Лекции по руска литература – брой 67

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1.

"СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886)

1.

Във всеки човек в една или в друга степен противодействат две сили: необходимостта от уединение и жаждата за общуване с хората, които е прието да се наричат интроверсия, иначе казано - интерес, насочен към себе си, към вътрешния живот на духа и въображението, и екстраверсия - интерес, насочен към външния свят на хората и към осезаемите ценности. Да вземем един прост пример. Университетският учен - имам предвид и професорите, и студентите - може да съчетава в себе си и двете качества. Той може да бъде и книжен червей и душа на компанията, при което книжният червей ще се бори с общителния човек. Студентът, който е получил или желае да получи по-голяма стипендия, може съзнателно или несъзнателно да се стреми към така нареченото лидерство. Хората с различни темпераменти са склонни към различни решения, у едните вътрешният свят постоянно преодолява външния, у други е обратното. Но за нас е важен самият факт на борбата между двете "аз" в един и същи човек, борбата между интроверта и екстраверта. Познавах студенти, обладани от жаждата за знания, самовглъбени, страстно увлечени от всяка тема, които често си запушваха ушите, спасявайки се от шума, идващ от общежитията, но в други минути ги завладяваше стадното чувство, желанието да се присъединят към общото веселие, да отидат на вечерно събиране или на среща с приятели и да оставят книгата заради компанията.

Оттук има една ръка разстояние до проблемите, които занимават Толстой, в когото художникът се борел с проповедника, великият интроверт - със силния екстраверт. Толстой, разбира се, е осъзнавал, че в него, както и в много други писатели, се води борба между желанието за творческо уединение и стремежа да се слееш с цялото човечество, борба между книгата и обществото. Според определението, до което достига Толстой, след като вече е завършил "Ана Каренина", творческото уединение е равнозначно на егоизъм, на самоупоение, иначе казано - на грях. И обратното, идеята за разтваряне в цялото човечество за Толстой означава Бог - Бог в хората и Бог като всеопрощаваща любов. Толстой призовава към самоотричане в името на всемирната божествена любов. С други думи, според Толстой, в личната борба между безбожния художник и богоподобния човек трябва да победи последният, ако иска да бъде щастлив. Човек трябва да има ясна представа за тези духовни реалности, за да разбере философския смисъл на разказа "Смъртта на Иван Илич". Иван е, разбира се, руски вариант на староеврейското име Йоан, което в превод означава "Бог е благ, Бог е милостив". Илич е син на Иля; това е руски вариант на името Илия, което се превежда като "Яхве е мой Бог".

Първо, аз смятам, че това е история за живота, а не за смъртта на Иван Илич. Физическата смърт, описана в разказа, е част от смъртния живот, само негов последен миг. Според философията на Толстой смъртният човек, личността, индивидът, човекът от плът отива физически в кошчето за боклук на Природата, а човешкият дух се връща в безоблачните висоти на всеобщата Божествена любов, в обителта на нирваната - понятие, което е много скъпоценно за източната мистика. Догматът на Толстой гласи: Иван Илич е живял лош живот, а след като лошият живот не е нищо друго освен смърт на душата, значи той е живял мъртъв. А понеже след смъртта трябва да засияе Божествената светлина на живота, то той е умрял за новия живот, Живота с главна буква.

Второ, трябва да се помни, че разказът е написан през март 1886 г., когато Толстой е на около шестдесет години и е повярвал твърдо в своя принцип, според който да се пишат литературни шедьоври е греховно. Той е решил твърдо, че ако някога хване перото след големите грехове от зрелите си години, "Война и мир" и "Ана Каренина", ще пише само простодушни разкази за народа, благочестиви поучителни истории за деца, назидателни приказки и тем подобни.

В "Смъртта на Иван Илич" постоянно се срещат не напълно чистосърдечни опити от този вид, породили образци на псевдонароден стил, но като цяло побеждава художникът. Този разказ е най-яркото, най-съвършеното и най-сложното произведение на Толстой.

Стилът на Толстой е извънредно тромаво и масивно изразно средство. Вероятно, и даже със сигурност, са ви попадали чудовищни учебници, написани не от педагози, а от демагози - хора, които сипят тиради за книгата, вместо да разкрият нейната душа. Вероятно те са ви втълпили вече, че основната цел на великия писател и, разбира се, основният ключ към неговия гений е простотата. Предатели, а не преподаватели. Като чета изпитните съчинения на обърканите студенти от двата пола за един или друг автор, често се натъквам на подобни изречения, които вероятно са запомнили в най-нежната си възраст: "Стилът му е прелестен и прост", или: "Той има прост и изискан стил", или: "Стилът му е прост и съвсем очарователен". Запомнете: "простотата" е глупост, безсмислица. Прост е "Сътъдей ивнинг поуст". Просто е вестникарското клише. Прост е "Елтън Луис". Прости са храносмилането и говоренето, особено сквернословието. Но Толстой и Мелвил съвсем не са прости.

В стила на Толстой има едно своеобразно свойство, което може да се нарече "търсене на истината опипом". Когато иска да възпроизведе някаква мисъл или някакво чувство, той очертава контурите на мисълта, на чувството или на обекта дотогава, докато не остане напълно удовлетворен от своето възсъздаване, от своето изложение. Този похват включва в себе си така наречените художествени повторения, иначе казано - включва плътна верига от повтарящи се твърдения, идващи едно след друго, като всяко следващо е по-изразително от предишното и е по-близо до значението, което влага в него Толстой. Той се движи опипом, разкъсва външната обвивка на думата заради нейния вътрешен смисъл, очиства смисловото зърно на изречението, моделира фразата, преобръщайки я и така, и иначе, напипва най-добрата форма за изразяване на мисълта, затъва в блатото на изреченията, играе си с думите и все ги тълкува и тълкува Друга особеност на неговия стил е яркостта, свежестта на детайла, сочните и живописни багри за предаване на същността на живота. Никой през 80-те години в Русия не пише така. Този разказ предшества руския модернизъм, разцъфнал преди скучната и банална съветска ера. Ако в него понякога се чува ехо от нравоучителна басня, толкова по-пронизващо звучи поетическата интонация и напрегнатият вътрешен монолог на героя - същият поток на съзнанието, който авторът е въвел още преди това, в сцените с последното пътуване на Ана.

Забележителна особеност на разказа е, че когато повествованието започва, Иван Илич е вече мъртъв. Но между мъртвото тяло и хората, които обсъждат тази смърт и оглеждат покойника, разликата не е голяма, защото от гледна точка на Толстой съществуването на тези хора е равносилно на смърт приживе, а не на живот. В самото начало откриваме една от многобройните теми в разказа - безчувствената баналност, безсмислието и бездушието в живота на градските чиновници, в който самият Иван Илич до съвсем неотдавна е вземал дейно участие. Неговите колеги гадаят как смъртта му ще повлияе на придвижването им по служба.

"Така че, като чуха за смъртта на Иван Илич, първата мисъл на всеки от господата, събрали се в кабинета, беше за това какво значение може да има тази смърт за преместването или повишението на самите членове или на техните познати.

"Сега сигурно ще получа мястото на Щабел или на Винников - помисли си Фьодор Василевич. - Отдавна са ми обещали, а повишението ще ми донесе осемстотин рубли добавка, освен канцелария".

"Трябва да помоля сега да преместят шурея ми от Калуга - помисли си Пьотр Иванович. - Жена ми ще се радва много. Вече не ще може да казва, че не правя никога нищо за нейните роднини".

Обърнете внимание как завършва първият диалог. Егоизмът е в края на краищата съвсем обикновена, делнична черта, а Толстой е преди всичко художник, а не изобличител на обществените нрави, затова вижте как разговорът за смъртта на Иван Илич се превръща в наивно-игрива веселост на неговите колеги, когато користните им мисли преминават. След седемте начални страници на 1-ва глава Иван Илич е възкресен, той преживява мислено целия си живот отново, а после се връща физически в състоянието, описано в 1-ва глава (защото смъртта и порочният живот са равносилни), а духовно - в състоянието, което е описано така прекрасно в последната глава (смъртта е предел, защото физическото съществуване е свършило). Егоизмът, фалшът, лицемерието и преди всичко тъпата механичност на живота са най-характерните негови свойства. Тази тъпа механичност поставя човека на равнището на неодушевените предмети, затова неодушевените предмети се включват също в повествованието, ставайки действащи лица в разказа. Не символи на езин или друг герой, не отличителна тяхна черта като у Гогол, а действащи лица, съществуващи редом с хората.

Да вземем сцената, която се разиграва между Прасковя Фьодоровна, вдовицата на Иван Илич, и неговия най-добър приятел Пьотр Иванович.

"Пьотр Иванович въздъхна още по-дълбоко и по-печално и Прасковя Фьодоровна му стисна благодарно ръката. Като влязоха в нейната обвита с розов кретон гостна с мъждукаща лампа, те седнаха до масата: тя на дивана, а Пььотр Иванович на неправилно поддалата се при неговото сядане ниска табуретка с разстроени пружини. Прасковя Фьодоровна искаше да го предупреди да седне на друг стол, но намери това предупреждение за несъответстващо на своето положение и се отказа. Седейки на табуретката, Пьотр Иванович си спомни как Иван Илич подреждаше същата тази гостна и се съветваше с него за розовия кретон на зелени листенца. Като мина край масата, за да седне на дивана (изобщо цялата гостна беше пълна с вещи и мебели), вдовицата закачи черната дантела на черната си пелерина за резбата на масата. Пьотр Илич се приповдигна, за да я откачи, и освободената под него табуретка започна да се вълнува и да го подбутва. Вдовицата започна да откача сама дантелата си и Пьотр Иванович седна отново, като притисна бунтуващата се под него табуретка. Но вдовицата не откачи всичко и Пьотр Иванович се надигна пак и табуретката пак започна да се бунтува и даже изщрака. Когато всичко това свърши, вдовицата извади чиста батистена кърпичка и започна да плаче. <...>

- Пушете, моля ви - каза тя с великодушен и едновременно потиснат глас и се зае със Соколов по въпроса за цената на мястото. <...>

- Всичко сама правя - каза тя на Пьотр Иванович, като бутна на една страна албума, който лежеше на масата; и като видя, че пепелта заплашва масата, веднага премести към Пьотр Иванович пепелника..."

Когато по волята на Толстой обхваща с поглед своя живот, Иван Илич вижда, че висш полета на щастието му в този живот (при това, когато започва смъртоносната болест) е назначаването му на висока длъжност и възможността да наеме скъпо буржоазно жилище за себе си и за своето семейство. Думата "буржоазно" употребявам в тесногръдия, а не в класовия смисъл. Имам предвид жилище, което би могло да порази плоското въображение на човека от 80-те години с относителен разкош, всевъзможни дрънкулки, дреболии и украшения. (Сега гражданинът мечтае за стъкло и стомана, за видео и радио, маскирани като библиотечни лавици, и прочее неми битови предмети.)

Казах, че това е бил върхът на тесногръдото щастие на Иван Илич, но щом го достига, той е връхлетян от смъртта. Като окача едно перде и пада от стълбата, той си уврежда смъртоносно левия бъбрек, като според моята диагноза е развил вероятно рак на бъбрека, но Толстой, който няма добро мнение за лекарите и изобщо за медицината, нарочно оплита нещата, давайки други предположения: плаващ бъбрек, стомашно заболяване, даже сляпо черво, което изобщо не може да бъде отляво, макар че се споменава няколко пъти. По-късно Иван Илич се шегува мрачно, че борейки се с пердето, като по време на щурм, е изгубил живота си.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА