Автор: Валерия Новодворская
Превод от руски: Павел Б. Николов
През тази година се навършват 75 години от създаването на две много различни художествени произведения, руско и американско, които със силата на мощното си въздействие върху мнозинството, некомпетентно в областта на историята, са затъмнили и поправили тази история.
Vita brevis, ars longa – животът е кратък, изкуството вечно. През 1936 година обикновената домакиня Маргарет Мичъл написала бестселъра „Отнесени от вихъра“, екранизиран много скоро, през 1939-та. Качественият текст и великите актьори Вивиан Ли и Кларк Гейбъл направили завинаги прави, несправедливо обидени и достойни за възхищение воюващите за несправедливото дело южняци, а северняците и самия Линкълн превърнали в грабители, насилници, изчаидя, едва ли не есесовци. В контекста на войната на Севера срещу Юга (1861-1865) думата „янки“ започнала да се възприема като ругатня.
В същото време талантливият одесец Валентин Катаев написал книга, по която се възпитавали поколения съветски деца – „Самотна лодка се белее“, и в която нашите Том Сойер и Хък Фин, тоест Петя Бачей и Гаврик Черноиваненко, участват в това, което станало (не без леката ръка и на руската литература) в очите на съвременниците и потомците „революция от 1905 година“.
Как писателите успяват да променят историята? Всички сме чели в детството си „Чичо Томовата колиба“, написана от друга една домакиня – Хариет Бичър-Стоу. Дори президентът Линкълн бил впечатлен и казал, че „малката жена започнала голямата война“. Но къде ще се мери тази книжка, толкова наивна и праволинейна, с един роман за любовта, за героичната армия на южняците и подвижниците от ку-клукс-клан, за техния стоицизъм, благородство и хармоничен живот с черните роби. А още повече с южняка Фолкнър, които със силата на своя гений и престиж окончателно убил историческата истина, затвърждавайки „южната“ версия на „Отнесени от вихъра“. Къде ще се мери текстът на „Чичо Томовата колиба“, където малкото момиченце Ева проповядва аболиционизъм, с най-касовия филм в историята на САЩ, спечелил осем „Оскара“.
Разбира се, романът и филмът не успели да навредят на американците, но руският читател останал с впечатлението, че в робството не е имало нищо страшно, още повече че ние също имаме зад гърба си изискана дворянска цивилизация, от Пушкин до Тургенев, чиито вишневи градини са израснали от труда и униженията на поколения крепостни селяни.
А Валентин Катаев преуспял повече. Неговата повест оправдава не само 1905 година, но и 1917-та. Скиталчествата на честния интелигент Бачей, бащата на Петя, изгонен от гимназията заради лекция за Толстой; отвратителните жандарми; антисемитката и пазарна мафиотка мадам Стороженко; „кървавия царски режим“; Николай ІІ като насилник; светлите образи на одеските болшевики, стрелящи във войниците и казаците; прелестният дядо на Гаврик, пребит до смърт в участъка; милият болшевик Терентий, Петя и Гаврик, носещи патрони на бойците, романтиката на въстанието на „Очаков“, избягалият каторжник и симпатяга, матросът от „Очаков“ Родион Жуков. И редом стои „Лейтенант Шмид“, гениалната поема на Пастернак.
Получава се така, че качествената литература се превръща в очите на читателите в истина. В литературата южняците от САЩ са затъкнали на пояса си Харпър Ли с нейния антисегрегационен роман „Да убиеш присмехулник“.
При нас се е получило още по-ужасно, нали жандармите изобщо не могат да пишат, освен ако не става дума за протоколи от разпити. Толкова по-зле за историята. И за читателите на романи, които рано или късно ще налетят на острите й рифове, скрити от вълшебната синя и гладка повърхност на изкуството.
Американците са рационални, те ликвидираха ку-клукс-клан и сегрегацията и избраха Обама въпреки Фолкнър и „Отнесени от вихъра“. А ние, като децата на Хамелн, отидохме след дивната музика на руското изкуство направо на дъното. И до ден днешен пускаме мехури.
