Като дете след книгите на Джек Лондон и Майн Рид най-много харесвах една друга, която се казваше „Амундсен – последният викинг“.
Не помня нищо от текста, освен че започваше с катастрофата на дирижабъла „Италия“, но помня, че препрочитах книгата няколко пъти.
Нещо, което и до ден днешен правя изключително рядко за изключително ценни книги.
Дълго време даже си играех на полярен изследовател.
А преди известно време гледах филм (документален) за Фритьоф Нансен.
В цялата история буквално ме изумиха онези осем месеца, които Нансен и Йохансен прекарват в землянка сред кучи студ, безока арктическа нощ и никаква реална перспектива, че изобщо ще оживеят.
Когато дори избягват да си говорят, за да пестят сили…
И си мисля колко често се бием в гърдите какви мъже сме.
Глупости!
Мъже са били Амундсен и Нансен.
А ние сме просто същества от мъжки пол…
На снимката: Нансен пред „Фрам“, преди корабът да бъде скован от ледовете за прословутия си полярен дрейф.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.