Печалните приключения на французите в Русия

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Някога в Русия живеели много чужденци. Едни дошли „на лов за щастие и чинове“, други просто за парче хляб. Всеки имал някакви полезни знания (в края на краищата можел просто да преподава своя език) – иначе каква необходимост би имало тук от тях?

Мнозина се приспособили. През осемнадесети и деветнадесети век Русия била благоразположена към европейците. При второто поколение семействата се порусначвали, а в началото на третото се превръщали в обикновени руснаци.

Но настъпил двадесети век и Русия разлюбила съотечествениците си с чужди фамилни имена. Тежки времена за многобройните русонемци започнали още по времето на царя, през 1914 година. А след това ставало само по-лошо. Днес френските, шведските и италианските фамилни имена у нас са голяма рядкост и дори немските, каквито преди сто години носел едва ли не половината Петербург, са останали малко.

Когато замислях проекта „Б. Акунин“, имах идея да направя главния герой полицейски лекар, при това непременно с някаква малка екзотика. Като преглеждах криминалната хроника от 70-те години на деветнадесети век, ми попадна името на лекар от московската полиция, статския съветник Александър Гетие, когото наричаха „французин“. Аха, помислих си аз. Значи моят персонаж ще бъде от „придошлите“. Французин от Бордо. Може да се обиграе комичен конфликт с туземните нрави, галската жизнерадост в контраст със славянската меланхолия, успех сред дамите, смешен гърлен говор, егалите-фратерните.

Започнах да търся допълнителни сведения за Александър Гетие, но ми попадаха само бележки за неговите потомци. След това концепцията за серията се промени (героят ще бъде руснак, но със странното фамилно име „Фандорин“) и папката „Гетие“ беше захвърлена.

А сега се натъкнах на стария файл и се заинтересувах – не от французина по рождение, а от неговите потомци. За тях и ще разкажа.

Синът на статския съветник Фьодор Александрович Гетие (1863-1938) бил известен човек. Той убедил милионера Кузма Солдатенков да завещае два милиона за построяването на градска болница. През 1910 година корпусите на днешната Боткинска приели първите пациенти. Болницата оглавил този, под чието попечителство била основана – Ф. А. Гетие. Той бил един от най-известните лекари практици по това време. След Октомври станал водещ специалист в кремълския Лечсанупр [1], обслужвал много вождове, които го смятали за светило на терапията. Освен Свердлов, Троцки и Дзержински доктор Гетие лекувал и самия вожд, като се има предвид, че Ленин не можел да търпи лекарите, не ги допускал до себе си. Единствения, когото признавал и на когото се доверявал, бил Гетие.

Всички помнят ужасната снимка на болния Ленин в Горки:

А това е цялата снимка:

Мисля, че отдясно е доктор Гетие. Във всеки случай прилича на него:

Там се случила някаква подозрителна история с протокола за аутопсията на Ленин. Неизвестно защо Гетие отказал да подпише документа, което породило всякакви неприятни за болшевиките слухове. Медиците от преди революцията имали много строги правила по отношение на лекарската етика. Лекарят можел (и бил длъжен) да лекува всички, но да постави подписа си под съмнителен документ – в никакъв случай. По-късно, след като Троцки изпада в немилост, прекалено принципният Гетие бил изваден от състава на болшевишките лейбмедици.

Фьодор Александрович имал две деца. Техните биографии също не са съвсем обикновени.

Дъщеря му Наталия (1892-1973), знаменита красавица и спортистка, преди Първата световна била шампионка на Москва по тенис и членувала в Клуба на скиорите. Записала се за милосърдна сестра [2], била на фронта, получила Георгиевски кръст (такива жени са много малко). Учудвайки всички, се омъжила за некрасив офицер, който заеквал силно, поручик Любченко, и заедно с него воювала в Бялата армия. Като емигрантка отначало живяла в България, където отново станала шампионка по тенис. След това се озовала във Франция. Работила като медицинска сестра, дружила със семейството на Бунин. За съжаление не намерих нейна снимка. Пишат, че Наталия Фьодоровна оставила непубликувани спомени. Интересно би било да се прочетат.

От нейния брат Александър Фьодорович (1893-1938) останала снимка, но странна:

Той също бил спортист, но не обичал тениса, а бокса. Завършил военно училище, воювал с немците, след това с червените. Бащата издействал за бившия белогвардеец помилване от своя пациент Дзержински.

Александър Фьодорович е един от създателите на нашата боксьорска школа. Бил треньор, автор на няколко книги за бокса. Но през 30-те години се увлякъл страстно от алпинизма. На снимката е по време на знаменитото изкачване на връх Сталин (7495 м).

През декември 1937 година спортистът бил арестуван и почти веднага разстрелян. Няма нищо за учудване. Бивш офицер, „бял“, с чуждо фамилно име, освен това чекистите ни в клин, ни в ръкав били изведнъж обзети от параноидална омраза към алпинистите – тогава разстреляли почти всичките.

Старият лекар не преживял смъртта на своя забележителен син. А дъщеря му, както знаем, по това време отдавна вече се била върнала обратно в родината на предците си.

„Русия, която изгубихме“ [3], ли казвате? През последния век много Русии сме изгубили. Сред тях и тази.

Бележки на преводача

1. Лечебно санитарно управление.

2. Тогавашното название на медицинските сестри.

3. Заглавие на документален филм на Станислав Говорухин.

Верски фанатизъм

“Кто верит в Магомета, кто в Аллаха, кто в Иисуса…“

Четвърти вярват в световния еврейски заговор (гарниран понякога за разнообразие с масони и илюминати).

Пети – във врачки, баячки, екстрасенси, астролози, нумеролози, шамани и ББ (гарниран понякога за разнообразие с ЦвЦв).

А има един особен тип хора, които вярват във фотомонтажи.

Като този например, който иска да ни убеди, че в един учебник по музика има (други казват: имало, ама го махнали) следния текст:

От сто километра си личи евтината измама: срещу факсимилето на корицата на учебника имаме не факсимиле на страница от същия учебник, а гол текст върху дюс фон.

Плюс това не е трудно да се провери от учители в начален курс, преподаващи по учебниците на „Булвест 2000“, каква е истината.

Лично аз съм проверил.

Но колкото и да убеждавам някои хора, че такъв текст никога не е съществувал в учебника по музика за трети клас, те си държат твърдо на своето и въздишат, и кършат ръце, и леят сълзи, и сипят огън и жупел върху авторите на въпросния учебник.

Верски фанатизъм, да имаше как – клада щяха да палнат.

На такива мога само да кажа:

„Нощта беше тиха и тъмна…“

Зачетох се рано тази сутрин в поезията на Леся Украинка (Лариса Петривна Косач-Квитка, 1871-1913 г.).

Ето едно малко стихотворение от тази забележителна украинска поетеса (не го превеждам в рими, защото нямам време, а и ме мързи)…

Нічка тиха і темна була. Я стояла, мій друже, з тобою; Я дивилась на тебе з журбою, Нічка тиха і темна була. Вітер сумно зітхав у саду. Ти співав, я мовчазна сиділа, Пісня в серці у мене бриніла; Вітер сумно зітхав у саду… Спалахнула далека зірниця, Ох, яка мене туга взяла! Серце гострим ножем пройняла… Спалахнула далека зірниця…

Нощта беше тъмна и тиха. Аз стоях, мой друже, с тебе; гледах към тебе с тъга, нощта беше тъмна и тиха. В градината въздишаше вятър печално. Ти пееше, аз седях мълчалива, песента ти в сърцето ми звучеше; в градината въздишаше вятър печално... Проблесна мълния далечна, ох, каква тъга ме обзе! Сърцето ми с остър нож прободе... Проблесна мълния далечна...

„Благодаря на живота“

Хайде пак нещо с Мерседес Соса.

„Благодаря на живота“ („Gracias a la vida“) е чилийска фолклорна песен, станала популярна след интерпретацията на чилийската певица Исабел Пара.

Съществува в много интерпретации.

От тях най-обичана е интерпретацията на Мерседес Соса.

В превода, който направих долу, има един куплет повече от музикалното изпълнение.

Gracias a la vida que me ha dado tanto Me dio dos luceros que cuando los abro Perfecto distingo lo negro del blanco Y en el alto cielo su fondo estrellaDo Y en las multitudes el hombre que yo amo Gracias a la vida que me ha dado tanto. Me ha dado el oído que en todo su ancho Graba noche y día, grillos y canarios, Martillos, turbinas, ladridos, chubascos, Y la voz tan tierna de mi bien amado. Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado el sonido y el abecedario Con él las palabras que pienso y declaro Madre amigo hermano y luz alumbrando La ruta del alma del que estoy amando Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado la marcha de mis pies cansados Con ellos anduve ciudades y charcos Playas y desiertos montanas y llanos Y la casa tuya tu calle y tU patio Gracias a la vida que me ha dado tanto Me dio el corazón que agita su marco Cuando miro el fruto del cerebro humano Cuando miro el bueno tan lejoS del malo Cuando miro el fondo de tus ojos claros Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado la risa y me ha dado el llanto Así yo distingo dicha de quebranto Los dos materiales que forman mi canto Y el canto de ustedes que es el mismo canto Y el canto de todos que es mi propio canto Gracias a la vida!..

Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми две очи, с които, щом ги отворя, различавам безгрешно черното от бялото, на небето високо звездното дъно и сред многото хора човека, когото обичам. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми слух, който всеобхватно дочува нощта и дена, щурците и канарчетата, чуковете, турбините, лаенето, бурите и толкова нежния глас на любимия човек. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми звуковете и азбуката, а с нея думите, с които мисля, които произнасям: "майка", "приятел", "брат", и светлината, озаряваща душевния път на този, когото обичам. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми движението на уморените ми нозе. С тях преминах през градове и локви, през плажове и пустини, през планини и равнини до твоята къща, твоята улица и двор. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми сърце неспокойно по ритъм, когато виждам плодовете на човешкия разум, когато виждам доброто така далече от злото, когато виждам дъното на твоите светли очи. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми смеха, даде ми сълзите - така различавам щастието от нещастието. И двете неща, от които е съставена моята песен. И твоята песен, която е същата песен. И песента на всички, която е моята песен. Благодаря на живота!..

„Алфонсина и морето“

Бени ме насочи към една интересна публикация в блога на Мария Донева.

Оттам и аз се запалих да представя известната и многостранно интерпретираната песен на Ариел Рамирес и Феликс Луна „Алфонсина и морето“ („Alfonsina y el mar“, 1969 г.).

Ако не знаете коя е Алфонсина Сторни, ще разберете от блога на Мария, има препратка (така ще прочетете и нещо друго, стига сте чели само моя блог!).

От интерпретациите на песента избрах тази на Мерседес Соса (не е ли очарователно латиноамериканското „ж“ на мястото на испанското „й“, а?).

Por la blanda arena que lame el mar su pequeña huella no vuelve más, un sendero solo de pena y silencio llegó hasta el agua profunda. Un sendero solo de penas mudas llegó hasta la espuma. Sabe Dios que angustia te acompañó qué dolores viejos calló tu voz para recostarte arrullada en el canto de las caracolas marinas. La canción que canta en el fondo oscuro del mar la caracola. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar. Cinco sirenitas te llevarán por caminos de algas y de coral y fosforescentes caballos marinos harán una ronda a tu lado. Y los habitantesdel agua van a jugar pronto a tu lado. Bájame la lámpara un poco más, déjame que duerma odriza en paz y si llama él no le digas que estoy dile que Alfonsina no vuelve. Y si llama él no le digas nunca que estoy, di que me he ido. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar.

При мекия пясък, от морето докосван, следата ѝ малка няма да се върне вече, път от болка само и мълчание достига до водата дълбока. Път само от неми страдания достига до морската пяна. Знае Бог каква мъка те съпровожда, каква скръб не от днес заглуши твоя глас, за да те приспи песента на морските раковини. Песен, която пеят на тъмното морско дъно раковините. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето. Пет малки русалки ще те водят по пътищата от водорасли и корал и светещи морски кончета ще извият кръг около тебе. И водните жители ще заиграят скоро около тебе. Светлината на лампата вамали, остави корабчето да заспи спокойно. И ако той ме повика, не кавайте, че съм тук, кажете му, че Алфонсина няма да се върне. Ако ме повика, не казвайте никога че съм тук, кажете му, че съм тръгнала. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето.

И като бонус – едно стихотворение от Алфонсина Сторни:

***

Аз съм пленителна, когато обожавам!

Аз мога да сваля с ръка и небесата,

ако с душата си душа на друг улавям...

Не са по-ласкави на пуха мек перцата.

Едва ли, като мен, жена така целува,

на своята мечта отдадена всецяло

и няма никъде - в такова крехко тяло -

сърце, което все за нежности жадува.

Умирам от любов, щом нечии ресници

усетя някой път - като криле на птици -

да пърхат в пръстите ми бели и прозрачни.

Познавам аз слова затрогващи, чудесни...

Умея да мълча, луната щом проблесне -

огромна, алена - иззад скалите мрачни.

Калпава работа

“Хвърлили бомба до Бойко в Плевен“ – вика една медия.

Това е то – не стига, че в нищо май вече не ни бива, ами и по хвърлянето на бомби се излагаме.

Защо ДО, бе некадърници!

Не можеше ли ПРАВО В НЕГО?..

Завръщане