Автор: Борис Акунин
Превод от руски: Павел Николов
Знаете ли, че една от най-уважаваните в света полиции, британската, е била основана някога от двама души, на пръв поглед съвсем неприспособени за подобен род начинания? Удивителното не е в това, че те са били братя, а какви са били тези братя.
Вие знаете по-големия, Хенри Филдинг (1707-1754): той бил писател, автор е на „Историята на Том Джоунс, подхвърленото дете“ – според мене, първият роман, който и днес може да четем с удоволствие, без да имаме предвид годината на написването му. В свободното си от писане време Хенри Филдинг изпълнявал длъжността на съдия.
Лукав поглед, съвсем не като на съдия.
В Англия през средата на ХVІІІ век тази длъжност предписвала не само да се осъждат строго престъпниците, но и да се съдейства за тяхното залавяне. Това в Лондон не вървяло добре. Иначе казано – на престъпниците им вървяло, просто гъмжели навсякъде, грабели гражданите посред бял ден, но със залавянето им – лошо. Изобщо не се получавало. Констеблите се избирали по жребий, както сега съдебните заседатели. Приличните хора се гнусели от тази повинност и наемали вместо себе си всякакви скитници. От такива „народни отрядници“ хората трябвало да се страхуват не по-малко отколкото от честните разбойници.
На писателите понякога им идват на ум странни фантазии. И ето че Хенри Филдинг измислил невиждано неща: професионална полиция.
Властите отначало завъртели пръст около слепоочието си, но писателят бил настойчив човек, с добри връзки. В края на краищата му отпуснали сума, с която можел да издържа цели 6 (шест) детективи. Работата им била толкова много, че те се носели по града от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, а тъй като кантората на съдията Филдинг се намирала на Боу стрийт, първите полицаи били наречени „бегачите от Боу стрийт“.
Джон Таунсенд, най-знаменитият от бегачите, първият истински детектив.
За съжаление Хенри Филдинг така и си останал в историята на британската полиция само като „автор на оригиналната идея“. Не успял да я осъществи на практика – умрял. Делото му продължил неговия по-малък брат Джон, който наследил съдийското звание и кантората на Боу стрийт.
Ако един белетрист ви се струва малко подходяща фигура за едно толкова сериозно занимание като създаването на професионално правозащитно ведомство, то Джон Филдинг изобщо не подхождал за ролята на борец с престъпността.
Работата е в това, че той бил сляп. Като юноша служел в кралската флота, получил травма на главата и се лишил от зрението си.
Джон Филдинг (1713-1780). На челото си носел черна превръзка, в ръката – неизменен малък камшик.
Той бил уникален човек. Използвал „бегачите“ като свои „ръце“ и „нозе“, а сам изпълнявал функцията на мозък. Никой по-добре от „Сляпата човка“ (така го нарекли престъпниците) не можел да провежда разпити. Притежавайки феноменален слух, Джон държал в паметта си цяла аудиотека – различавал гласовете на три хиляди криминални престъпници.
Много методи, смятани за азбука на криминалистиката, били въведени и изпробвани за първи път от слепия съдия.Той първи започнал да печата във вестниците отличителните белези на търсените престъпници; съставил картотека; започнал да провежда разпознавания и очни ставки. На съдебните заседания на Джон Филдинг публиката се събирала като на спектакли.
За някакви си две години „Сляпата човка“ избавила Лондон от организираната престъпност. През 1736 година Джон Филдинг създал първия отряд от конна полиция, само десет души, но и това се оказало достатъчно, за да се прекратят по улиците на столицата грабежите посред бял ден (а нощно време порядъчните хора все едно няма защо да излизат от домовете си).
Когато прочетох най-напред за слепия началник на полицията, си помислих: ето отличен персонаж за историческо детективско произведение!
Но скоро разбрах, че толкова умни хора и без мене са множество. За Джон Филдинг са снимани и филми, и телевизионни сериали.
Ето го в английския сериал „Градът на порока“.
А писателят Бус Александър е съчинил цял цикъл детективски романи „Тайната на сър Джон Филдинг.
Изобщо, и думите, и интересът на потомците се паднали на по-малкия брат, а по-големият така и си останал автор на „Том Джоунс“. Макар че, може би, това само би го зарадвало.
