понеделник, октомври 01, 2012

И отново Pussy Riot

Днес Московският градски съд ще разгледа касационната жалба на Надежда Толоконникова, Мария Альохина и Екатерина Самуцевич, осъдени на две години лагер за пънк молебена „Богородице, Путина прогони“.


Съдебното заседание ще се предава пряко на сайтовете на Московския градски съд и на РАПСИ – Руската агенция за правова и съдебна информация.

Ако пак четат половин ден обвинителен акт, ще му хвана края, когато се върна от работа.

Пред сградата на съда ще се съберат привърженици на групата, очаква се да са повече отколкото по време на процеса в Хамовническия съд.

Предишния път полицията би Каспаров, да видим сега кого.

Днешният ден е обявен за международен ден за солидарност с Pussy Riot, в над 100 града по света ще се проведат акции с искане да бъдат освободени Толоконникова, Альохина и Самуцевич.

У нас едва ли някой ще протестира, на нас всичко ни е наред със свободата на словото, какво ни интересуват някакви си рускини.

А от Руската православна църква призоваха трите момичета да се разкаят, та съдът можел да вземе разкаянието им под внимание.

Смешници, досущ като нашите...

неделя, септември 30, 2012

Братята и разбойниците

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Знаете ли, че една от най-уважаваните в света полиции, британската, е била основана някога от двама души, на пръв поглед съвсем неприспособени за подобен род начинания? Удивителното не е в това, че те са били братя, а какви са били тези братя.

Вие знаете по-големия, Хенри Филдинг (1707-1754): той бил писател, автор е на „Историята на Том Джоунс, подхвърленото дете“ – според мене, първият роман, който и днес може да четем с удоволствие, без да имаме предвид годината на написването му. В свободното си от писане време Хенри Филдинг изпълнявал длъжността на съдия.


Лукав поглед, съвсем не като на съдия.

В Англия през средата на ХVІІІ век тази длъжност предписвала не само да се осъждат строго престъпниците, но и да се съдейства за тяхното залавяне. Това в Лондон не вървяло добре. Иначе казано – на престъпниците им вървяло, просто гъмжели навсякъде, грабели гражданите посред бял ден, но със залавянето им – лошо. Изобщо не се получавало. Констеблите се избирали по жребий, както сега съдебните заседатели. Приличните хора се гнусели от тази повинност и наемали вместо себе си всякакви скитници. От такива „народни отрядници“ хората трябвало да се страхуват не по-малко отколкото от честните разбойници.

На писателите понякога им идват на ум странни фантазии. И ето че Хенри Филдинг измислил невиждано неща: професионална полиция. Властите отначало завъртели пръст около слепоочието си, но писателят бил настойчив човек, с добри връзки. В края на краищата му отпуснали сума, с която можел да издържа цели 6 (шест) детективи. Работата им била толкова много, че те се носели по града от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, а тъй като кантората на съдията Филдинг се намирала на Боу стрийт, първите полицаи били наречени „бегачите от Боу стрийт“.


Джон Таунсенд, най-знаменитият от бегачите, първият истински детектив.

За съжаление Хенри Филдинг така и си останал в историята на британската полиция само като „автор на оригиналната идея“. Не успял да я осъществи на практика – умрял. Делото му продължил неговия по-малък брат Джон, който наследил съдийското звание и кантората на Боу стрийт.

Ако един белетрист ви се струва малко подходяща фигура за едно толкова сериозно занимание като създаването на професионално правозащитно ведомство, то Джон Филдинг изобщо не подхождал за ролята на борец с престъпността.

Работата е в това, че той бил сляп. Като юноша служел в кралската флота, получил травма на главата и се лишил от зрението си.


Джон Филдинг (1713-1780). На челото си носел черна превръзка, в ръката – неизменен малък камшик.

Той бил уникален човек. Използвал „бегачите“ като свои „ръце“ и „нозе“, а сам изпълнявал функцията на мозък. Никой по-добре от „Сляпата човка“ (така го нарекли престъпниците) не можел да провежда разпити. Притежавайки феноменален слух, Джон държал в паметта си цяла аудиотека – различавал гласовете на три хиляди криминални престъпници. Много методи, смятани за азбука на криминалистиката, били въведени и изпробвани за първи път от слепия съдия.Той първи започнал да печата във вестниците отличителните белези на търсените престъпници; съставил картотека; започнал да провежда разпознавания и очни ставки. На съдебните заседания на Джон Филдинг публиката се събирала като на спектакли.


За някакви си две години „Сляпата човка“ избавила Лондон от организираната престъпност. През 1736 година Джон Филдинг създал първия отряд от конна полиция, само десет души, но и това се оказало достатъчно, за да се прекратят по улиците на столицата грабежите посред бял ден (а нощно време порядъчните хора все едно няма защо да излизат от домовете си).

Когато прочетох най-напред за слепия началник на полицията, си помислих: ето отличен персонаж за историческо детективско произведение!

Но скоро разбрах, че толкова умни хора и без мене са множество. За Джон Филдинг са снимани и филми, и телевизионни сериали.


Ето го в английския сериал „Градът на порока“.

А писателят Бус Александър е съчинил цял цикъл детективски романи „Тайната на сър Джон Филдинг.


Изобщо, и думите, и интересът на потомците се паднали на по-малкия брат, а по-големият така и си останал автор на „Том Джоунс“. Макар че, може би, това само би го зарадвало.

събота, септември 29, 2012

Като на кино

Кинотриковете не са новост, срещат се изобилно още в зората на „мърдащите картинки“.

И с времето стават все по-изтънчени и по-„истински“.

Така например рирпроекцията (замяната на част от фона) в старите филми определено си личи, а при съвременната рирпроекция даже не разбираме, че има такава.

Рирпроекция във филма „Психо“ на Хичкок (1960 г.):


Рирпроекции (и някои други трикове) във филма „Игран а тронове“ (2011 г.):


петък, септември 28, 2012

В очакване на Янка Такева

Едни в Русия ги съдиха, че оскърбил нечии религиозни чувства.


У нас един ще го съдят, че оскърбил нечии гербови чувства.

Доколкото разбрах: обичал този герб…


но не обичал този:


Аз пък тръпна в очакване.

Да ме подгонят за оскърбени нечии синдикални чувства.


За непосветените: шапката на главата ми е направена от синдикалния вестник „Учителско дело“.

четвъртък, септември 27, 2012

Дни на японската култура в България

Най-напред програмата в щрихи.


А подробната програма в PDF формат можете да си изтеглите ОТТУК: http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/downloads/Days_23_program.pdf.

вторник, септември 25, 2012

Людоедката Елочка и новата концепция на МОМН

Мислех да напиша нещо за величавия химн, посветен на цар Тиква, ама вижте си го сами ТУК, като се приготвите предварително да се кръстите и с двете ръце.

Друг по-важен проблем обсеби ума ми.

Образователното министерство шашардиса пейзажа с нова концепция за чуждоезиковото обучение.

„Според описанието на новата учебна програма на МОМН най-високата цел, която трябва да постигнат седмокласниците в края на шестте си години учене на английски език е да могат да се изразяват писмено с… 80 думи и да могат да формулират 11-12 реплики с въпросните 80 думи“ – съобщава OFFNews.bg.

Аз от своя страна зная стотина думи на английски и винаги съм смятал, че съм на равнището на Людоедката Елочка.

Ама щом образователното министерство казва, че след шест години учене на чужд език 80 думи са голямо постижение, оказва се, че аз направо си зная английски език.

Като в оня виц:

- Аз зная английски – похвалил се един.

- Ами кажи нещо на английски.

- Данке.

- Че това е на немски!

- О, аз съм знаел и немски...

Може да разкажете вица с който си искате език, все ще върви.

А по метода на МОМН за шест години можете да научите не само английски, но и всички европейски езици, плюс патагонски за екзотика.

Както би се изразила Людоедката Елочка, да я споменем пак: Кр-р-расота!..

понеделник, септември 24, 2012

„Герой нашего времени“

Думата „фаталист“ научих много отдавна, когато гледах една телевизионна новела със същото заглавие.

Новелата, по част от романа на Лермонтов "Герой на нашето време" ("Герой нашего времени", 1940 г.), ми направи силно впечатление, дотолкова, че и досега пред очите ми е сцената с пистолета.

По това време, някъде между пети и осми клас да съм бил, вече познавах поезията на Лермонтов и не пропусках случай да изрецитирам (беше ме хванала мания да уча стихотворения наизуст) любимото си:

„В глубокой теснине Дарьяла,

Где роется Терек во мгле,

Старинная башня стояла,

Чернея на черной скале…“ и така нататък.

Така че се захванах и с „Герой на нашето време“.

Не помня вече какво впечатление ми е направил тогава, но не помня и да съм го захвърлил преди да стигна до половината, значи всичко е било наред.

После гледах две екранизации пак по части от произведението: „Княжна Мери“ на Аненски (1955 г.) и „Бела“ на Ростоцки (1966 г.).

И от двата филма не съм запазил кой знае какви впечатления.

Затова пък филмът на Александър Кот (2006 г.) е още в главата ми ( и как не – гледах го предната седмица!).

Шест серии по цялото произведение този път, които определено заслужават да се гледат.

Във всеки случай аз ги глътнах на един дъх.