Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 51

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50.

51.

През есента ми позвъниха от "Новый мир" - трябва да отида във връзка с подготовката за печат на "Мъртвите не ги боли". Приготвих се бързо, отидох, намерих редакцията на "Малый Путниковский переулок" - тясно коридорче, тесни стаички, силна миризма на комунална кухня (на третия етаж беше редакционният бюфет). Мой редактор се оказа една немлада приветлива дама с късоглед поглед - Анна Самойловна Берзер, която веднага каза, че преводът е калпав, трябва да се работи много. Същото каза и завеждащият отдела за проза Игор Виноградов и добави: "Този път ще го напечатаме. Но следващия път на този ваш преводач кракът му да не е стъпил тук". Това малко ме учуди и едва после разбрах, че Михас Гарбачоу като секретар на партийното бюро на СП на СССР си е спечелил в Москва не малко врагове. Разбира се, "Новый мир" не беше в този смисъл изключение.

Седях няколко седмици в разкошната, но студена стая на хотел "Съветски" и поправях, поправях според бележките на Анна Самойловна. Надвечер носех поправеното в редакцията и на другия ден поправях отново. Наложи се също така да размествам някои части, особено съвременните планове. Някои сцени да разширявам, други, напротив - да свивам. Понякога от тази работа чак ми се замайваше главата. Веднъж на вратата почука една непозната жена, оказа се, че това е менската либретистка Чарахоуская, беше готова да падне в краката ми, за да ѝ позволя да напише либрето за балет по "Алпийска балада". Даже вече го беше написала - ето, прочетете. Има всички основания да се получи отличен балет, музиката пише младият композитор Яуген Глебау, който много обича цялото творчество на Васил Бикау. Сърцето, както казват - не е камък, съгласих се въпреки това, което чувствах. Този факт постави началото на моето дългогодишно приятелство с талантливия композитор и делови човек Яуген Аляксандравич Глебау. Той създаде забележителен балет. Гледах го веднъж заедно с Ирина Михайлауна (която по това време стана моя жена), от очите ѝ тогава течаха сълзи. А беше категорично против този спектакъл, струваше ѝ се, че ще опошли високата тема.

"Новый мир" тогава се бомбардираше вече от всички инстанции- от Главлит, от СП, от ЦК. Списанието не излизаше редовно, всеки път с голямо закъснение. Закъсняха и №№ 1-2 с моята повест и излязоха точно преди поредния и може би най-реакционния конгрес на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз - бел. прев.) - това му беше като подарък! По това време, когато конгресът набираше решителност да реабилитира сталинизма, да излъска зацапаните от Хрушчов славни чекистки органи, Твардовский бие по тях с два броя, в които е поместена повестта на един беларуски писател. Явно свои в Москва не са се намерили. Толкова по-зле за "Новый мир".

Инстанциите реагираха оперативно и след няколко дена излезе поредния брой на "Правда" с голяма статия от В. Севрук (както после се изясни, слушател в Академията за обществени науки). В статията се констатираше безспорния неуспех на писателя, защитаваше се честта на Съветската армия, победителка на фашизма, даваха се насоки как трябва да се пише за отминалата война. Може би статията се хареса много на главния идеолог на КПСС др. Суслов, защото нейният автор беше скоро извикан на "Старая плошчад" (площад в Москва, където се е намирал ЦК на КПСС - бел. прев.), където направи кариера, нечувана да един провинциален (струва ми се, чукотски) журналист. Този човек беше роден в Беларус и може би поради това стана главен съветник на Суслов - първо за творчеството на Бикау, а после и за цялата съветска литература.

След статията в "Правда", като по команда, се посипаха много критични, често оскърбителни статии с политически подтекст във всички останали централни вестници.

Обвиненията всеки път звучаха все по-страшно. "Красная звезда" ("Червена звезда" - бел. прев.) хвърли в статия на Баранц и Дашков главния си обвинителен коз - намерението на автора да скара два предвечно братски народа, беларуския и украинския. Ветераните в свои писма до редакцията, както винаги, се оплакваха от принизяване на ролята им в разгрома на немските нашественици. Много бързо към обвинителния хор на московските вестници се присъедини и беларуската преса. Може би най-дълго мълчание запази "ЛиМ". Провинциалните вестници, които не можеха да организират оперативно свои статии срещу "идеологическата диверсия" на Бикау, препечатваха статии от централните. Сред тях и моята мила "Городненская правда". Интересното е, че в общи линии биеха автора за каквото и да е - клевета, принизяване, изопачаване, - но никъде не беше казана нито една дума за "смерш", за НКВД или за КГБ. Все едно написаното в повестта нямаше нищо общо с тези "органи". Четях и не можех да разбера: какво е това? Нарочно ли е, или е недоразумение.

Това обаче намери бързо своето обяснение.

Повестта "Мъртвите не ги боли" беше обявена за безусловен неуспех на автора. Но за автора беше важна не оценката на произведението, не отношението на началството към него, а неуспех ли е то наистина. Това беше важно за моите бъдещи замисли, защото, както пише У. Фолкнър, "неуспехът за мене стои над всичко. Да започнеш нещо, което не е по силите ти - даже и да не можеш да се надяваш на успех, но все пак да опиташ и да претърпиш поражение, а след това да опиташ отново. Ето какво е за мене успех". Разбира се, аз не можех да се равнявам с Фолкнър, но и неговият опит беше тогава важен за мене. Но ми се струва, че този "неуспех" се превърна за мене в нещо друго. Макар че, за да разбере и почувства това, на автора му трябваха повече от двадесет години.

Понякога през лятото си ходех по родните места, в моето Бички. Родителите ми още бяха живи и когато наближавах, още отдалече виждах как татко чака на двора, поглеждайки изпод ръка натам, където беше къщата на Азевичи. Като посрещаше автобуса в Слабодка, Микола слагаше вързопите ми на велосипеда, а аз вървях със синовете си до него. След това се гощаваме на обща маса, татко много искаше да попита как живее синът му в далечния град, където и той е живял някога - служил е като войник. Но сина го влечеше не разговорът с баща му, а езерото. Всеки път, още в деня на идването ми, крачех по пътечката през полето и храстите към своята заветна цел - макар и за няколко часа, а всичко останало след това. Вечерта татко казваше, че трябва да намина към кръстницата Барисиха - коя година вече лежи старицата, чака смъртта. Като вземах нещо сладко или поне ябълки, отивах при кръстницата си и цял час слушах горчивата ѝ изповед как моли Бог да ѝ изпрати смъртта. А не я изпраща. Тя живееше със снаха си, внучките ѝ учеха в града, синът ѝ беше изчезнал по време на войната. Зле живееше моята кръстница. И не след дълго време Господ Бог чу молитвите ѝ.

След някой и друг ден мама ме молеше да навестя брат ѝ - вуйчо Лявон, който живееше в Завулак. Пътят беше през полето и гората, покрай езерото Супонец. Вуйчо с работливия си син Антол строеше къща (предишната беше изгоряла по време на войната, семейството дълго време живя в зимника. Той , както винаги, ловеше риба в околните езера, понякога, когато времето беше добро, вземаше със себе си и госта. И тогава се запознавах с вуйчовото умение - не такова като моето. Вуйчо винаги хващаше риба, винаги имаше риба на масата си. Не винаги имаше хляб, дори картофи нямаше, но риба имаше винаги - печена, пушена, сушена.

Веднъж вуйчо Лявон ми разказа как уловил една щука със самоделна блесна в нея, която щуката му откъснала още по времето на Пилсудски (Йозеф Пилсудски - полски маршал, президент на Полша, започва война срещу болшевишка Русия през 1919 г. и я побеждава през 1920 г. - бел. прев.) - преди двадесет години. И умря вуйчо Лявон заради рибата - простуди се на езерото. А неговият Анатол се увлече от пчелите. Много години в двора му жужаха пчели, ядяха мед, а и припечелваха по някоя копейка. Не от колхоза...