Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 44

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43.

44.

Беларуското партийно ръководство се бореше отново за подема на селското стопанство и на нашето кино. В студията ("Беларусфилм", основана през 1924 година - бел. прев.) дойде нов директор - дейният и тактичен Йосиф Дорски, беларуските писатели Куляшов и Лужанин "подсилиха" отдела за сценарии. Обикновено сценариите за студията идваха от Москва - тези, които не можеха да се реализират в столицата. Сега решиха да ги потърсят у дома. Най-напред сред литературата. И някой препоръчал на студията новата повест на Бикау - почти готов сценарий. Така казаха и на мене.

Трябва само да поработя с режисьор-постановчика, за какъвто вече е назначен младият Ричард Викторов, току-що завършил ВГИК (Всесъюзния държавен институт по кинематография - бел. прев.). В споменатото вече Каралишчавичи се подготвя семинар за сценаристи, ще дойдат специалисти от Москва, ще може да се нагласи окончателно сценарият. Взех си от редакцията неплатен отпуск и заминах за Менск.

Киното беше за мене нещо ново, никакъв опит. Но в студията имаше толкова разумни специалисти, талантливи режисьори, че само слушах и се учех. По техните съвети и под ръководството на режисьора написах нещо малко пригодно в литературен смисъл, което се наричаше сценарий, а повече наподобяваше съмнителен конспект на прозаично произведение. Занизаха се дълги редици заседания, обсъждания, консултации, утвърждавания. Пишеше се и се преписваше - отначало в Менск, след това в Каралишчавичи. Там се присъединиха и съветници - дойде професорът от ВГИК Константин Скворцов, работничката от Киноглавк (Главен комитет по въпросите на киното - бел. прев.) Белова и други. В противоположния край на сградата работеха няколко кинодокументалисти и сред тях младият журналист Микола Матукоуски, подготвеха някакъв филм.

Несъмнена полза от каралишчавското мероприятие бяха организираните прожекции на западни филми, които не се даваха по нашите екрани - "Веридиана" на Бунюел, "Диктаторът" (пълното заглавие е "Великият диктатор" - бел. прев.) на Чаплин, "Децата на рая" на Рьоне Клер (режисьор на филма всъщност е Марсел Карне - бел. прев.), или на японския "Рашамон". А също и на няколко съветски филма от 20-те години, като например "Катя - хартиената ябълка" и други. Тези филми шокираха нашите кинодейци, които дори не се осмеляваха да сравнят с тях съвременната съветска кинопродукция. Гостите много разсъдително и ерудирано говореха за киното - нашето и чуждото. Киното, казваха, е колективно изкуство, дори и най-гениалният режисьор не може сам да създаде филм. А понеже освен всичко това е и скъпо, а парите са държавни, съвсем естествено в цялата дейност се включват още, освен ръководството на студията, Комитетът по кино, Главният комитет в Москва, Съюзът на кинематографистите. Е, разбира се и отделът за култура към Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус заедно с отдела за пропаганда. И още политическото управление на военния окръг - нали филмът е военен. Веднъж пресметнахме и се получи, че около 60 души имат право да се месят в кинопроцеса, нещо да забраняват, да променят, да изискват. Което в общи линии правеха, защото всеки искаше да оправдае хляба, който ядеше на своя пост. Докато продължаваше подготвителният процес, режисьор-постановчикът отслабна, имаше вид на започнал да се побърква, не знаеше на кой свят живее. Авторът на сценария също.

Простичката сценка от войнишкия бит в окопа се превръщаше в предмет на сложен естетико-политически диспут - как е било, как трябва, как не трябва и какво ще каже началството. Престанахме да броим написаните и отхвърлени варианти на сценария, спряхме се накрая на последния, приет условно. Лятото свършваше, с него заплашваше да свърши и необходимата за филма натура и групата най-сетне замина за снимки край Ветка до Гомел.

С общи усилия филмът беше заснет. Получи се нещо долу-горе, сива посредственост. Снимаше се с допотопна апаратура, на с изтекъл срок на годност черно-бяла лента шосткинско производство. Затова пък беше правилен във всяко едно отношение: героичен, патриотичен. Положителните герои можеха да служат за пример, отрицателните се порицаваха. Като започна снимките, режисьорът реши да смени оператора, взе нов от Москва. Може би имаше право. Моето участие в снимането беше минимално. В самото начало Викторов каза тактично и добродушно, както си умееше: "Ти, писателю, седни и не мърдай. Своето си го свърши, останалото е моя работа". Запомних този разумен съвет, макар че в бъдеще не винаги се съобразявах с него. За което не един път след това съжалявах.