Лекции по руска литература – брой 72

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2.

V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3

4.

Веднъж един издател ми каза, че вътре у всеки писател е гравирано число, по-точно - гравиран е броят на страниците, който той няма да надхвърли в нито една своя книга. Моето число, помня, беше 385. Чехов никога не би могъл да напише истински дълъг роман, защото е спринтьор, а не стайър. Той изглежда не успявал да задържи за дълго на фокус жизнените модели, които съзирал навсякъде неговият гений, можел да запази живата им прелест толкова, колкото е необходимо за разказ, но не можел да удържи детайлността, необходима за дълго и разгърнато повествование. Неговите драматични способности са също способности на новелист; недостатъците на пиесите му са същите, които биха станали очевидни, ако беше решил да пише пълноценни романи. Сравняват Чехов с второразрядния френски писател Мопасан, неизвестно защо наричан дьо Мопасан, и макар че подобно сравнение е в художествен смисъл оскърбително за Чехов, двамата имат една обща черта: и на двамата дъхът им е кратък. Когато Мопасан се заставял да покрие пространства, силно превишаващи мащабите на природния му дар, и пишел романи като "Бел ами" или "Един живот", в най-добрия случай те се оказвали серия от изкуствено съединени разкази, доста неравни и без подводното течение, което пронизва цялата книга и е толкова естествено за стила на такива родени романисти като Флобер или Толстой. С изключение на една юношеска faux pas (грешна стъпка - бел. П. Н.) Чехов не написал никаква дебела книга. Най-дългите му произведения, "Дуел" и "Три години", са също разкази. Чехов пишел печални книги за весели хора; искам да кажа, че само читател с чувство за хумор може да усети истински тяхната печал. Има писатели, които издават звук, среден между сдавен смях и прозявка, мнозина от тях са професионални хумористи. У други, например у Дикенс, се получава нещо средно между кикот и хленчене. Съществува и една ужасна разновидност на хумора, която авторите използват нарочно за чисто техническо облекчение след бурна трагична сцена, но това е долнопробен литературен трик. Хуморът на Чехов е чужд на всичко това, той е чисто чеховски. Светът за него е смешен и печален едновременно, но ако не видите неговата забавност, няма да разберете неговата печал, защото те са неразделни.

Руските критици са писали, че нито стилът на Чехов, нито изборът на думи, нито всичко останало свидетелства за особената писателска прецизност, от която са били обзети Гогол, Флобер и Хенри Джеймс. Речникът му е беден, словосъчетанията му са почти банални - пурпурната кръпка, сочният глагол, оранжерийното прилагателно, ментовия епитет, подаден на сребърен поднос, всичко това му е чуждо. Той не е словесен виртуоз като Гогол, неговият литературен стил е винаги облечено в делнични дрехи. Затова Чехов е добър пример, че може да си безупречен художник и без изключителен блясък на словесната техника, без изключителна грижа за изящните извивки на изреченията. Когато Тургенев се заема да говори за някой пейзаж, явно се вълнува от това изреченията му да бъдат с изгладени панталони, когато сложи крак върху крак, поглежда крадешком към цвета на чорапите. Чехов не се вълнува от това - не защото тези детайли нямат значение, за писатели с определен начин на мислене те са естествени и много важни, но Чехов не се интересува от тях, защото по характер е чужд на всякаква словесна изобразителност. Дори малката граматическа неправилност или вестникарското клише изобщо не го безпокоят. Вълшебството на неговото изкуство е в това, че въпреки търпимостта към грешките, които лесно би избегнал всеки блестящ дебютант, въпреки готовността да се задоволи с първата срещната дума, Чехов умее да предаде усещането за красота, съвършено недостъпно за много писатели, които смятат, че знаят точно какво е богата, красива проза. Той постига това, като осветява всички думи с еднаква мъждива светлина, придавайки им еднакъв сив оттенък - среден между цвета на стара ограда и надвиснал облак. Разнообразните интонации, проблясването на прелестна ирония, истинската художествена пестеливост на характеристиките, ярките детайли, замирането на човешкия живот - всички тези чисто чеховски черти са облени и оградени от преливащите се цветове на една словесна мъгливост.

Неговият спокоен и тънък хумор е пронизан от сивотата на живота, който създава. За руската философска или обществено настроена критика той е неповторим изразител на неповторимия руски тип характер. На мене ми е доста трудно да обясня какъв е този тип, защото той е тясно свързан с психологическата и обществената история на Русия през XIX век. Да кажем, че Чехов се занимава с мили и безпомощни хора, не е съвсем точно. По-точното е, че неговите мъже и жени са мили, защото са безпомощни. Но истински привличало руския читател това, че в Чеховите герои той разпознавал руския интелигент, руския идеалист, ексцентрично и трогателно същество, малко известно в чужбина и неспособно да съществува в Съветска Русия.

Чеховият интелигент е човек, който съчетава дълбокото човешко благоприличие с почти абсурдната невъзможност да осъществи своите идеали и принципи, човек, посветил се на моралната красота, на благосъстоянието на народа си, на благоденствието на Вселената, но неспособен да направи нещо полезно в личния си живот; потопил провинциалното си битие в мъглата на утопични мечти; знаещ точно какво е добро, заради какво си струва да се живее, но едновременно с това затъващ все по-дълбоко и по-дълбоко в калта на еднообразното съществуване, на нещастната любов, безнадеждно неефективен във всичко, добър човек, неспособен да твори добро. Този човек, в образа на лекар, студент, селски учител и на хора с други професии, преминава през всичките разкази на Чехов.

Политизираните критици се дразнели от това, че този тип не принадлежал към определена политическа партия и че авторът не му е приписал някаква категорична политическа програма. Но в това е целият смисъл. Безпомощните интелигенти на Чехов не били нито терористи, нито социалдемократи, нито начинаещи болшевики, нито който е да е от безбройните членове на безбройните революционни руски партии. Същественото е, че типичният Чехов герой е нещастен носител на една неясна, но красива човешка истина, на бреме, което нито може да захвърли, нито може да носи. Чеховите разкази са непрекъснато препъване, но това препъване е на човек, който се е загледал в звездите. Той е винаги нещастен и прави нещастни другите; не обича братята си, тези, който са близо до него, а тези, които са далече. Страданията на негрите в чужда страна, на китайските кули, на работниците в далечния Урал му причиняват повече сърдечни мъки от нещастията на съседа или проблемите на жена му. Чехов извлича особено писателско наслаждение от фиксирането на всички най-дребни разновидности на този довоенен, дореволюционен тип руски интелигент. Подобни хора можели да мечтаят, но не можели да управляват. Те разбивали своя и чуждия живот, били глупави, слаби, безполезни, истерични, но Чехов внушава: благословена е страната, съумяла да създаде такъв човешки тип. Те пропускали възможностите, избягвали действията, прекарвали безсънни нощи, в планиране на светове, които не могат да изградят, но най-същественото за такива хора, изпълнени с жарко, пламенно себеотрицание, с духовна чистота, с нравствена висота, е това, че те са живели и вероятно живеят и сега някъде с днешната безжалостна и подла Русия, а това е обещание за по-добро бъдеще на целия свят, защото от всички закони на Природата най-забележителният е оцеляването на най-слабите.

Именно от тази гледна точка оценявали Чехов тези, които били еднакво заинтересовани и от нищетата на руския народ, и от славата на руската литература. Без да се занимава със социални или етични постройки, неговият гений разкрил почти неволно най-мрачните страни на гладната, озадачена, робска, сърдита селска Русия - много повече, отколкото успели да направят това другите руски писатели като Горкий, у които се представят обществени идеи във вид на боядисани марионетки. Ще кажа нещо повече: човек, който предпочита Достоевский или Горкий пред Чехов, никога няма да разбере същността на руската литература и на руския живот и което е по-важно - същността на литературното изкуство изобщо. Руснаците имали една игра: да делят познатите си на привърженици и на противници на Чехов. Тези, които не го харесвали, те смятали за лоша категория хора.

Горещо препоръчвам да вземате колкото се може по-често книгите на Чехов (дори и в преводите, които са им навредили), за да може, като се забавлявате, да преживеете приказните сънища така, както са били замислени. В епохата на пишещите със сила Голиатовци е полезно да си спомним за крехките Давидовци. Унили пейзажи, повехнали върби, увиснали край печално кални пътища, сиви врани, прорязващи сивото небе, спомен, внезапно полъхнал в най-обичайно кътче - целият този трогателен полумрак, цялата тази чудновата слабост, челият този чеховски гълабовосив свят си струва да бъде запазен от блясъка на могъщите самозадоволяващи се светове, които ни обещават поклонниците на тоталитарните държави.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА