И днес Артемий Лебедев

Не е нарочно, честна дума, игра на случая и само толкова.

Но трябва да призная, че Артемий Лебедев (руски уеб и промишлен дизайнер, блогър, фотограф, че и изобретател) е сред хората, които с удоволствие чета: понякога ме дразни, понякога му се смея на акъла, но най-често ме оставя впечатлен до най-сериозната сериозност.

Артемий Андреевич е яростен критик на свещения за руснаците Ден на победата, като всяка година привлича по този повод върху себе си безброй разнокалибрени гръмове и мълнии.

Тази година коментарът му се казва „Днем обеды, епта“ (в превод се получава нещо като – липсват ми падежите в български език, ах как ми липсват: „Ден на обядването, да му е*а майката“). Лебедев се заиграва с надписа над входа на едно заведение (виж картинката по-долу), който звучи много близо до поздрава „С Днем победы“ („Честит Ден на победата“).

А това е текстът:

Ето ти интересно нищо. Съветският войник, воювал във (през?) втората световна война се възприема днес като изключително могъщ герой. Той е като Альоша в Трептовер парк. Той не си бърка в носа, той е обикновен момък, той няма държавно жилище. Той е добър по подразбиране. Той е извоювал за нас победата, за което сме длъжни да му се кланяме до земята.

А с какво се отличава той от участника във всяка друга война? Защо войникът от 1812-та не е заслужил подобно трепетно отношение? Защо на ветераните от гражданската война не се е приело да им се кланяме и да им поставяме паметници? А от финландската, от японската, от хуйзнайкояси?

Участникът във Великата отечествена война (така руснаците наричат Втората световна война - бел. прев.) автоматично се покрива със слой злато, дори и да е белил картофи в тила.

Идиотизмът започва при Брежнев, когато секретарите на партийния комитет изведнъж разбират, че войната е всичко, което имаме. Срочно по цялата страна са насрани бетонни, чугунени и бронзови лайна. Даже на остров Шикотан поставят на постамент бракуван танк, макар че там никаква война не е имало. Докарват го с кораб.

Продължителният процес протича в пълно съответствие с езическите алгоритми. Вместо условности и кратки ритуали получаваме тежки откъм идеология кубически метри унили говна. Хората се страхуват да свалят георгиевската лентичка месеци наред, за да не обидят духовете на предците. Денят на победата се превърна в паралелна религия. Фиксиращият мотив е същият като в християнството: те са страдали заради нас, те с живота си са изтръгнали победата за нас. И както в християнството не се уточнява какво да правим, ако аз не съм молил някого да страда заради мене.

В други страни, например в САЩ, е прието да се обичат всички войници от всички времена. Аз никога не съм виждал там особено отношение към воювалите през 45-та. Към тях се отнасят просто с уважение, все пак те са вече старички. А към всички останали войници – включително и към днешните – също се отнасят с уважение. Във всяко летище виси надпис „Поздравяваме нашите момчета, завръщащи се от героичната си мисия в Ирак“. Във всеки град по дърветата висят големи жълти ленти в подкрепа на войниците. Пред къщите има знамена. На войнишките жени почти непознати хора им носят домашни курабии.

При подобна атмосфера на никого няма да му хрумне да обособява някак си подвига на своя дядо, заебавайки подвига на своя съсед. Войната винаги е лайняна работа. А войникът винаги изпълнява чужда воля, той е образец на преданост към страната. Фактът, че е воювал преди 65 години, изобщо не го възвишава над другите войници. Което било напълно ясно веднага след победата: поставили 10 паметника и никакви проблеми.