Автор: Борис Акунин
Превод от руски: Павел Николов
Отдавна ме занимават исторически фигури, които са, така да се каже, „сребърни медалисти“. Това е, когато цялото внимание на потомците е обърнато към друг герой, постигнал на същото поприще по-добри резултати или прославил се повече по каприз на случая. Да допуснем, че е разбираемо защо целият свят знае името на Юрий Гагарин, а космонавт № 2 Герман Титов е известен много по-малко. Но често се случва „вторият номер“ да не отстъпва по нищо на първия, даже да го превъзхожда, но остава в спомените на следващите поколения само като бледа сянка на „златния медалист“.
Да речем, всички са чували за Ото Скорцени, когото военните историци, независимо от националната си принадлежност, признават за най-успешния диверсант през Втората световна война. Блестящата операция за освобождаването на Мусолини и личното покровителство на фюрера донесли на смелия австриец огромна пожизнена слава, а натъпканите със самореклама спомени издигнали бившия оберщурмбанфюрер до статута на ненадминат гений в областта на спецоперациите, докато в действителност неуспехите на Скорцени не били по-малко от триумфите му.
А аз искам да разкажа за немския диверсант № 2. Без съжаление представям с подробности историческия прототип, от когото се канех да слепя харизматичния злодей за „Шпионски роман – 2“. Продължение на книгата вероятно няма да има, защото се потопих за дълго в друг литературен проект (засега няма да кажа какъв). Така че добре, не съжалявам.
Запознайте се (които не сте чували това име по-рано): Адриан фон Фьолкерзам, „актьор, изпълняващ второстепенна роля“ в присъствието на суперзвездата Скорцени, като при това постигнатите резултати от Фьолкерзам са бил повече, а приключенията му не по-малко поразителни.
Причините, поради които този човек е малко известен, са две: първо, бил заместник на Скорцени и всичките лаври обирал началникът му; второ, не доживял до края на войната и нямал възможност да напише спомени. Но тези, които познавали лично двамата, пишат, че мълчаливият, незабележим заместник водел със сто точки пред своя обичащ да се хвали шеф.
“Стеснителен, много спокоен. Блестящ аналитик“.
Из спомените на негов съратник.
За нас този човек е интересен още и с това, че бил наш съотечественик. Във всеки случай е роден в Русия, израснал в рускоговорящо семейство и говорел руски език като роден.
Бароните фон Фьолкерзам били остзейци (прибалтийски немци – бел. прев.), руски поданици още от времето на Петър.
Това е техният герб.
Дядото на Адриан бил руски адмирал, младши началник на печално известната тихоокеанска ескадра, потопена при Цушима. Наистина, той починал от болест в навечерието на битката, но бил погребан по завиден за един моряк начин: положен в хладилник, се отправил към дъното заедно с потопения броненосец „Ослябя“.
Младшите началници на 2-ра Тихоокеанска ескадра: (от ляво на дясно) контраадмиралите Небогатов, Енквист и Фьолкерзам.Внукът на адмирала се родил в Петербург, но по време на Гражданската война семейството емигрирало, затова Адриан се възпитавал и учил в независима Латвия, а след това в Германия.
През 1940 година постъпил като доброволец в знаменития полк „Бранденбург – 800“, който готвел диверсанти за прехвърляне на вражеска територия. Бойните групи на полка изиграли много важна роля през първия етап на операция „Барбароса“. На малки отряди те прониквали в съветския тил и нанасяли удари по свързочни възли, мостове и щабове, нарушавали стратегическите комуникации, сеели паника и така нататък. Моят баща ми разказваше, че в ужасните дни на отстъплението от западната граница в нашите войски царяла истинска психоза по повод на вездесъщите „парашутисти“ – и вредата от тази истерия била много по-голяма от самите диверсанти, които моя баща така и не видял нито един път.
Лейтенант Фьолкерзам оглавявал ударната „Балтийска рота“, състояща се от рускоговорящи фолксдойче, литовци и белоемигранти; тя извършила множество пакости – например завзела щаба на цяла дивизия, като я оставила без управление.
Няма да изброявам всичките досадни за нас Фьолкерзамови военни подвизи, а ще се спра на един, който и днес фигурира в учебниците за диверсионно-разузнавателните училища под името „Майкопски набег“.
През лятото на 1942 година Хитлер решил, че не си струва да губи сили за превземането на Москва, а е по-добре да обърне удара на юг и да завземе каспийския нефт. Най-много немците се тревожели от това, че отстъпвайки, руснаците ще запалят кладенците, тръбопроводите и нефтопреработвателните съоръжения и за възстановяването им ще отидат много месеци.
Фьолкерзам получил практически неизпълнима задача: да проникне в тила на противника и да запази от разрушаване нефтодобивната инфраструктура.
Според немските източници през юли един диверсионен отряд в състав от 62 души се промъкнал през фронтовата линия. Всички говорели руски език и били облечени в униформи на НКВД; Фьолкерзам имал документи на името на майор Трухин.
Бойци като бойци. Само левият според мене е някак си подозрителен.
По пътя „Трухин“ задържал безредно отстъпващите бойци, наругал ги за малодушието и ги построил в колона. Доставил ги при командващия отбраната на Майкоп, който се зарадвал на подкреплението. В суматохата на катастрофалния август 1942 година формалностите не се спазвали. Генералът водел със себе си „майора от държавна сигурност“ да обхождат ключовите точки на отбраната и града.
Когато на 8 август немските танкове наближили Майкоп и там започнала забързана подготовка за унищожаване на нефтените обекти, диверсантите се разделили на петнадесет мобилни групи. Едната завзела централния свързочен пункт, откъдето освен всичко предала заповед за незабавно отстъпление; няколко „петици“ имитирали с помощта на гранати артилерийски обстрел, за да предизвикат паника; останалите се разпръснали по сондите и предприятията със заповед за отмяна на взривовете. Ако се вярва на немските донесения, цялата тази авантюристична, но старателно разработена механика проработила: Майкоп бил напуснат без сериозна съпротива, а сондите останали цели. Фьолкерзам получил най-високата военна награда – Рицарски кръст.
Като освободил от плен Мусолини, Ото Скорцени станал фаворит на Хитлер и получи възможност да взема в своето спецподразделение най-добрите специалисти по диверсионно дело. Хауптщурмфюрер (капитан) Фьолкерзам станал началник на щаба и главен помощник на „човека с белега“, занимавайки се с подготовката на всички важни операции. Така той разработил план за отвличане на генерал Патън и за убийството на маршал Тито, но тези акции били отменени в последния момент. Затова пък през октомври 1944 г. Фьолкерзам разработил и провел като по ноти фантастичната операция „Панцерфауст“. (Скорцени я описва подробно в своите спомени, преведени на руски език, но както винаги, преди всичко там блести самият той).
Ще разкажа накратко. Унгарският диктатор Хорти водел чрез своя син тайни преговори със Съветския съюз за излизане от войната. Същото правела и Финландия, но Финландия била далече от Райха, а през Унгария нашата армия щяла да получи пряк изход на германската граница и войната цяла да свърши няколко месеца по-рано.
Отначало диверсантите нападнали охраната на Хорти младши, вързали го, завили го в килим и го отвели със самолет в Райха. Когато диктаторът, въпреки похитения си син, все пак обявил за излизането на Унгария от войната, отрядът на Скорцени-Фьолкерзам завзел с внезапен удар замъка в Буда, резиденцията на Хорти, почти без бой, с минимални загуби. Хорти бил свален, начело на Унгария застанал Салаши и войната продължила толкова, колкото продължила. (През май 1945 година, два месеца преди победата, моят баща едва не загинал в месомелачката при Секешфехервар – в земята да потъне този Фьолкерзам с неговите таланти).
В замъка на град Буда. Отляво Скорцени, моят експрототип е отдясно.
Последвала мащабната диверсионна операция „Гриф“ – в Ардеинте, където Фьолкерзам, който говорел английски не по-лошо от руски, вредял както можел на изплашените американци. А след това работите на Райха тръгнали съвсем зле и на Хитлер му се наложило да търси отвсякъде спасение.
През януари 1945 година елитният „Ягдфербанд - Ост“ („Ловен отряд – Изток“) начело с Фьолкерзам бил хвърлен да запушва дупките на пробития фронт. Срещу съветските танкове и артилерия навиците на диверсионно-разузнавателното майсторство били безполезни. От осемстотин души оживели петнадесет. Проправяйки си път към своите, те носели на носилка своя смъртоносно ранен командир – което говори много.
Ето такъв противник сме имали през войната. Някога един щастливец, върнал се от фронта еднорък, но затова пък жив, ми каза на мене, младежа: „Знаеш ли, не вярвах, че ще ги победим. И сега не разбирам как успяхме“.
Това ми направи по-силно впечатление от всичките серии на „Освобождение“, взети заедно. Вярвали – не вярвали, но все пак победихме.
