И каква е разликата?

Автор: Юрий Нестеренко (Агентство Поилитических Новостей)

Превод от руски: Павел Б. Николов

Разликата между Хитлер и Сталин е във формата на мустаците.

Отново и отново левите ни подхвърлят любимата си теза, че комунизмът, виждате ли, не трябва да се отъждествява с фашизма.

При което не само класическите, ортодоксалните леви, отричащи комунистическите престъпления по принципа „първо, никакви престъпления не е имало, а второ, репресирани са били тези, които са си го заслужили“ – тук, както се казва, случаят е клиничен и тема за дискусия изобщо не съществува – но и „цивилизованите“, „съвременните“ леви, които със свито сърце признават червения терор, ГУЛАГ и всичко останало, но заявяват, че всичко това е само лоша практика, която е извратила добрата теория. Ако сумираме тяхната позиция, по същество тя звучи така: „Да, Ленин е бил лош, Сталин е бил лош, Мао е бил лош, Пол Пот е бил лош, Ким Ир Сен е бил лош, Чаушеску е бил лош, Хонекер е бил лош (и всичките източноевропейски комунистически режими също), Ким Чен Ир е лош, Кастро е лош – но това не означава, че комунизмът е лош като идея!“ Ще отбележим впрочем, че несъстоятелността на подобна позиция е очевидна не само от гледна точка на елементарната логика и на здравия смисъл, но и от гледна точка на собственото им марксическо учение, което твърди, че практиката е единственият критерий за проверка на теорията. Между другото се срещат и такива, които твърдят, че на практика нищо добро просто не се е получило, а и не би могло да се получи – но идеята, идеята е все пак добра! Нека да е утопична, но е добра! И в това според тях се състои принципната разлика от фашизма/нацизма, който е бил лош не само на практика, но и на теория. Но така ли е това?

В действителност едва ли в цялата човешка история ще се намери по-чудовищна и гибелна идея от комунистическата.

В основата на комунизма лижи идеята за равенство и колективизъм, за потискане на личността от обществото (и не е важно дори дали това потискане е насилствено или доброволно). Но не само на равнището на социалните, а дори и на равнището на физическите закони равенството е смърт (не случайно я наричат велик уравнител). Тържество на ентропията, изравняване на потенциалите, прекратяване на всички процеси. Именно неравенството (разликата в потенциалите) е основа на всяко движение, на всеки живот, да не говорим за прогреса. Нещо повече, прогресът на цивилизацията е прогрес на индивидуализма, нейният основен вектор и цел е максимилизирането на личностната свобода. А комунизмът свежда личността до равнището на мравка в мравуняка. Така в основата си той е насочен срещу основния вектор в развитието на цивилизацията и именно затова може да се насажда и задържа само с много кръв и с много лъжи – което се потвърждава от всички комунистически режими без изключение. Съответно и по количеството на жертвите комунизмът няма равен на себе си, оставяйки далече назад и нацизма, и теокрацията и още повече древните тирани. Така че чудовищността на комунистическата практика не е „извращение на недостойни изпълнители“, а пряко следствие от една чудовищна теория.

Всичко това, разбира се, не отменя фактите, че сред теоретиците на комунизма и техните последователи е имало и има хора, вярващи искрено, че носят добро и изграждат светло бъдеще; че идеята „да се отнеме и да се раздели“ винаги ще има привърженици; че съвсем не всяко неравенство е благо и че сред противниците на комунизма далеч не всички са ангели. Но е вярно и обратното – никакви реални пороци на другите политически системи и на отделни личности, които така обича да сочи лявата пропаганда, не отменят системната порочност на самия комунизъм.

А кои са все пак красивите лозунги и декларираните от пропагандата цели, благодарение на които комунистическите (и по-широко – изобщо левите) идеи са получили толкова много привърженици? Да се приключи с несправедливостта и нуждата; да се създаде нов, по-добър човек; да се построи светло бъдеще и да се живее в него без войни и раздори, като едно семейство от братски народи.

Същите лозунги и цели са имали фашистите.

На хората, възпитани от съветската (а сега вече от неосъветската путинова) пропаганда, до ден днешен им се струва, че СССР се е стремял към светлина и свобода – дори и на думи да е било, - а фашистките страни и най-вече нацистка Германия са като фентъзийния Мордор, царство на Тъмнината, на злото и смъртта. Дори се съчинявали и съответни стихчета:

„Как два различных полюса,

Во всем враждебны мы:

За свет и мир мы боремся,

Они - за царство тьмы“.

(„Като два различни полюса

във всичко сме враждебни ние,

за светлина и мир ние се борим,

те - за царството на тъмнината“.)

В действителност абсурдността на подобни пропагандни клишета е очевидна. Да оставим мордорите на съвестта на авторите на фентъзи – тамошните орки не се срещат в реалния свят и ние не можем да съдим достоверно за тяхната психология; а хората в мнозинството си няма да тръгнат след тези, които ги призовават да се борят за тъмнина, война и робство. И наистина фашизмът от гледна точка на парадно-пропагандната си фасада е бил не по-малко (възможно даже и да е бил повече) светъл, радостен и красив от съветския си аналог.

Да, именно аналог. Да не забравяме, че фашизмът, който днес се смята за ултрадясна идеология, се е зародил в недрата на лявото движение. Че Мусолини е бил социалист, а НСДАП е Германска националсоциалистическа работническа партия. Сходството между съветския и фашисткия режим е извънредно голямо и то не само по отношение на концлагерите и склонността към завземане на чужди територии; лозунгите, песните, стилистиката – всичко това съвпадала понякога до най-дребните детайли. Не случайно съветската цензура не искала да пусне филма на М. Ром „Обикновен фашизъм“, а в съветския печат дълго време не можеше да се видят цветни снимки на Третия райх, от които би станало ясно, че цветът на нацисткото знаме е също червен… В интернет вече получи достатъчна известност – и предизвика напълно предсказуемата ярост на съветофилите – моето стихотворение “Държавата“; тези, които го четат за първи път, са уверени до последния му ред, че в него става въпрос за Съветския съюз, докато то е написано по мотиви от песни на Третия райх и съдържа цитати от тях. Илюстрира го разкошна подборка от плакати на двата режима. А неговата аудиоверсия започва с музика, в която всеки, който е живял в СССР, ще познае “Смило, товарищи, в ногу (у нас също се пееше като „Смело, другари, в борбата…“ – бел. П.Н.), а в края на краищата се оказва, че това е нацистката песен “Brüder in Zechen und Gruben“.

Да се спрем на тези две песни малко по-подробно. Това не е единствен случай, когато имаме болшевишка и нацистка песен с една мелодия (въпросът „кой от кого е отмъкнал“ в различните случаи се решава по различен начин и до днес е тема за спорове), но тук е особено любопитно да сравним текстовете. Двете песни са написани още преди победата на съответните режими, така че историческият контекст е сходен. И така, цитатите:

„Произлизаме всички от народа, деца сме на трудово семейство, братски съюз и свобода е нашият боен девиз“. - „Братя от цеховете и мините, братя с плуга и от фабриките, вървете след колоната на нашите знамена“.

„Дълго ни държаха във вериги“. - "Разбий своите вериги на парчета!"

"Към царството на свободата с гърди ще си проправим път!" - "Някога ще станем свободни. Трудеща се Германия, събуди се!"

"Часът на изкуплението удари!" - "Някога ще дойде денят на отмъщението!"

"Всичко, на което се държат техните тронове, е дело на работническите ръце". - "Няма да го подкупи златото, което се стича от еврейските тронове".

"Със свята вяра в нашето дело, дружно сгъстили редици, битка смела ще започнем с игото на проклетата нужда." - "Ние сме предани на Хитлер, верни сме до смърт. Хитлер ще ни изведе някога от нуждата!"

"Ще свалим с могъща ръка съдбоносния гнет завинаги и ще издигнем над земята червеното знаме на труда". - "Ние искаме да печелим честно, с усърдна трудеща се ръка. Нека се развее знамето, за да го виждат нашите врагове, ние винаги ще побеждаваме, когато сме заедно!"

Както се казва, намерете десетте разлики. Не се получава. Ще намерите само две: в комунистическия вариант няма фамилията на вожда (но това е, защото песента е написана много рано, когато комунистическият вожд още не е бил определен – по-късно болшевиките по отношение на славословията по адрес на Ленин и на Сталин ще надскочат много повече нацистите, в чиито песни Хитлер не се споменава толкова често), а в нацисткия пред споменатите в толкова негативен контекст тронове стои думата „еврейски“.

В това всъщност е цялата разлика. Комунистите мечтаели да унищожат всички „експлоататори“, нацистите – само еврейските. О да, разбира се – по-късно в лагерите на смъртта затваряли евреите вече без разлика каква е класовата им принадлежност. Но и комунистическият терор съвсем не се ограничавал с „помешчиците и капиталистите“! Впрочем, сега говорим не за кървавата практика, а за „светлата теория“. Та от тази гледна точка, ако комунизмът е бил кръвожаден по начало (то е разбираемо – когато планираш световна революция, няма къде да прогониш враговете си, можеш само да ги унищожиш), то нацистите не само никога не са призовавали към унищожаване на евреите (а само за тяхното прогонване), но и в действителност първоначално не са имали подобна цел! И само когато първо западните демокрации, а след това и СССР отказали да приемат еврейски бежанци, нацистките лидери започнали да се навиват в полза на „окончателното решение“. Което, ще отбележим, се държало в тайна от народа на Германия; въпреки че антисемитизмът бил държавна политика, масови митинги за оправдаване на терора там не се провеждали, а в СССР митинги с искане „да се разстрелят като бесни кучета“ се провеждали навсякъде (в България също – виж митинг в подкрепа на Народния съд с плакат, на който пише „Смърт!“– бел. П.Н.). Иначе казано – кървавата вътрешност била подобна, но „светлата фасада“ у нацистите била все пак по-чиста.

Левите възразяват, че при нацизма, ако си евреин, пътят ти е един – в газовата камера, а при комунизма представителите на „враждебните класи“ имали шанс „да се превъзпитат“. В действителност, както знаем, клеймото за „неправилен“ социален произход е било в СССР толкова неизличимо, колкото и националността, а семейната връзка с „враг на народа“ сама по себе си се разглеждала като престъпление. (У нацистите нови брачни връзки на „арийци“ с евреи били забранени, но тези, които били сключени преди това, не само оставали в сила, а и спасявали обвързаните с тях от репресии. През 1943 година нацистите „се усетили“ и започнали да арестуват такива евреи. Съпругите на арестуваните излезли на протестен митинг в Берлин. Като резултат арестуваните… били освободени! Можете ли да си представите при другаря Сталин демонстрация на жените на „враговете на народа“ в Москва и още повече такъв резултат? Дори при „либералния“ Хрушчов новочеркаски работници били разстреляни за къде по-малко нещо (напускане на работните места с искане за повишаване на работната заплата – бел. П.Н.) !)

Ако си спомним, че германският нацизъм е само частен случай на фашизма, положението става още по-интересно. Симетрията се нарушава, но съвсем не в полза на комунизма! Италианските фашисти (между другото, родоначалници на понятието), а също така и испанските, напротив – спасявали евреите. Политическите (иначе казано – не националните) репресии, още повече насочени срещу свои граждани, при фашистите били много по-скромни отколкото при комунистите: броят на жертвите наброявал хиляди, а не милиони. При което по правило това били реални врагове на режима, често водещи срещу него въоръжена борба, а не невинни хора, заловени във връзка с изпълнението на плана за репресии (ако някой не знае, в плановото съветско стопанство това също се планирало и изпълнителите, както в другите сфери, се борели за преизпълнение). Ще отбележим впрочем, че комунистите също репресирали по национален признак, и дори ако, въпреки солидните аргументи не смятаме Голодомора (по мащаби сравним с Холокоста) за антиукраински геноцид, все пак броят на репресираните именно заради принадлежността им към „неблагонадеждни“ народи, започвайки с геноцида на казачеството и завършвайки с варварските депортации през 40-те години, по-най скромни оценки е стотици хиляди – това като добавка към останалите репресии. А какво ще кажете за тезиса на Ленин „нека загинат 90% от руснаците, но 10% да доживеят до световната революция“? А терминът, с който Маркс нарекъл източноевропейците – Völkerabfall, „народи-отпадъци“?

Как виждали фашистите своето „светло бъдеще“? За разлика от комунистите, които от самото начало мечтаели за световно господство и „световна република на Съветите“, техните планове били скромни – те само искали да създадат „нова Европа“. Фактически това бил втори (след Наполеон) опит да се създаде някакъв Европейски съюз (сега пред очите ни се реализира трети, ненасилствен). Като изобщо не ставало дума, че в тази Европа представителите на германската нация ще бъдат господари, а всички останали – роби; измежду страните от Оста имало много самостоятелни държави, сред тях и славянски като България, Словакия или Хърватия, а понятието „истински арийци“ се разглеждало по-скоро в политически, отколкото в антропологически смисъл: за „арийци“ се смятали дори съюзните на Германия японци. Да, вероятно Германия би играла в този съюз ролята на хегемон, но с какво това е по-лошо от комунистическата хегемония на пролетариата? И в самата Германия живеели и се ползвали с всички права представители на различни националности – достатъчно е да погледнем списъка на кавалерите на германски награди от този период, за да видим не малко и чешки, и полски, и руски фамилии.

Макар че фашистите започвали със социалистически лозунги, тяхната икономика останала много по-свободна отколкото при комунистите – със съответните къде по-добри резултати. Не била и тотално милитаризирана. Фашистите не организирали нищо подобно на Голодомора дори и на окупираните територии, да не говорим за собствената им. „Но те използвали принудителния труд на затворниците и чужденците, насилствено докарани от окупираните земи!“ Да, както и комунистите. При което по отношение на концлагерите тук можем да признаем приблизително равенство, но животът на остарбайтерите, работещи в германските стопанства, се оказал в средни линии толкова по-добър от робството в родните колхози, че от четири милиона само 15% поискали да се върнат доброволно в СССР.

И съвсем смехотворно звучи аргументът, че се е наложило фашизмът да бъде свалян със силата на оръжието, а комунизмът „си е отишъл сам“, отстъпвайки мирно на демокрацията. Страшно е даже да си представим какво би станало с един публицист, който би предложил „мирно да си отиде“ на Сталин или даже на Хрушчов (да си спомним и Новочеркаск, и Унгария). Впрочем, и Горбачов нямаше намерение никъде „да си отива мирно“, а неговите съратници, организирали ГКЧП (комитета, който се опита да свали Горбачов – бел. П.Н.), още повече – само че по това време съветският комунизъм беше вече толкова прогнил, че от опитите за силова съпротива не се получи нищо. Напълно е възможно и в Третият райх, ако беше доживял до 1991 година, да се беше случило същото. Помним също и как „мирно“ си отиде Чаушеску. На останалите източноевропейски политически лидери им стигна ума да разберат, че съветските танкове няма да им помогнат и значи е по-добре да не ядосват народа. А китайският комунизъм организира на своите „несъгласни“ Тянанмин и никъде не се кани да си отива. Кубинският, между другото, също, да не говорим за севернокорейския.

На свой ред именно режими от фашистки тип са показали способността си да отстъпват мирно на демокрацията. Това стана в Испания след смъртта на Франко, а в Чили още докато Пиночет беше жив. На този фон между другото изглеждат мерзко преследванията, на които левите подложиха генерала, и техните днешни съжаления, че не е могло да бъде осъден. Пиночет е една от най-достойните политически фигури в мрачната история на ХХ век, това е човекът, който наистина спаси страната си от катастрофа и като завърши своето дело, предаде честно властта: ако трябва да се възхищаваме на някого, това е на него, а не на кървавия вампир Че Гевара, неспособен за никаква конструктивна дейност (да си спомним – дори не можал да се справи като министър при Кастро) и умеещ и желаещ само едно – да убива.

Всичко казано по-горе, разбира се, не означава, че фашизмът, и особено германският нацизъм, не е бил диктатура и не е вършил престъпления. Но ако говорим, че не трябва да се сравнява с комунизма, това е само в един смисъл: комунизмът е бил още по-лош. И по идеи, и по реализация, и по обхват и количество на жертвите (военните загуби на СССР също лежат на съвестта най-напред на съветското командване с неговия маниер да воюва по принципа „жените ще народят нови“). Но в обща приблизителност можем да кажем, че двата тоталитарни режима са били еднакви. И във връзка с това искам да завърша сравнението с разгърнат цитат от Виктор Суворов – струва си да бъде цитиран изцяло:

„Хитлер има червено знаме.

И Сталин има червено знаме.

Хитлер управлявал от името на работническата класа, партията на Хитлер се наричала работническа“

Сталин също управлявал от името на работническата класа, неговата властова система официално се наричала диктатура на пролетариата.

Хитлер ненавиждал демокрацията и се борел с нея.

Сталин ненавиждал демокрацията и се борел с нея.

Хитлер строял социализъм.

И Сталин строял социализъм.

Хитлер смятал своя път към социализма за единствено верен, а всички останали пътища за извращение.

И Сталин смятал своя път към социализма за единствено верен, а всички останали пътища за отклонение от генералната линия.

Хитлер унищожавал безпощадно съратниците си по партия, които се отклонявали от правилния път, такива като Рьом и неговото обкръжение.

Сталин също унищожавал безпощадно всички, които се отклонявали от правилния път.

Хитлер имал четиригодишни пранове.

Сталин – петгодишни.

При Хитлер една партия е на власт, останалите – в затвора.

При Сталин една партия е на власт, останалите – в затвора.

При Хитлер партията стояла над държавата, страната се управлявала от партийни вождове.

При Сталин партията стояла над държавата, страната се управлявала от партийни вождове.

При Хитлер партийните конгреси се превръщали в грандиозни представления.

При Сталин – също.

Главни празници в империята на Сталин са 1 май и 7-8 ноември.

В империята на Хитлер – 1 май и 8-9 ноември.

Хитлер има Хитлерюгенд, млади хитлеристи.

Сталин има Комсомол, млади сталинисти.

Официално наричали Сталин фюрер, а Хитлер – вожд. Простете, Сталин – вожд, а Хитлер – фюрер. Преведено е едно и също.

Хитлер обичал грандиозните съоръжения. Той искал да построи в Берлин най-голямото здание в света – Дома на събранията. Куполът на зданието – 250 м в диаметър. Главната зала трябвало да събира 150-180 хиляди души.

И Сталин обичал грандиозниет съоръжения. Той искал да построи в Москва най-голямото здание в света – Двореца на Съветите. Главната зала у Сталин трябвало да бъде по-малка, затова пък цялото съоръжение - много по-голямо. Зданието от 400 метра щяло да е нещо като постамент, над което да се извисява стометрова статуя на Ленин. Обща височина на съоръжението – 500 метра. Работите над проектите за Дома на събранията в Берлин и за Двореца на Съветите в Москва се водят по едно и също време.

Хитлер планирал да разруши до основи Берлин и на негово място да построи нов град от огромни съоръжения.

Сталин планирал да разруши до основи Москва и да построи нов град от огромни съоръжения.

За Германия Хитлер бил външен човек. Той се родил в Австрия и почти до самия момент на идването си на власт нямал немско гражданство.

Сталин бил за Русия външен човек. Той не бил руснак, нито даже славянин.

Понякога, много рядко, Сталин канел чуждестранни гости в своето кремълско жилище и те били потресени от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, желязно легло, войнишко одеяло.

Хитлер наредил да публикуват в пресата снимки на жилището му. Светът бил потресен от скромността на обстановката: обикновена маса, шкаф, желязно легло, войнишко одеяло. Само че сивото одеяло на Сталин има черни ивици, а на Хитлер – бели.

Между другото на уединени места сред приказна природа Сталин издигал уютни и добре защитени резиденции крепости, които никак не приличали на отшелническа килия.

И Хитлер на уединени места сред приказна природа издигал непристъпни резиденции крепости, не жалел ни гранит, ни мрамор. Тези резиденции никак не приличали на отшелническа килия.

Любимата жена на Хитлер, Хели Раубал, била с 19 години по-млада от него.

Любимата жена на Сталин, Надежда Алилуева, била с 22 години по-млада от него.

Хели Раубал се самоубила. Надежда Алилуева също.

Хели Раубал се застреляла с пистолета на Хитлер. Надежда Алилуева – с пистолета на Сталин.

Обстоятелствата около смъртта на Хели Раубал са загадъчни. Съществува версия, че е убита от Хитлер. Обстоятелствата около смъртта на Надежда Алилуева са загадъчни. Съществува версия, че е убита от Сталин.

Хитлер говорел едно, а вършел друго. Като Сталин.

Хитлер започнал своето управление под лозунга „Германия иска мир“. След това завзел половин Европа. Сталин се борел за „колективна безопасност“ в Европа, не жалел да това нито сили, нито средства. След това завзел половин Европа.

Хитлер имал Гестапо. Сталин – НКВД.

Хитлер имал Освиенцим, Бухенвалд, Дахау. Сталин – ГУЛАГ.

Хитлер имал Бабий яр. Сталин – Катин.

Хитлер избивал милиони хора. И Сталин – милиони.

Хитлер не се кичел с ордени и Сталин не се кичел. Хитлер ходел с полувоенна униформа без отличителни знаци. И Сталин – с полувоенна униформа без отличителни знаци.

Ще ни възразят, че след това Сталин започнал да изпитва влечение към военните звания, към маршалските лампази и златните еполети. Така е. Но Сталин си присвоил званието маршал през 1943 година след победата край Сталинград, когато станало очевидно ясно, че Хитлер е загубил войната. Когато си присвоил званието маршал, Сталин бил на 63 години. Маршалската униформа облякъл за първи път по време на Техеранската конференция, когато се срещнал с Рузвелт и Чърчил. По дадения въпрос не можем да сравняваме Хитлер със Сталин просто защото Хитлер не доживял нито до такава възраст, нито до такива срещи, нито до такива победи.

А всичко останало съвпада. Сталин е без брада, но със знаменитите си мустаци. Хитлер е без брада, но със знаменитите си мустаци.

Каква е разликата?

Разликата е във формата на мустаците.

А още разликата е в това, че светът смята действията на Хитлер за най-високо злодеяние. А действията на Сталин за борба за мир и прогрес“.

Светът ненавиждал Хитлер и съчувствал на Сталин. И в това последното се състои най-голямата беда на ХХ век и на цялата най-нова история.

И слава на здравия разум, че поне сега, поне в страните, най-много пострадали от комунизма (но, уви, пак не в Русия) това безумно опиянение се разсейва и тържествува осъзнаването, че червената чума, като минимум, не е по-добра от кафявата, че комунизмът е престъпен именно като идея и че не му е мястото на цивилизованото политическо поле.

Комунистите викат най-много за потъпкване на демокрацията и за нарушаване на човешките права в два случая: когато ги бият и когато търсят предлог самите те да бият някого. А когато постигнат своето, правят такива неща, че фашистите, както се казва, си почиват. Включително (а нерядко и най-напред) на тези „полезни идиоти“ (между другото – израз на Ленин), които са им помогнали да дойдат на власт.

Нима историята не ни учи на нищо?