Зеленский и синдромът Саакашвили

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Седмицата беше гореща за новия президент на Украйна. Той успя да дойде на инаугурацията пеша, да обяви за разпускане на Радата и да получи от Радата отказ да разгледа внесен от него законопроект (за отмяна на мажоритарната система и за въвеждане на праг за влизане в парламента – бел. П. Н.). Всичко като в сериала „Слуга на народа“, който, както знаем сега със задна дата, се превърна в предизборна кампания на Володимир Зеленский, продължила цели три сезона и неоставила на опонентите му никакъв шанс.

Този сериал измисли, постави и игра в него Володимир Зеленский, а игра, ако се съди по всичко, за да се кандидатира за президентския пост, заобикаляйки традиционния политически елит.

Отказът на Радата да разглежда законите на Зеленский е все още нищо. В най-близко време ни предстои на всички да видим в реално време един увлекателен сериал, който можем да наречем „Саакашвили - 2“.

Ще припомня как се развиваха събитията в Грузия по времето на Саакашвили.

Президентът на Грузия Михеил Саакашвили реформира радикално страната си.

Той превърна държавата от инструмент за плячкосване и разграбване в инструмент за защита на собствеността и на живота на гражданите и за осигуряване на правила за равна игра. „Ние – каза ми веднъж Вано Мерабишвили, ръководител на полицията по времето на Саакашвили – разглеждаме нашето ведомство като предоставящо услуги на потребители. Ние всички мислим какви услуги още да им предоставим и как да им облекчим живота“. И наистина беше така.

Резултат от тези реформи на Михеил Саакашвили беше преди всичко единодушната, прекомерната, лишената от каквито и да е рационални черти омраза на целия грузински елит.

Грузинският елит преди Саакашвили се състоеше, в опростен вид, от три пласта хора. Първият – чиновници, които вземаха подкупи. Вътрешни министри, които лично съпровождаха едри криминални престъпници до летището.

Вторият – бизнесмени, всеки от които използваше административни ресурси. Те правеха това не защото бяха големи мръсници, а защото бяха бизнесмени. Бизнесмен, който купува за хиляда това, което може да купи за сто с подкуп, не е честен бизнесмен, а идиот. И при съществуващата в страната атмосфера неизбежно ще се порвали.

И накрая третият пласт от грузинския елит беше интелигенцията. Лекари, музиканти, литератори, професори. Всички те, дори да бяха попаднали на върха благодарение на своя талант, а не с връзки и подкупи, също бяха част от системата. Някой търгуваше с дипломи. Някой получаваше пари от бандитите и беше горд, че познава такива меценати. Нечий син е предизвикал автомобилна катастрофа и са го пуснали, защото „вижте, добро момче е, от толкова добро семейство“.

Всички тези хора – а те не бяха глупави хора, бяха хора с големи връзки, с влияние – се оказаха изведнъж в канавката. Общото благо нарасна изведнъж, но тяхното лично благо намаля. Саакашвили гонеше от работа цели министерства. Тези, които бяха платили по време на приватизацията с жълти стотинки, се оказаха внезапно принудени да си доплатят. „Добрите момчета“ вече не ги пускаха при предизвикана автомобилна катастрофа.

И се получи така, че общото благо имаше абстрактен характер, а щетите, понесени от конкретния Гога или Гиви – конкретни.

В Грузия веднага се случиха две неща. Първо – срещу Саакашвили заработи гигантска машина за лъжи и слухове. Основните слухове бяха два. Първият – обвиняваха го в корупция „по върховете“. Да, казваше опозицията, полицията на Саакашвили не взема подкупи, но затова пък цялата корупция е съсредоточена горе. Минаха много години, след като Саакашвили си отиде, министрите му лежат в затвора по изсмукани от пръстите обвинения, а корупцията по върховете я търсиха, търсиха и не я намериха.

Вторият – обвиняваха го в манипулиране на изборите, в тотално следене и арестуване на политически противници. Саакашвили изгуби изборите, оттегли се честно, а новото правителство се зае точно с това, в което го обвиняваше – подкупване на избиратели, плашене, тотално следене, арестуване на политически противници. И елитът мълчи. Което е още по-ужасно, мълчи и Западът.

Това е още един печален момент. През XIX всеки азиатски реформатор е можел да разчита на подкрепата на Европа. На днешните евробюрократи им е все едно. Единственият въпрос, който зададоха европейските бюрократи на Каха Бендукидзе (министър в правителството на Саакашвили – бел. П. Н.) след пълното уволнение на поредното министерство беше: „Как може да постъпвате така с хората? Това е нарушаване на човешките права! Трябва да им намерите друга работа!“

Още едно любимо занимание на опозицията срещу Саакашвили бяха митингите, които нямаха никаква връзка с обикновените честни митинги на разярени граждани. Тези митинги се правеха с една цел: да бъдат разпръснати.

Протестиращите заграждаха пътищата към летището, преследваха Саакашвили до влизането му в някой ресторант, затваряха се в клетки, за да покажат колко е ужасен неговият режим.

Венец на тези акции беше митингът на 26 май 2011 година, свикан от Бурджанадзе с цел да се призоват на помощ руските войски срещу жестокото потъпкване на демокрацията.

Митингът, според идеята на г-жа Бурджанадзе, трябваше да стане непременно в Деня на независимостта на Грузия на същото място, където трябваше да се проведе военен парад. Всичко се вършеше специално по предварителен замисъл, защото е ясно, че даже най-либералното правителство няма да се съгласи на главната столична улица в Деня на зависимостта вместо парад да се разиграва цирк с „титушки“ (платени провокатори и биячи – бел. П. Н.), наети от политик, чиято популярност беше близка до нулата.

Когато се оказа, че полицията е взела оръжие за разгонване на демонстранти, мирните протестиращи се въоръжиха с пръти от плакатите и се заеха да налагат полицейските коли. Започнаха да ги разгонват, колата на Бурджанадзе прегази смъртоносно двама души (единият от тях полицай), а още двама от опозиционните „титушки“ полазиха по покривите и бяха умъртвени от късо съединение, когато започна буря.

Нямаше нита един „либерал“ на Запад, който да не написа: „По време на разгонването на митинга загинаха четирима“ – все едно ги беше убила властта. Сега Грузия се плъзга обратно в блатото, а западните управляващи кръгове и лявата преса пет пари не дават.

Може уверено да се предскаже, че със Зеленский ще бъде същото. Очакват го предателства на най-близките му съюзници, тотална кампания по дискредитиране и ледено равнодушие от европейските бюрократи.

Впрочем, той го знае. Всичко това го имаше в сериала „Слуга на народа“.

Парадоксът на демократичните държави от третия свят, остро нуждаещи се от модернизация и реформи (било то Украйна, било то Бразилия), се състои в това, че за да подобри живота в страната, президентът трябва да провежда пазарни реформи. Трябва да прави държавата колкото се може по-прозрачна.

А за победа на следващите избори трябва да прави точно обратното: трябва да раздава вкусни парчета от държавата на приятели, които, на свой ред, ще контролират от негово име избирателите. Колкото по-бедни са избирателите, толкова по-лесно ще ги купят приятелите на президента.

При това друг елит в даденото общество няма. Ако елитът на обществото се състои от генералния прокурор Пшонка и олигарха Ахметов, това не означава, че техният антипод – пияният клошар Вакя – има високи морални и делови качества, които не са могли да се появят само заради лошото устройство на обществото. Печалната истина се състои в това, че клошарят Вася, най-вероятно, би бил клошарят Вася при всеки режим и опитът да се опреш на него е безсмислен. В резултат от това обществото иска реформи, а прослойката, която непосредствено и зримо ще спечели от реформите, не иска. (Представяте ли си с какво освиркване биха провалили на следващите избори Пьотр Първи, ако бъде избран за президент?)

Какво да правим? Нищо – да гледаме и да се надяваме, че Зеленский ще отчете грешките на Саакашвили. Защото една процъфтяваща Украйна може да стане в даден исторически момент пример за Русия, както процъфтяващият Сингапур е станал преди време пример за Китай. Никой не е казал, че ще бъде просто. Както е писал някога Клаузевиц за войната: „На война всичко е много просто, но най-простите неща са много сложни“. Същото може да се каже и за реформите в една корумпирана, но свободна и склонна към майдани страна.