„Бебето на Розмари“

Когато разбрах, че е излязла нова филмова интерпретация (на Агнешка Холанд, 2014 г.) по романа на Айра Левин „Бебето на Розмари“ („Rosemary’s Baby“, 1967 г.), се зарадвах – харесвам прозата на Айра Левин и специално тази книга, намирам филмовата версия на Роман Полянски (1968 г.) за един от най-добрите му филми, така че имах добра подкладка за сравнения и размисли.

Агнешка Холанд (полска режисьорка и сценаристка, която работи от 1981 г. в чужбина, днес в САЩ) вече ме беше спечелила с филма си „Пълно затъмнение“ („Total Eclipse“, 1995 г.) и „Копирайки Бетовен“ („Copying Beethoven“, 2006 г.), освен това е писала сценарии за маестро Анджей Вайда и Кшищов Кешловски, а това е допълнителен положителен атестат, способен да предизвика любопитството ми.

Леко разочарование настъпи, когато видях, че става въпрос за мини сериал (имам някакво предубеждение към сериалите, макар че съм гледал добри такива по литературни произведения; ама съм гледал и доста боклук).

Филмът вече определено не ми хареса.

Не че не става за гледане, но не беше това, което очаквах.

Разхвърляното в четири малки серии съдържание е размило нарастващото напрежение, характерно за първоизточника на Айра Левин и за филма на Роман Полянски; въведените „допълнителни“ образи (плюс една черна котка) и сцени (Полянски следва прецизно романа и дори специално се е консултирал с автора му за някои детайли) само допринасят за това размиване и за засилване на чувството за тягостност, вместо да ускорят динамиката на действието.

Кой знае защо Агнешка Холанд е решила да ни покаже Дявола в човешки облик.

Сцената със зачеването във филма на Роман Полянски извежда същевременно само две люспести лапи…

…и едно зловещо лице (изпъкващо ненапълно за съвсем кратко време).

Агнешка Холанд се е измъкнала само с един сбръчкан гръб, който може да бъде и на Дявола, ама долу-горе и на един осемдесетгодишен старец.

Продължавайки линията да ни показва това, което би изглеждало много по-зловещо и тайнствено, ако не бъде показано, Агнешка Холанд ни запознава визуално с бебето на Розмари.

Един съвсем приличен и крайно симпатичен бебчо, макар и с много сини, като на баща си, очи (които би трябвало всъщност да са зелени според преданията за очите на Дявола, както е например при Окуджава в „Молитвата на Франсоа Вийон“: „Господи, мой Боже, зеленооки мой…“, но да не изпадаме в подробности).

Напротив, Роман Полянски не ни показва сина на Принца на мрака; за изгледа му разбираме само по неописуемия ужас в реакцията на Розмари (в изпълнение на Миа Фароу, между другото)…

…и намека (с бърз наплив) за зловещото лице (така явно изглежда и младенецът в люлката).

Преминавайки през това, малко по-късно режисьорът по изключително силен начин (повтаряйки сцената над люлката, но вече не с ужаса на героинята, а с нежен поглед и усмивка) ще покаже на зрителя, че за Майката детето е мило и скъпо, без значение на това как изглежда.

За да даде все пак нещо зловещо във филма си, след като е пропуснала моментите, които книгата на Айра Левин ѝ предоставя, Агнешка Холанд е решила да пролее кръв (има режисьори, които си мислят, че като плиснат пет кофи червена боя, зрителите ще настръхнат от страх) в няколко измислени от нея сцени, следната от които е толкова наивна, че - вместо да ме ужаси - ме остави напълно безразличен.

Дяволът (и тук в човешки облик) убива една проститутка, изтръгва сърцето ѝ и го изяжда: доста нескопосно съчетание на историята за Джак Изкормвача с треторазряднен холивудски филмов шаблон.

Изобщо казано, ако ви се прииска да видите „Бебето на Розмари“ като филм, не се колебайте какво да изберете.

Роман Полянски и Миа Фароу; „Бебето на Розмари“, работен момент