югославянска" маска за лишен път свали и г. проф. Младенов в хубавите си статии във в. "Радикал", се е почувствал особено зле засегнат от писаното за него в "Македония" и "Македонска трибуна" и затова решил с ожесточение да брани своята "югославянска" чистота. В един от последните броеве на вестника на уводно място се отговаря на "Провокациите на македонстващите". След дълги нелепости и противоречия, в статията се среща и следният пасаж, отправен към "Македония" и "Македонска трибуна":

"Че вашата идеология не почива на здрави основи, говори самият факт, че вие издавате вашите вестници на български диалект, а тук застъпвате идеята за "Независима Македония". Е добре, кажете какво общо има вашата "Независима Македония" с българската държава, щом вие не сте ни българи, ни сърби, ни хървати, ни словенци, а "македонци"? Ако вие сте някакъв отделен македонски народ, ако не принадлежите към великото славянско семейство, към което принадлежат всички славянски племена на Южна Европа, защо си служите със славянски език в своя говор и писмо? Защо не намерите някакъв специален македонски език и с него да си служите, а употребявате български - славянски?"...

Току-що приведеният пасаж показва, че сръбските шовинисти се стараят да създадат убеждение, че македонската идеология е едни хаос и едно противоречие, които, съпоставени с действителността, не търпят никаква критика и трябва да се провалят като една невъзможност. Този сръбски опит е съвършено напразен, защото македонската идеология , изградена след една дълга и кървава борба, стои непокътната със своята основна същност като единствено възможна и спасителна за окончателното разрешение на македонския въпрос и действителното умиротворяване на Балканите.

Преди всичко великосърбите от в. "Югославия" искат да забравят, че на Балкана не живеят само сърбите и потиснатите от тях славяни и че неславянските народи имат също право за свободно развитие. Следователно, македонският въпрос не е въпрос, който интересува само южните славяни. В Македония има славяни - те са българи. Но освен тях има и други народности, които не принадлежат към славянството, но които си са у дома си и имат същите права, каквито имат македонските българи. Именно тази македонска общност се бори за освобождението на Македония и тя е, която има право да каже как трябва да се уредят македонските работи.

Може ли с аргументите на в. "Югославия" да се унищожава македонската идеология и да се твърди, че тя не почива на здрави основи? Какво противоречие има в това, че пишем и говорим на български език (не "диалект!") и сме издигнали лозунга за независимостта на Македония? Пишем и говорим на български, защото сме българи. Македонските ромъни си служат с ромънски език, турците – с турски и пр. Ето една етническа действителност, която нема никакво отношение към една друга действителност: политическата цел на всички македонски населения – свободата и независимостта на Македония. Необходимо нужно ли е независима Македония да бъде в отношение с някои от балканските държави, необходимо нужно ли е македонците да бъдат само българи, сърби, хървати и пр., за да може да се твърди, че идеята, на която служим, е осъществима и македонците ще я осъществят? Етнически ние, македонците, сме българи, турци, ромъни, евреи и пр., но политически ние сме само македонци, македонски народ, който има свои интереси, свои аспирации, свое место на Балканите и своя политическа задача за изпълнение. Но нужно ли е за това да имаме специален македонски език, да измисляме нов език, така както обещава в. "Югославия" да го измисли за всички югославяни? Не, такъв абсурд нам, на македонците, не ни е нужен. Нашата народностна принадлежност, нашата етническа и културна особеност стоят в основата на нашата обща борба, за да ги запазим от нашествениците и да се сдобием с възможност и условия, при които ще бъде възможно на свобода и спокойствие да ги развиваме.

Да посочваме ли за пример Швейцария, където три народности живеят братски една до друга; служат си с три различни езици; развиват три различни култури и все пак образуват швейцарският народ, швейцарската държава, която е образец за благоденствие и просперитет на много етнически единни държави?

За една подобна Македония се борят всички македонци, в тяхно число и македонските българи – те най-много. Естествено, че те ще пишат вестниците си на български, а не на ...патагонски.

Ето каква е македонската идеология. Но имат ли интерес да признаят господата от в. "Югославия", че са я разбрали и че тя изнася на великосръбските планове на Белград? Не, разбира се.

При все това тя ще бъде осъществена за доброто и спокойствието не само на южното славянство, но на целия Балкан. Неминуемо народите в Югославия ще смъкнат белградското натрапничество и ще освободят не само себе си, но и другите балкански народи за мирно и плодотворно сътрудничество.

Македония стои в центъра на благословената борба, която носи в себе си това близко бъдеще.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в град Крушево Кръстьо Лиманов Велянов (1895-1954, София) е журналист, писател и ВМРО революционер, един от основателите на Македонското студентско дружество "Вардар". След 9-ти септември 1944 г. е репресиран от комунистите.

ОРИГИНАЛ

„Бен Хур“

Не зная кога точно видях за първи път книгата „Бен Хур“, но във всеки случай съм бил пределно малък, не зная и кога точно съм я прочел, може би няколко - поне пет-шест - години след това (макар че можех да чета още преди да тръгна на училище, съмнявам се този подвиг да съм го извършил в забавачката).

Книгата беше част от твърде интересната библиотека, която имаше дядо ми на село, и нямаше как да не ме впечатли още с корицата си: цветна (рядкост за това време) и изобразяваща римска галера – на долната палуба гребци-роби, на горната римски офицер с пълно бойно снаряжение, който сочи към единия от гребците (мислех го за нещо като стотник (центурион), но после се оказа, че е цял консул), а заглавието с едри букви – „БЕНЪ ХУРЪ“ (със стария правопис).

От четенето по онова време в паметта ми се мяркат само отделни моменти (ключови за книгата, между другото): случайно съборените керемиди върху прокуратора Валерий Грат, Бен Хур спасява консула Квинт Арий, да речем, и - разбира се – състезанието с колесници.

Наблегнал съм явно на екшъна, а останалото сигурно съм го прескачал.

Книгата „Бен Хур“ обаче има много по-широк обхват.

Авторът ѝ Люис (Лю) Уолъс (1827-1905) създава всъщност литературен конгломерат, в който се преплитат религиозна пропаганда (пълното заглавие на книгата е „Ben-Hur: A Tale of the Christ“ - „Бен Хур: разказ за Христос“, а големи части от нея преповтарят евангелски разкази за живота на Спасителя), сантиментализъм и приключения.

Лю Уолъс като генерал от северните армии по време на Гражданската война

Попрехвърлих сега пак някои страници от книгата (има я тук на руски език - http://www.e-reading.club/book.php?book=1043087) - нищо впечатляващо, посредствена творба на треторазряден автор, но по ония времена, в годината, в която излиза (1880-та), печели много почитатели и е наречена „най-влиятелната християнска книга на XIX век“ (за разлика от мене, тогавашните читатели явно са прескачали екшъна за сметка на религията).

Не закъснява да се обърне към романа и едва прохождащото кино: през 1907 година е заснет първият филм „Бен Хур“ с продължителност… шестнадесет минути.

На снимката е сцената с награждаването на Юда бен Хур от прокуратора Понтий Пилат след спечеленото състезание с колесници (филмовото копие не е никак качествено, но от 1907 година и това бива).

Следващата екранизация е направена презт 1925 година и това е най-скъпият филм в историята на нямото кино.

Не съм гледал филма не мога да кажа нищо за него, но поне качеството на картината е приемливо, ако се съди по снимките.

Две сцени от него: Бен Хур и Месала в словесна и състезателна схватка.

През 1959 г. режисьорът Уйлям Уайлър екранизира отново „Бен Хур“, печели бурните овации на зрителите и 11 награди „Оскар“ за своя филм (достигнат само от „Титаник“).

Въпреки наградите си обаче филмът на Уайлър е удивително скучен и протяжен (цели три часа и половина!), а накрая се излива такава сантиментална холивудска боза, че потапя в себе си и малкото добри впечатления (операторът – например - е на много високо равнище).

Но в сравнение с продукцията от 2016 година, която е пълна скръб, филмът от 1959 година стои с доста летви по-високо.

Авторите на най-новия филмов „Бен Хур“, като мене в детското ми четене, са заложили изключително на екшъна, в резултат от което цели значителни части и моменти от книгата са кастрирани, а други са така преиначени, че да съответстват точно на предначертания план, въпреки че убиват логиката на филмовия разказ.

И екшънът се е получил.

Като за деца от пети до седми клас.

Всичко казано по-горе е, разбира се, само лично мое мнение.

Ако на някого му харесат бенхуровците – книгата и филмите, честит да е – за всеки влак си има пътници…

Лекции по руска литература – брой 20

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

Гогол не бил заплашен от опасността да се задържи на едно място: той прекарал много лета в скитане от курорт на курорт. Болестта му била трудно излечима, защото била неясна и променлива: пристъпите на меланхолия, когато умът му бивал помрачен от неизразимо предчувствие и нищо освен рязката промяна не можело да донесе облекчение, се редували със състояния на физическа немощ и треска; колкото и да се увивал, краката му мръзнели, от което го спасявало само бързото ходене - и колкото по-далече, толкова по-добре. Парадоксът е, че можел да поддържа творческия порив в себе си само с постоянно движение, а то му пречело физически да пише. И все пак зимите, прекарани в Италия сред относителен комфорт, били още по-малко продуктивни от времето, преминало в неспокойни пътешествия. Дрезден, Бад Гащайн, Залцбург, Мюнхен, Венеция, Флоренция, Рим и пак Флоренция, Мантуа, Верона, Инсбрук, Залцбург, Карлсбад, Прага, Грайфенберг, Берлин, Бад Гащайн, Прага, Залцбург, Венеция, Болоня, Флоренция, Рим, Ница, Париж, Франкфурт, Дрезден - и всичко пак отначало; този списък с повтарящи се имена на знаменити туристически градове не прилича на маршрута на човек, който иска да си укрепи здравето или да събира хотелски етикети, за да се похвали в Москва, Айдахо, или Москва, Русия - това е пунктирът на един омагьосан кръг без географско значение. Курортите на Гогол наистина не били пространствени. Централна Европа била за Гогол само оптично явление и единственото, което било важно за него, единствената натрапчива идея, единствената реална трагедия била, че творческата му енергия неизменно и безнадеждно се топи. Когато Толстой отказва да пише романи от етични, мистични и просветителски подбуди, геният му бил зрял и жизнен, а откъсите от негови художествени произведения, публикувани посмъртно, показват, че изкуството му се е развивало и след смъртта на Ана Каренина. Докато Гогол написал само няколко книги и намерението му да напише главната книга на живота си съвпаднало с началото на упадъка му като писател, след като е достигнал апогея си с "Ревизор", "Шинел" и първата част на "Мъртви души".

3.

Проповедническият период на Гогол започва с няколкото последни щрихи, които поставя в "Мъртви души", със странните нотки на изумителен апотеоз, отправени към бъдещето. В многобройните му писма, които пише на приятелите си от чужбина, изреченият звучат все по-надуто, със някакъв странен библейски тон: "...горко на всеки, който не слуша моето слово - пише той. - Остави за известно време всичко, всичко, което раздвижва понякога в свободни минути мислите, колкото примамливо и приятно да ги раздвижва. Покори се и се заеми за една година, за една само година, със своето село". Главното, към което призовава помешчиците в своите писма, е да се върнат към изпълнението на своите преки задължения (с всичките съвременни измерения на селския живот, лошите реколти, непочтените надзиратели, вироглавите крепостни, безделието, кражбите, бедността, липсата на икономическа и духовна организация), като формулира своите поучения в пророчески тонове, нареждайки им да захвърлят всичките земни богатства. Гогол сякаш призовава от мрачните си висоти за велика жертва в името на Бога, но в действителност, въпреки приповдигнатия тон, той съветва помешчиците съвсем иначе: да напуснат големия град, където харчат напразно своите несигурни доходи, и да се върнат при земята, дадена им от Бог, за да станат богати, колкото е богат черноземът. И силните весели селяни да се трудят под техния бащински поглед. "Делото на помешчиците е божествено дело" - това е същността на неговата проповед.

Не може да не се отбележи как той желаел, как жадувал надутите помешчици и намръщените чиновници не само да се върнат в своите провинции, при своята земя и своите посеви, но и да му дават подробен отчет за своите впечатления. Можем да предположим, че Гогол е имал на ум (ум, подобен на кутията на Пандора) нещо друго, което е било за него много по-важно от отзивите за икономическите и нравствените условия на живот в руското село; измъчвало го желанието да получи "истински" материал за своята книга от първа ръка; защото бил в най-незавидното положение, в което може да изпадне един писател, изгубил способността да измисля факти и вярващ, че те могат да съществуват сами за себе си.

Проблемът е в това, че голи факти в природата не съществуват, защото те никога не са съвършено голи; бялата следа от каишката на часовника и набръчканото парче лейкопласт на ударената пета не могат да бъдат свалени и от най-запаления нудист. Простата колона от цифри ще разкрие личността на този, който ги е подредил, толкова точно, колкото податливият шифър издал къде се намира съкровището в разказа на Едгар По. Най-примитивната curriculum vitae [21] кукурига и пляска с криле така, както е характерно единствено за този, който е сложил подписа си под нея. Съмнявам се, че човек може да каже номера на телефона си, без да съобщи при това нещо за себе си. А Гогол, макар да уверявал, че иска да знае за човечеството, защото го обича, в действителност се интересувал малко от тези, които му пишели за себе си. Той искал да получи факти в най-разголен вид и в същото време не искал редици от цифри, а пълен комплект от най-подробни наблюдения. Когато някой от неговите отстъпчиви приятели изпълнявал с нежелание неговите молби, а след това, като влизал в ритъм, му изпращал подробни отчети за провинциалните и селските дела, вместо благодарност получавал вопъл на разочарование и отчаяние: защото тези, на които Гогол пишел, не били Гоголевци. Той искал описания, описания. И макар че неговите приятели пишели с усърдие, на Гогол не му достигал необходимия материал, защото тези приятели не били писатели, а към тези приятели, които били такива, не можел да се обърне, знаейки, че фактите, които ще му съобщят, вече изобщо няма да бъдат "голи". Тази история отлично илюстрира пълната безсмислица на такива термини като "гол факт" и "реализъм". Гогол - "реалист"! Така казват учебниците. И е възможно в своите жалки и напразни опити да събере от читателите си парченцата, които трябвало да изградят мозайката на книгата, Гогол да е предполагал, че постъпва съвсем разумно. Защото е толкова просто - твърдял раздразнено той на разни господа и дами - да му се изпратят по пощата луната във всяка една нейна фаза. И няма значение, ако няколко звезди и ивица мъгла попаднат случайно в набързо запечатания син пакет. А ако на луната се счупи някой рог, той ще го замени с друг.

Неговите биографи се учудвали доста на раздразнението, което проявявал, когато не получавал това, което му трябва. Озадачавало ги странното обстоятелство, че гениалният писател не разбирал защо другите не могат да пишат така добре като него. В действителност Гогол се ядосвал, защото хитрият начин за получаване на материал, който вече сам не можел да измисли, не оправдал себе си. Растящото осъзнаване на собственото безсилие се превръщало в болест, която той криел от другите и от себе си. Той се радвал на всякакви пречки в своята работа (...препятствията ме окриляват"), защото върху тях можело да се стовари отговорността за забавянето на книгата. Цялата философия през последните му години с рефрена "колкото по-тъмни са небесата, толкова по-ярко ще засияе утрешният блажен ден" била вдъхновена от усещането, че "утре" няма да настъпи никога.

От друга страна той изпадал в ярост, ако някой предполагал, че появата на "блаженото утре" може да се ускори: аз не съм хамалин, не съм занаятчия, не съм журналист - пишел той. И макар че правел всичко, за да убеди и другите, и себе си, че ще напише произведение, което е безкрайно важно за Русия (а Русия в неговото чисто руско съзнание се превърнала в синоним на човечеството), той негодувал, когато до него достигали слухове, породени от собствените му мистични намеци. Периодът в живота му след излизането на първата част на "Мъртви души" може да ес нарече период на "големите надежди", поне от страна на неговите читатели. Някои от тях очаквали още по-рязко и безпощадно изобличение на продажността и социалната несправедливост; други предвкусвали хомерически смешна повест, надявайки се да се повеселят над всяка страница. И в същото време, когато Гогол треперел от студ в една от неотоплените каменни стаи, каквито ще намериш само в крайния юг на Европа, и убеждавал своите приятели, че оттук нататък неговият живот е свещен, че към неговата телесна обвивка трябва да се отнасят с грижа и любов, да я пазят като пукнато глинено гърне, съдържащо виното на мъдростта (иначе казано - втората част на "Мъртви души"), в Русия се разпространили радостни слухове, че Гогол завършва книга за приключенията ан руски генерал в Рим и че не е писал през живота си нищо по-забавно. Трагичното е, че всъщност най-доброто в остатъците от втория том, които са достигнали до нас, са откъсите, свързани с този фарсов автомат генерал Батришчев.

21. Кратка биография (лат.)

(Следва)

Нобелови лауреати – Карл Дейвид Андерсън

Карл Дейвид Андерсън (Carl David Anderson),

3 септември 1905 г. – 11 януари 1991 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Виктор Хес), 1936 г.

(За откриването на позитрона.)

Американският физик Карл Андерсън е роден в Ню Йорк и е единственият син на Ема Адолфина Ейджаксън (по мъж Андерсън) и Карл Дейвид Андерсън. След като семейството му се премества в Калифорния, той посещава средно училище в Лос Анжелос, завършва го през 1924 г. и постъпва в Калифорнийския технологичен институт (Калтех), разположени в околностите на Пасадена.

Като получава в Калтех степента бакалавър по физика и инженерство през 1927 г., Андерсън започва аспирантура под ръководството на Робърт Е. Миликън. В 1930 г. той защитава блестящо докторска дисертация за пространственото разпределение на електроните, които рентгеновите лъчи избиват от газовете. След това Андерсън започва да работи като научен сътрудник на Миликън, който го съветва да се заеме с изучаването на космическото излъчване (електромагнитно излъчване и атомни частици от извънземни източници). След една година Миликън решава да довери на Андерсън ежедневното осъществяване на проекта за идентификация и измерване на различните видове космически лъчи и двамата заедно разработват по-ефективен вариант на кондензационната камера, създадена още от Ч. Т. Р. Уилсън и предназначена за откриване на заредени частици. Кондензационната камера представлява затворен съд, изпълнен с газ (обикновено въздух), който е пренаситен с водни пари; съдът е разположен между полюсите на електромагнит. Когато заредените частици минават през него, те йонизират по пътя си молекулите на газа и те изпълняват ролята на центрове за кондензация на водната пара. Различните видове частици оставят характерна кондензационна следа, която може да бъде фотографирана, като положително заредените и отрицателно заредените частици се отклоняват в противоположни посоки.

Проучвайки хиляди фотографии на кондензационните следи, оставени от високоенергетичните частици, идващи от извънземното пространство, Андерсън забелязва няколко следи, които се различават от следите на електроните само по едно: отклоняват се в противоположна посока. Други изследователи също забелязват понякога подобни следи, но понеже теоретична обосновка за съществуването на положително заредена, приличаща на електрона частица няма, те смятат, че става въпрос за грешка в експеримента. През 1928 г. обаче П. А. М. Дирак предсказва съществуването на цяло семейство античастици - частици, съответстващи на известните, но с противоположен заряд и магнитен момент. Отначало физиците се отнасят скептично към това предсказание и Андерсън не търси античастици, докато не забелязва странните следи. Откритието, за което получава Нобелова награда, казва той по-късно, е съвсем случайно. Въпреки това, вместо да отхвърли открития факт, той се опитва да определи дали следите не са следи от хипотетичните "антиелектрони". Като отстранява експериментално всички други възможни обяснения, Андерсън стига до извода, че неговото наблюдение може да се обясни само като се признае съществуването на положително заредена частица с маса, приблизително равна на масата на електрона. През септември 1932 г. той обявява за откриването на частицата, която нарича позитрон.

Откритието на Андерсън потвърждава съществуването на антиматерия и довежда до интензивни изследвания за взаимодействията на материята с антиматерията, Андерсън и други учени откриват, че когато електронът се срещне с позитрон, двете частици анихилират, създавайки гама-лъчи (високоенергетично електромагнитно излъчване). И обратното, ако гама-лъчи с достатъчно висока енергия бъдат спрени, те изчезват, оставяйки вместо себе си отново създадена двойка електрон - позитрон. Тези преходи са изразително потвърждение за еквивалентността между масата и енергията, изразена с формулата на Алберт Айнщайн E = mc2. Другите античастици (антипротони и антинеутрони) не били открити до 50-те години, но физиците били убедени, че всяка частица има своя античастица. Античастиците, достигащи Земята с космическите лъчи или създадени от гама-лъчи в лаборатоиря, се унищожават бързо при взаимодействието с обикновените частици. Но физиците са склонни да смятат, че някъде може да има галактики, състоящи се от антиматерия, в която атомните ядра съдържат антипротони и са обкръжени от позитрони, осъществявайки с това обратно съотношение между зарядите в сравнение с нашите "местни" атоми.

Андерсън е назначен за асистент-професор по физика в Калтех през 1933 г., за адюнкт-професор през 1937 г. и за професор през 1939 г. Две години след като открива позитрона, заедно със С. Недермейър успява да открие още една преди това несрещана частица в космическите лъчи. Но двамата чакат до 1937 г., като събират търпеливо допълнителни свидетелства по снимки на следи, преди да обявят за откриването на частицата, известна днес като мюон. Масата на тази частица е приблизително 200 пъти по-голяма от масата на електрона.

По време на Втората световна война Андерсън работи над военни проекти, включително и свързани със създаванета на ракети, за Националния комитет по отбранителни изследвания и Управлението за научни изследвания и развитие. През 1944 г. прекарва един месец по бреговете на Нормандия, за да наблюдава функционирането на авиационните ракети в бойни условия. След войната Андерсън се връща в Калтех, където преподава и се занимава с научно-изследователска дейност, особено в областта на космическите лъчи и елементарните частици, до оставката си през 1976 г.

Андерсън се жени за Лорейн Бергман през 1946 г., семейството има двама сина. В свободното си време той обича да играе тенис.

Освен Нобелова награда Андерсън получава много награди и почетни степени, сред които медала Елиът Кресон на Франклиновия институт (1937 г.) и медала Джон Ериксън на Американското дружество на шведските инженери (1960 г.). Има почетни научни степени от университетите "Колгейт" и "Темпъл". Член е на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското физическо дружество и на Американското философско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Македония. Подробности по последните сражения на български чети с гръцки и аскер в Костурско

Пандо Кляшев от с. Смърдеш, Костурско, Егейска Македония - "Македония. Подробности по последните сражения на български чети с гръцки и аскер в Костурско", публикувано във в. "Софийски новини", год. I, брой I, София, 12 февруари 1906 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

На 12.ХI. нападнахме гръцката чета, състояща се от около 70-75 души, повечето критяни, в с. Оровник. Ние бяхме 46 души. Нощ беше, та освен ръзпръсването ѝ нищо друго не можахме да направим. На 2.XII. пак същата чета ноще се опита да влезе в селото Брезница. Но там ние бяхме 16 души: Митре, Цветков и аз. Накрай селото гърците се срещнали с четири наши момчета, изпратени по работа. Гърците първи откриха огън, а нашите веднага им отговориха. Ние едва-що бяхме седнали и невечеряли наскочихме и подпомогнахме нашите. Огънят на два пъти беше прекъсван; сражението трая точно три часа. Ние не дадохме жертва, а гърците 1 убит и 2-ма ранени и отстъпиха. След гърците и ние напуснахме селото, защото веднага и аскера довтаса, но в тъмнината аскерът не можа да ни открие, та ние се промъкнахме незабелязани.

На 13.XII. в с. Вътбел имахме III-то сражение с многоброен аскер. То бе славно и страшно, защото бяхме открити още в сутринта, бяхме ядката на костурските сили, местоположението лошо, арнаутлъкът близко и аскер много, а славно - защото не дадохме никакви жертви, а неприятеля турците бидоха поразени. При вестта за голямата опасност, която ни грозеше, народът бе угаснал; мъже и жени през целия ден бяха в траур, та когато на другия ден ни видяха живи и здрави, те плачеха от радост. Това сражение даде нови надежди, нови сили на народа и като че ли пречупи зараждащия се в него упадък от дотогавашните турски и гръцки засилвания. Прибавете при туй и залавянето живи скоро след това наше сражение на много гръцки андарти.

Ето как стана сражението. Ние бяхме 25 души. Правителството, за да тури край на четите, обискираше в една нощ по 30-40 села и то през всеки 2-3 дена. Пръв път правителството приложи тая мярка на 13-ти XII и успя на 4 места да обсади наши чети, но само нас откри. Още сутринта аскерът узна в коя къща сме и стесни кръга на обсадата около нашите къщи. Предложиха ни на два пъти да се предадем. Ние мъчехме се сякак да отлагаме сражението, водими от съображението, че колкото по-късно се започне сражението, толкоз по-малко патрони ще изгорим, а щом настъпи нощта... Юзбашията се почувства слаб да встъпи в бой, та прати за помощ в Билища, Смърдеш и Косинец, където квартируват по 150 души аскер. По тоя начин се набра аскер и башибозук около 7-800 души и откриха огън едвам към 1 часа подир обяд. Запалиха една плевня до къщата ни, за да изгори и къщата, но не сполучиха. Качиха се на покрива на една съседна къща, за да запалят оттам къщата ни, но пак не сполучиха, защото с два куршума свалихме двамата смели турци, а други не се опитаха наново. Времето вървеше много бавно; ние отговаряхме рядко на турския огън и убивахме войници и башибозук, които се опитваха да се доближат до къщата ни. Когато почна вече да се мръква, решихме да направим изход и излязохме с често гърмене и ура. Турците изненадани и изплашени изгърмяха в нас на халост и сполучиха да ранят слабо само един от моите четници. От едно близко ридче, където се събрахме, ний им извикахме едно "ура" и им изпяхме "Жив е той жив е". Турците имаха 14 войници убити и 2-ма башибозука, един от които Аджи Асим, чиновник в Билища, прочут обирач на населението и влиятелен между арнаутите в Девол.

Така се свърши това сражение.

Подир пет дена от това сражение, на 18 същи, нападнахме друга гръцка чета в села Буковик, пак ноще.В това нападение гърците имат 6-ма ранени, а ние всички сме здрави. Веднага след тия сражения подигнаха се силни потери и чести обиски: на всеки 3-4 дена в по 30-40 села наведнъж. В следствие на тия потери и обиски засега са затруднителни нашите движения и не можем да преследваме гръцките чети. Вчера чухме, че в неделя вечерта една гръцка чета от 30 души била сгащена в с. Нивици, преспанско, и била съвършено унищожена - 22-ма убити и 8 души заловени живи.

Това за сраженията...

15.I.1906 год.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Пандо Кляшев (1882-1907) е виден български революционер, войвода на ВМОРО; член на Битолския окръжен революционен комитет на ВМОРО.

ОРИГИНАЛ

Лекции по руска литература – брой 19

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

1.

Като напуснал отново Русия през май 1842 г., Гогол възобновил странните си скитания по чужбина. Въртящите се колелета му изпрели преждата за първата част на "Мъртви души"; кръговете, които описвал по време на първите си пътешествия през замъглената Европа, довели до превръщането на закръгления Чичиков във въртящ се пумпал, в мъждива дъга; физическото кръгово движение помогнало на автора да потопи себе си и своите герои в калейдоскопичен кошмар, който простодушните читатели години наред приемали за "панорама на Русия" (или "домашния живот в Русия"). Но сега дошло време да се подготви за втората част.

Човек се чуди дали не е имал задна мисъл (мислите му били фантастично лъкатушещи): какво ще е, ако въртящите се колелета, дългите пътища, които се вият като приветливи змии, и леко опияняващото чувство от плавното, непрекъснато движение, така помогнали за създаването на първата част на книгата, породят автоматично и втората, която ще формира ярък светещ ореол около кръжащите багри на първата? Че това трябва да е ореол, той бил убеден: в противен случай първата част може да се сметне за магия на Дявола. В съответствие със своя метод да полага основата на произведението, след като е напечатано, Гогол успял да убеди себе си, че (още ненаписаната) втора част наистина е породила първата и че първата по фатален начин ще остане само нейна илюстрация, която ще бъде лишена от всякаква същност, ако на глуповатата публика не бъде представен първоизточникът. В действителност авторът ще бъде безжалостно възпрепятстван от авторитарната форма на първата част. Когато се опитал да композира втората, наложило му се да действа по същия начин като убиецът в един от разказите на Частертън, на когото се наложило да подмени всичката хартия за писане в дома на жертвата си, за да не се различава от листа, на който е написал фалшиво признание за самоубийство.

Болезнената предпазливост вероятно е подсказала на Гогол и някои други съображения. Въпреки че желаел страстно да разбере с подробности какво мислят за произведението му читателите или критиците, от негодника на държавна заплата до глупака, който се подмазва на общественото мнение, той обяснявал усърдно на своите кореспонденти, че единственото, което го интересува в критичните отзиви, е по-широката и обективна преценка, която получава за себе си. Гогол бил доста огорчен, че сериозните хора виждат в "Мъртви души", с удовлетворение или с отвращение, страстно разобличаване на робството, както виждали в "Ревизор" нападки срещу рушветчийството. Защото за граждански мислещите читатели "Мъртви души" се превръщала лесно в "Чичо Томовата колиба". Съмнявам се, че това го е тревожело по-малко от упреците на други критици - почитани древни ценители в черни сюртуци, благочестиви стари моми и ортодоксални православни пуритани, които осъждали "чувствеността" на неговите образи. Той чувствал прекрасно властта, която имал художественият му гений над хората, и - за свое отвращение - отговорността, произтичаща от тази власт. Но нещо в него искало повече влияние (без отговорност), както жената на рибаря в приказката на Пушкин искала все по-голям замък. Гогол станал проповедник, защото се нуждаел от амвон, за да обяснява етиката на своите книги, и защото пряката връзка с читателите му се струвала естествена проява на магнетичната му сила. Религията му дала интонация и метод. Съмнително е, че му е дала нещо друго.

(Следва)