Когато бях в Копривщица за Димчовите поетични празници, академик Иван Радев, мой преподавател от Великотърновския университет, ми подари една твърде интересна своя книга: „Ръкописните сборници-песнопойки и литературният живот през 50-60-те години на XIX век“.
Сега чета главата „Ръкописните сборници в Бяла черква от 60-те – 70-те години на XIX век“, където попаднах на следния откъс, цитиран от академик Радев, който и аз искам да приведа изцяло.
„Този свят, пълен с кахъри и скърби и със сякакви бъркотии, никога не се оправя за дълго време да върви добре. Днес, ако е добре, утре зле, днес ако ти е весело, утре ти е кахърно и тъй никак не седи човек на едно състояние. Днес кахърен, утре весел, в други ден видиш умрял, изгубил се за всегда от света – и тъй всичките му кроежи, мисли остават напразни. И тъй като съм аз днес някак си кахърно замислен, наумих си тази народна песен и си я запявам на един жален глас, какъвто зная аз:
Заплакала ми й Величка
на върбанашка черкова
над Стоянова камен гроб:
Стояне, първо венчило,
защо ме, Стояне, остави
със тия дребни дечица.
… … … … …
Стоян от гроба продума:
Величке, първо венчило,
и туй лида те науча:
Продай ми конче хранено
и дълга пушка бойлия,
и остра сабя френгия,
та си децата нахрани.
И аз като умра, на моите деца няма нищо да оставя освен книги, пушка и сабя, с което щат с него да се хранят“.
Това е написал собственоръчно белочерквенският даскал Бачо Киро Петров, обесен по-късно от турските власти след априлските събития на 1876 година.
Боже всемогъщи, какви умове и патриоти едновременно сме имали!
А днес – Сидеров, Каракачанов и прочее.
Като патриоти – съмнителни отвсякъде.
Като умове – още повече…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.