Чужди в своята страна

Автор: Николай Кобляков

Превод от руски: Павел Николов

Коментарите, които запълниха социалните мрежи след появата на филма на Фонда за борба с корупцията на Алексей Навалний за прокурорско-бандитския клан на Чайките (става дума за генералния прокурор на Руската федерация Юрий Чайка и неговите приближени и роднини – бел. прев.), могат да се сумират с две думи: „Нищо ново. А какво може да се направи - всичко е безполезно“. Разговаряйки с хора в Русия – близки и далечни, но живеещи там, с тези, които напълно осъзнават, че в страната няма законност, и не правят нищо да поправят положението, се опитвах мъчително да си спомня: какво ми напомня ситуацията, когато един властово-бандитски клан се отнася безразлично не само към извършените престъпления срещу собствеността и държавния ред на управлението на „своите“, но и срещу свободата на личността (убийството на децата в Краснодарския край), а обществото функционира търпеливо, без да се опита да направи нищо по въпроса? При това и президентът, и премиер-министърът обясняват на обществото: „Ще видим как стоят нещата, но как и кога – сами не знаем“. „Сами“, а не според закона на страната, на която са премиер и президент. Този закон, тържеството на който генералният прокурор, чиито сътрудници и роднини имат общи имуществени интереси с убийците на децата, трябва да гарантира.

Аналогията дойде – страшна, но точна: „немците са в града“. Моята баба ми е разказвала, че през 1943 година в нейното село, окупирано от вермахта, един немски офицер застрелял дванадесетгодишно момче, което ловяло риба в езерото на бившето риборазвъдно стопанство, върнато на дошлия с немците помешчик. Жално им било за момчето, но на никого от селяните даже не му хрумнало да се обърне към немската комендатура в Пятигорск и да се оплаче: какво да се прави, немците са окупатори, на тяхна страна е правото. Някой, по думите на баба ми, даже казвал: така трябва, иначе няма да се отучат да крадат. Паралелът е пряк: днес прокурорско-бандитското съдружие убива деца за свои цели, а повечето от гражданите възприемат това като зло, но като неминуемо зло. Някой даже разсъждава, че при бандата на Цапок (действала в Краснодарския край под покровителството на милицията и прокуратурата – бел. прев.) все пак е имало някакъв ред.

Примерно същото обяснявам сега на моите френски партньори и сътрудници, които искрено не могат да разберат как руски държавен чиновник от високите етажи, уловен да злоупотребява със служебното си положение, не си е подал досега оставката или поне защо тълпи научили за това граждани не са излезли на улицата с искане на тази оставка.

Моята страна е окупирана. Не е важно, че езикът на окупаторите е руски, важно е, че те имат за себе си свои закони. Че руското общество е приело това. Както е било и у вас във Франция през 1939-1944 година: нали народът също не е излизал на улицата, когато френските деца с юдейска вяра са били изпращани в лагерите на смъртта? Макар всички да разбирали, че немците и администрацията на маршал Патен вършат престъпления. Французите се обиждат, но образът на една окупирана Русия им позволява да разберат ясно какво става в моята родина и защо руското общество търпи това.

Впрочем, като зададох този френски въпрос – „Защо, знаейки, че прокурорите вършат беззакония, не излизате на улицата или поне не разпространявате филма на Навалний по своите ФБ профили“ – на своите роднини, живеещи в Русия, получих следния отговор: „Ако излезем, няма да помогнем на никого, нищо няма да се промени, а ще си създадем лични проблеми. Сега си имаме други грижи: Работата, Семейството, Родината“. Казано именно в тази последователност, в каквато е било написано на патеновските агитационни плакати от окупационното време: Travail, Famille, Patrie. Сигурно долу-горе така са отговаряли на руските и френските нелегални уредилите се на работа в окупационната администрация техни приятели при предложение да разлепят позиви.

Фашистите и народите в окупираните от тях страни живеели по различни закони. Разбира се, вермахтът имал свой съд – за престъпления срещу своите немските войници били наказвани. Но за кражби, за насилия срещу местното население отговорността била по принцип различна. Точно такова е сега положението в Русия: принадлежността към клана на Путин прави чиновника или бандита независим от съдебната система. Разбира се, ако Чайка открадне нещо от шофьора на Путин или не накаже навреме някой, който е обидил децата на Песков, щяха да се справят с него много бързо. А да се търси отговорност от „своите“ за това, че са снизходителни към убийствата на обикновени деца, не е задача на „вътрешното разследващо правосъдие“.

При това населението, обикновените хора, разбират прекрасно какво става. И да се обвиняват в това, че не излизат на улицата с открити искания за оставките на прокурора и на президента, е все едно да се обвиняват жителите на окупираните съветски села и градове в това, че не са станали нелегални и, рискувайки живота и свободата си, не са се сражавали срещу фашистите. Нали не е имало нито един случай на пълно самостоятелно освобождение от нацистката окупация по време на Втората световна война – даже поляците и югославяните не са успели.

Положението е тъжно. Освободители отвън не се предвиждат, а мнозинството от икономически активното население си сътрудничи с окупаторите и не желае много да се смени властта. Затова рано или късно ще му се наложи да отговаря заедно с нея. Очевидно е, че ако прокурорите вземат подкупи, някой им дава тези подкупи. По действащото за обикновените руски граждани законодателство за виновни в корупционни престъпления (когато и ако Навалний и Co дойдат на власт) ще бъдат признати и окупаторите, и колаборационистите. Иначе казано – и чиновниците, и успешните бизнесмени, защото успешен бизнес без връзки с държавата в днешна Русия е невъзможен. А успешни връзки с държавата са възможни само при наличие на корупционни връзки с чиновника, представляващ държавата в конкретния бизнес случай.

И ето че пише предприемачът Арас Агаларов статия, в която призовава колегите си от бизнес елита: „Опомнете се. Сега наистина не ни е добре. Санкции, понижава се курсът на рублата – и всичко това заради тази власт. Но ако ги изгонят, ще изгонят и нас. По-добре временни загуби, отколкото страх от постоянна криминална отговорност“. И елитът възприема. Разбира се, никой от значимите олигарси (и като следствие, зависимите от тях бизнесмени от по-малък калибър) не подкрепи открито Чайка. Но никой също така (дори и само заради реклама, като Агаларов) не написа писмото с искане прокурорът да бъде отстранен и съден!

На пръв поглед днешната скръбна ситуация не ни дава право да вярваме в светлото бъдеще, защото окупаторите са успели вече да прокарат за населението ясно видимите линии с червени флагчета, които на практика никой не се кани да пресича. Осъждането на гражданския активист Илдар Дадин прилича, разбира се, много на показен разстрел на партизанин, хванат да разлепя позиви. Всички – и населението, и окупаторите – разбират, че за такива неща не се разстрелва. Но населението ще си замълчи, защото му е демонстрирано нагледно: този, който се осмели да си каже мнението, няма да види добро. А окупаторите, като виждат такава покорност, ще повярват в своята безнаказаност.

Но трябва да е ясно: на щикове дълго не се седи. Годното в краткосрочна перспектива може да се окаже проблематично за дълъг период от време. Разбира се, ако борещите се с окупаторите представители на населението приложат адекватна стратегия за действие. Активната опозиция (Навалний) трябва преди всичко да разклати съюза на прокурорите с бизнесмените, а за тази цел да предложи например ясна схема за декриминализиране на даването на подкуп (всеки подкуп е изнудване; в съответствие с тази временна правова доктрина престъпление извършва само този, който взема подкупи). Това ще позволи на всеки, от когото който и да е представител на властта – от катаджията до прокурора, иска подкуп, да свидетелства срещу окупатора, без да се страхува, че ще се окаже негов съсед на подсъдимата скамейка. Това ще позволи да се създаде „освободителна армия“ вътре в окупираната страна. Руската опозиция трябва да помни: окупацията на Путин няма да свърши с идването на съветски войски. Те няма откъде да дойдат – свободна територия в Русия не остана.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 33

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32.

33.

Далекоизточният период от моя живот е останал в паметта ми като нещо уродливо, малко вероятно и парадоксално... От една страна - обикновена армейщина, служебна закостенялост и сурови занятия. Но наложени върху тамошната особена екзотична обстановка, върху различните природни условия, те не само угнетяваха човешката същност, но и я задушаваха със своята изключителност, със своята разлика от всичко по-раншно, от обичайно европейското.

След дълго пътуване с влака покрай Далекоисточната магистрала, след едномесечно чакане в казармите във Вторая речка край Владивосток (тези казарми, където в края на 30-те години се намирал транзитен лагер и където свършил живота си поетът Осип Манделщам), след морски пътешествия в душните туиндеци на товарни кораби по Японско море видях най-сетне мястото на моето назначение - село Головнино на южния край на остров Кунашир. Тогава вече не бях сам, а с жена си Надзея Андрееуна, завършила неотдавна Горадзенския педагогически институт, която беше принудена да се отправи с мене по неведомия далечен път.

От морето Головнино се виждаше като група разхвърлени по брега ниски дървени къщички на фона на величествената, обрасла с гори планина на тукашния вулкан с японското име Тятяяма ("яма" на японски означава именно планина). Откъм морето стърчеше дървената постройка на кея, там стояха няколко войници и ни показаха къде се намира щабът на полка, където трябваше да се явя. На този див, планински, обрасъл с борове и бамбук остров ми беше съдено да се мъча три години от моя все още млад живот.

За жилище ни дадоха тясна стаичка в една дървена, от дъски като всички тук, къщичка, където вместо столове и табуретки имаше сандъци, горната част на един от които беше прикрепена към перваза на прозореца и служеше за маса. В средата на стаичката имаше желязна печка с поръждавели кюнци, излизащи под стряхата. Веднъж от кюнците се запали дървения покрив, което (за щастие) беше забелязано от стопанина, който тъкмо тогава си идваше от казармата за закуска. Къщата се намираше на самия бряг на залива, отзад до насипа край нея се плискаха непрекъснато водите на Тихия, или Великия океан. Заливът беше в общи линии плитък, обрасъл с морски водорасли, които по време на отлив застилаха дебело черния крайбрежен пясък. Понякога морето изглеждаше дори красиво, особено в хубави дни. Но хубавите дни не бяха толкова много, в повечето случаи бушуваха ветрове, в студено време вееше сняг - затрупваше селото до железните му комини. Неуютен изглеждаше Великият океан, а от другата страна на острова се извисяваха сурово заснежените планини на японския остров Хакайда, зад който имаше пак море и след това вече идваше Азиатският материк и далечната далечна Европа. Беларус се мержелееше в мечтите ми невъобразимо далечна, от което често ми се свиваше сърцето. И не само моето. Понякога имаше случаи на самоубийства, особено сред младите войници и дори младите офицери. Тогава някои се чудеха - защо така? Каква е причината? Кой ги е обидил? А аз разбирах защо. Ужасната откъснатост от привичния бит, самотата, излизането вън от цивилизования (европейския) свят бяха психологическата причина, която не позволяваше на някои чувствителни натури да живеят. Тукашното робско войнишко съществуване ставаше нетърпимо. Някакво средство срещу това психологическо сирачество би било приятелството, землячеството. Но аз имах само един земляк, войника Барсукевич, роден на запад от Горадня, с когото рядко си подхвърляхме родни думи. А и съдбата ме раздели бързо с него. По това време у мене се появяваха някакви литературни стремежи, събуди се полузабравената тема за войната. Написах два-три разказа на беларуски език, които изпратих в Минск на адреса на списание "Полъмя" ("Пламък" - бел. прев.), за да ги предадат на Михас Линков. Обичах отдавна прозата на този автор и си мислех, че неговата оценка ще бъде справедлива. И наистина, доста бързо (може би след около три месеца) получих отговор - подробен анализ на няколко страници. Както си спомням сега, разказите бяха доста слаби и на Михас Циханавич му беше потрябвал не малко такт, за да каже нещо по същество и да не нарани авторското ми самолюбие. Авторът почувства това и спря да пише. Дълго време не пишех изобщо.

Рутинната военна служба беше в общи линии като навсякъде: занятия, наряди, преглед на оръжието и техниката. И, разбира се, политическа подготовка - свято дело в цялата Съветска армия. Но именно с рутинни занятия се занимавахме най-малко от всичко, защото цялото първо лято премина в превозване на боеприпаси. Големи океански товарни кораби едва ли не всяка седмица се появяваха на нашия рейд и ние с лодки кунгаси разтоварвахме от тях сандъци (хиляди сандъци) с най-различни боеприпаси, карахме ги навътре в острова в специални хранилища.

Ако се съди по всичко, командването се готвеше за нов Порт Артур. Тъкмо беше започнала корейската война и веднъж, като ни вдигнаха по тревога, ни изкараха на тихоокеанското крайбрежие. Веднага започнахме да копаем и да се окопаваме, а след това да градим по-основни укрепления (блиндажи, бункери, огневи позиции, наблюдателни и командни пунктове). Всеки ден чакахме нападение на американците. Началството искаше да се усъвършенства отбраната, да покриваме постройките с дървета и да се окопаваме по-дълбоко в земята. А дървета не даваха, лесничеите ловяха и глобяваха своеволните секачи на ели и борове. Офицерите псуваха, плащаха глобите, а началството искаше всичко да бъде построено според статута на инженерната служба. И така есен, зима и лято. И отново есен...

През лятото поне имаше връзка с материка, движеха се параходи, караха провизии. А през есента рейсовете спираха, шест месеца островът оставаше откъснат от страната. Хранехме се само с консерви, пиехме 95-градусов спирт, който продаваха от железни бурета риболовните кооперативи в съседните села. Когато наближаваше есента, свършваше и спирта, тогава най-практичните преминаваха на одеколон, лосион и разни технически течности като антифриз. Командирите бяха различни, най-вече ветерани от войната, но идваха и по-млади - от училищата. Първите обикновено опъваха военния каиш, заработвайки си пенсията, а по-младите, след като се бяха озовали на края на империята, понякога се бунтуваха, не искаха да служат. Като моя млад приятел Льошка Климов. Той беше завършил военно училище, а преди това Суворовското, цял живот се готвил да стане офицер, а като станал, разбрал, че е сбъркал. Но началството не разбираше това и пресичаше бунта на Льошка с дисциплинарни средства - порицания и арести.

Еуджения Фалени

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Бруталният възрастен мъж на снимката, когото всички познати, сред които и неговите жени, познавали под името Хари Лео Кроуфорд, е в действителност жена, Еуджения Фалени, най-голямото от 22-те деца на мрачен италиански рибар. Още от ранна възраст Еуджения се обличала често в мъжко облекло, за да бъде приета на работа в някой тухларски завод или конюшня (там не вземали момичета), а след това заминала като юнга по моретата. Браздила ги дотогава, докато не заявила по невнимание, че нейната баба я наричала "piccolina" (буквално „дребничка“, ласкаво обръщение към момиченце – бел. прев.). Капитанът започнал да подозира нещо и, така или иначе, през 1989 година Еуджения се оказала малко изнасилена и дори напълно бременна в най-близкото пристанище - Нюкасъл, Австралия. Като родила дъщеря си Джозефина, тя я оставила на една позната италианка, за да се грижи за нея, и по-нататък я посещавала вече в мъжко облекло, като сменила името си на Хари Кроуфорд.

Като сменил множество професии в пъбове, хотели, фабрики и дори в един месокомбинат, на 19 февруари 1913 година Хари Кроуфорд се оженил за една вдовица с 13-годишен син, Ани Бъркет. До 1917 година техният съпружески живот протичал съвсем спокойно и жена му нито един път не усетила, че нейният съпруг „не е съвсем мъж“.

На 1 октомври 1917 година Хари поканил съпругата си на пикник извън града, от който тя не се върнала. На следващия ден бил намерен женски труп с овъглено до неузнаваемост лице и без всякакви признаци на насилие, който бил погребан като „труп на неизвестна жена“.

А Хари заявил на своя доведен син и на своите съседи, че съпругата му е избягала от него с друг мъж, след което се преместил да живее в Кентърбъри, където на 29 септември 1919 година сключил законен брак с Елизабет Елисън.

В средата на 1920 година синът на загиналата Ани Бъркет, Джон, научил съвсем случайно за намерения в съседния град, заедно с изчезването на неговата майка, женски труп и се обърнал към полицията в Чатсууд с молба да му предоставят снимки на трупа и запазените вещи за опознаване. Опознаването се състояло.

На 5 юли 1920 година чистачът от хотел „Stanmore“, 45-годишният Хари Кроуфорд, бил арестуван по обвинение в убийство на първата си жена Ани Бъркет. Какво било учудването на полицаите, когато арестуваният мъж помолил да го поставят в женска килия.

Във вещите на Хари били намерени няколко вибратора. Втората му съпруга Елизабет Елисън заявила в съда: „Той беше идеален съпруг и ние бяхме много щастливи! А това, че изпълняваше съпружеските си задължения по долно бельо или по халат, не ме смущаваше – той обясняваше това с пуританското си възпитание“.

Еуджения Фалени не признала своята вина, но съдът на съдебните заседатели я осъдил на смърт, като присъдата била заменена по-късно с доживотна каторга. След 11 години, през 1931 година, тя излязла на свобода, „тъй като осъдената Еуджения Фалени е почти на шестдесет години и не се отличава с много добро здраве“.

На 9 юни 1938 година 63-годишната Еуджения Фалени, пресичайки една улица в Сидни, била блъсната от неизвестен автомобил. Следствието стигнало до заключението, че „смъртта е настъпила поради нещастен случай“.

Съществува мнение, че не е изключено зад кормилото на автомобила да е седял 38-годишният Джон Бъркет, син на убитата Ани Бъркет.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 32

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31.

32.

В Горадня недалече от нашето ателие се намираше редакцията на областния вестник "Гродзенска правда". Често се срещахме с някои от неговите журналисти в една кръчма на ъгъла на две улици. Тогава в редакциите работеше като счетоводител един стар (към 70 години) полковник от някогашната царска армия, той също ходеше там - да изпие една бира от заплатата. Понякога разговаряхме, той разказваше много интересни неща за своята царска служба. Веднъж в момент на пияновата доброта ми каза, че не е лошо да помисля за своето бъдеще и с това докосна някаква струна в душата ми. Вие знаете беларуски език, каза той, а при нас започват да печатат част от тиража на беларуски. Наминете към секретариата, може би ще има нужда от вас. След няколко дена наистина отидох в секретариата, където ме посрещна Ганна Иллинична Ципина, стар вестникарски работник, която ме помоли да напиша заявление на беларуски. И понеже, както ми се стори, не намери в него много грешки, ме прие на работа като коректор на беларуското издание. Като поработих малко в коректорския отдел, се прехвърлих в секретариата. Започваше нова страница от моя живот. Струваше ми се, че излизам на някаква права, но само ми се струваше. Предстояха ми още превратности на съдбата, пъклени рецидиви на все тази военщина, която упорито не желаеше да ме пусне от своите железни прегръдки.

Но засега в редакцията беше спокойно, харесваше ми. Почти всички, които работеха там, бяха пришълци или демобилизирани и ходеха изцяло с военно облекло - шинели, гимнастьорки и ботуши. Началници на отделите бяха предимно бивши армейски политически работници, изключение правеше отделът по селско стопанство, който се ръководеше от неотдавнашния командир на бригада във Войско полское (неофициално название на няколко формирования, създадени на територията на СССР през 1943 година и състоящи се от поляци, но предимно с руснаци за командири - бел. прев.) майор Пьотр Барейка. Командваше като по време на война - енергично и напористо, особено по време на пълната колективизация на Западна Беларус. Разбира се, че с такива кадри коректорите и стилистите не оставаха без работа и нашият ревизионен коректор (коректор, който прави окончателните коректури - бел. прев.) Микола Аучароу се караше безкрайно с всички, отстоявайки "свещените" норми на руската граматика. Той беше наистина образован и грамотен човек, но пълен кутсуз. В началото на войната го пленили, преживял много горчиви беди, а като излязъл на свобода след победата, изпил от радост "не какъвто трябва" спирт и едва не ослепял. Освен това се изяснило, че някогашната му жена не дочакала своя мъж, изчезнал в плен, и се омъжила за един полковник чекист, а когато ѝ показали негова снимка, Аучарова казала, че не е той. През цялото време, през което познавах Аучароу, той доказваше на смерш, че той е той и че жена му греши. Като се установил в Горадня, той и новата му жена построили един коптор от натрошени камъни и тухли и живееха в разрушения квартал на съществувалото по време на немците еврейско гето.

Мой колега в секретариата беше Георги Цвятницки, човек малко по-възрастен от мене, стар жител на Горадня, много опитен, възпитан в традициите на старата руско-полска култура. Без да има висше образование, говореше няколко езика и изобщо знаеше всичко. Когато някой имаше някакъв въпрос (освен, разбира се, по марксизъм-ленинизъм), на който нямаше отговор в Голямата съветска енциклопедия, се обръщаше към Георги Аляксеевич, а той, като си помислеше малко, отговаряше. Освен това може би единствен той от тогавашната редакция разбираше перфектно от полиграфия, оформяше колоните, избираше шрифтовете и в този смисъл беше незаменим.

По-голямата част от моето работно време отиваше да превеждам на беларуски език руските материали, предадени по телетайпа на Беларуската телеграфна агенция. Те всичките не бяха малки по размер - разни постановления, речи, разбира се, с бележка "веднага в броя" и аз трябваше да ги диктувам на Станислава Фадзееуна - едва ли не единствената машинописка в редакцията, която знаеше беларуски език. От време на време пишех нещо малко в раздела за информация. И по това време през един почивен ден надрасках първия си разказ за последния ден на войната. Заместник-редакторът А. Салауйоу го прочете и каза: забележително! Неговата пестелива похвала ми даде вяра в някакви мои способности. Но не написах бързо следващия разказ. Причина за това беше едно немаловажно обстоятелство. През тези години, винаги в началото на лятото, започнаха да призовават запасняците и аз получих призовка. Отидох при заместник-редактора - какво да правя? Той каза: ще ти дадем бележка, иди във военния комисариат, моли се да те освободят. Отидох при военния комисар, дадох бележката. Той мърмори недоволно: "Всички идват, пъхат бележки - да ги освободя. А кого ще изпратя? Трябва да събера 140 души, какво - вместо вас ли да отида?". И седи с бележката в ръце и писалката, колебае се какво да напише. Чувствам, че се решава съдбата ми, и казвам: "Ако не ме освободите, редакторът каза, че ще се обади в областния комитет". (Ето това не трябваше да казвам, но направеното не може да се върне.) Полковникът хвърля писалката, бележката и вика: "Какво - в областния комитет ли? Плюя аз на вашия областен комитет, ето - имам заповед от министъра на отбраната, нея изпълнявам. Това е! Върви. Няма да бъдеш освободен!".

Тези няколко необмислени думи определиха същността на моя живот през ред следващи години.

На другия ден се явих на сборното място - палатков лагер в гората близо до село Грандзичи, на брега на Ньоман. Запасът ми отне три летни месеци. Обикновени военни порядки, занятия по артилерия: изчисляване на данни, артилерийски стрелби... В началото на есента - изпити, които имах "щастието" да взема с отличен. Върнах се в редакцията и получих отпуск. Веднъж срещнах на улицата познат офицер, който беше наш командир по време на запаса, и той ме попита: "Какво, Биков, разхождаш ли се?" - Разхождам се, казвам. - "Не си ли получил още призовка?" - Каква призовка? - "Скоро ще получиш". Каза и си тръгна. И наистина, след един ден ме викат във военния комисариат - подпишете се. Извадка от заповедта на министъра на отбраната за зачисляването на В. В. Биков в редиците на съветската армия. След три дена да се явя в частта си. Какво да правя? Отидох при отговорния редактор, той разпери мълчаливо ръце. Наложи се да си събирам "чашата, лъжицата и канчето". Този път заминах по-далече - за Слоним. В света започваше широкомащабна студена война с перспективи да се превърне в гореща, необходима беше по-голяма армия. Слонимската бригада се преобразуваше в дивизия и това не можеше да мине без артилериста лейтенант Бикау.

Намерих армията почти същата, каквато я оставих преди две години. Все същия безпорядък, нагнетяване на мисълта, че Западът е опасен, недостиг на всичко материално - от транспорта до шинелите. (До средата на зимата носех ватенка с пришити офицерски пагони на раменете.) И необичаен дори за военните години режим на секретност. Всички устави, инструкции и заповеди бяха засекретени. Когато беше необходимо някакво нареждане за занятията (а такова беше необходимо всеки ден), трябваше да бъде получено сутринта срещу подпис от секретната част, а вечерта да бъде върнато. Ставаха много бъркотии и няколко офицери изгоряха от това. Един наш командир на батарея, за да не тича всеки път до щаба за устава, преписал нещо от него в бележника си, който след това изгубил по време на занятия в полето. Разбира се, бележникът не бил регистриран, и командирът на батареята не се тревожел особено. Но се случило така, че един колхозник го намерил на края на гората и извършил, както си мислел, добро дело - занесъл бележника по време на пазарния ден в Слоним. Там установили много бързо на кого принадлежи и след месец свалиха пагоните на командира на батареята.

Прекарах зимата в Слонимската дивизия и живеех отново у една бабичка в Албярцин (работническо селище в рамките на Слоним - бел. прев.). Всеки ден - полеви занятия, в мраз, дъжд и студ. Най-сетне - чаканата пролет, пекна слънце и Бикау получава нова заповед: да замине за Далечния Изток.

Снимки

Много обичам снимките.

И да ги правя, и да ги гледам – мои и чужди.

На моите се възхищавам, защото съм ги правил аз, а на чуждите завиждам, защото не съм ги правил аз.

Но това е страничен въпрос.

Помислих си просто, че ходейки из Мрежата и срещайки фотографии, които са ми направили впечатление, мога да ги публикувам и в блога със съответния коментар: мой, оригинален, оригинален преведен или втория или третия с мои прибавки и уточнения.

Все на някого, надявам се, това ще му бъде интересно.

Така че – ето първата серия.

1. Харисън Форд (крайният вдясно) като дърводелец при строежа на звукозаписното студио на Сержио Мендес (бразилски пианист и композитор), 1970 година.

2. Същата снимка, ама малко по-иначе…

3. Библии, притиснали здраво от двете страни „Уроци по атеизъм“ на Александр Невзоров (снимката, разбира се, е на… Александр Невзоров).

4. Чубака си почива на снимачната площадка.

5. Намирам войната за най-отвратителното „изобретение“ на човечеството, но има много военни снимки, от които извира безгранична човечност, и те са ми особена слабост. Британски войник се здрависва с котенце, Ньолет, Франция, 1917 година.

6. В библиотеката на дядо ми на село имаше много стари детски книжки и списания отпреди правописната реформа на ОФ-то (с "ъ" накрая, както казвахме ние, децата). Някъде из тях в ранното си предучилищно битие съм виждал ето това.

7. Джон Кондон. Най-младият британски войник през Първата световна война. Ирландец. Убит едва четиринадесетгодишен през 1916 година. В родния му Уотърфорд през 2014 година е поставен своеобразен обелиск в негова памет.

8. Джими Хендрикс, 1968 година.

9. Бирманки в Лондон, 1935 година.

10. „Ролинг стоунс“ след телевизионния им дебют през 1963 година. Време за по цигара.

11. Автомобилна катастрофа във Вашингтон, 1921 година. Снимката е оцветена в наше време.

12. Зад Владимир Гундяев (Кирил, „патриарх на цяла Русия“ не по божия, а по КГБ милост) пише всъщност „памидор“, което означава „домат“. Но така е застанал патриархът, че се чете „пидор“, което означава „педеруга“. Може и монтаж да е, ама си е право в целта.

13. В Англия през XVIII век някои петиции се подписвали в кръг около текста. За да не се знае кой е подписал първи и да бъде посочен като организатор.

14. Германия, 1945 година. Напълно разрушен от бомбардировките градски район. Ама я вижте улицата – прашинка няма.

15. Краят на XIX век. Ани Оукли стреля с помощта на огледало по цел, поставена зад гърба ѝ. И това не е единственият покоряващ публиката номер на участничката в шоуто на Бъфало Бил „Дивият Запад“, прочула се като виртуозен стрелец. А пронизването с изстрел на ябълка, поставена върху… главата на съпруга ѝ?! Какво да говорим повече?..

Все още в зората си, кинематографът не пропуска да увековечи Ани Оукли и в едно съвсем кратко (за нашите, но не и за тогавашните стандарти) филмче.

16. В Ерусалим.

17. Студенти от Императорската художествена академия, Санкт Петербург, 1913 година.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 31

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30.

31.

През пролетта, точно преди Първи май, дойде заповед за моето уволнение, отивах в запаса. По това време, когато се бях примирил донякъде със своята армейска съдба, мислех си, че ще ми се наложи да служа. Тогава и по-нататък всички промени в живота ми ставаха във време, през което бях най-малко подготвен за това. Всичко неочаквано, внезапно, изневиделица. Най-напред възникна въпросът: къде да отида? Разбира се, в Беларус, в това нямаше съмнение, но къде конкретно? Да се завирам при родителите си в колхоза нямаше смисъл, но къде тогава? Къде да намеря приют, макар и на първо време?

Отидох в Минск. По-рано не бях ходил в столицата и това, което видях там, ме смути. Градът лежеше в руини. На една улица намерих Съюза на художниците, председател на който тогава беше Ахремчик. Дадоха ми възможност да му позвъня. Разказах кой съм, за какво съм дошъл. Той каза, че засега няма никакви учебни занятия, училището не работи, къде ще бъде - във Вицебск или Минск, - още не е определено от правителството. Животът тук е тежък. Няма смисъл, каза, да оставате тук. В някои области има отдели на художествения фонд и нелоши художествени колективи. Например в Брест или Горадня (рус. Гродно - бел. прев.). Съветвам ви да отидете там, ще намерите работа и да живеете там ще ви е по-леко отколкото в Минск. А после може и да отворят художественото училище. Помислих си, че явно трябва да постъпя така. Точно в Деня но победата заминах с влак през Баранавичи за Горадня - град, където нямах нито една позната душа. И който така дълбоко и за много години щеше да стане част от моята човешка съдба.

Градът ми хареса от пръв поглед, не беше толкова разрушен (макар че в центъра се срещаха руините на някои здания), там се чувстваше някаква "западност", чувстваха се някакви черти на Средновековието - в старите постройки, в църквите, дори в павираните улици. Освен това - два замъка и Ньоман (рус. Неман - бел. прев.). Това много ми допадна на сърцето, измъчено в чужбина. Ходих половин ден по улиците, разглеждах, но не събрах смелост да вляза някъде. Първата гродненска нощ прекарах на гарата. На сутринта тръгнах да търся ателието на художествения фонд.

Ателието беше точно на центъра на улица "Клара Цеткин" - малка стаичка в стара къща. Зад единствената маса седеше оплешивяващ човек със светъл костюм и орден "Червено знаме" на гърдите. Това беше председателят на горадзенските художници Виктар Марозау, неотдавнашен командир на противотанкова батарея, който след демобилизацията беше останал в Горадня. Там беше и старият художник Дзежка, който страдаше от болестта на Паркинсон. След това дойдоха сивокосият и изпълнен с достойнство Игар Василевич Сямьонау, черноликият Ваня Пупикоу, също бивш артилерист, и още някои. Възпитаникът на Варшавската художествена академия Аляксандр Кох ме отведе в своето жилище, където си оставих куфарчето, а жена му, мила горадзенска полякиня, ме нагости с чаша мляко и парче хляб. Всички се разбрахме бързо, а за да укрепим нашата щастлива среща, вечерта отидохме на ресторант, който, разбира се, се казваше "Ньоман".

Нямах много пари (само уволнителното обезщетение), а след ресторанта не ми остана почти нищо. Затова пък си спечелих приятели, които ме настаниха на квартира отвън Ньоман у сърдечната Маря Иванауна, която ми стана за дълго време като втора майка. Да, хората и художниците бяха тук чудесни. Някои от тях (Марозау, Сямьонау, Парахня) бяха виртуози по оформлението, красиво, с особен вкус пишеха шрифтове. А нашата работа се състоеше главно в шрифтовете. Аз, разбира се, не можех така, затова гледах и се учех. Но работата беше в това, че не ми се налагаше особено да гледам и да се уча - работата беше малко. Поръчки за живопис изобщо нямаше и това измъчваше много художниците. Но обикновено техните тревоги не продължаваха дълго, срещу това имаше едно обичайно мъжко средство. Да се намерят пари за хляб е трудно, даже невъзможно, но за гарелка (обл. водка - бел. прев.) се намираха винаги. В това отношение също имаше някои виртуози и най-добрият сред тях беше Виктар Марозау. Рядко минаваше някой ден без пиене - това, разбира се, беше наш черен ден. Но надвечер все се намираше нещо и аз се връщах късно в своята квартира в Заньоман. Това не беше нещо ново за Маря Иванауна, дълги години тази нещастна жена беше добре калена от своя съпруг, също демобилизиран военен. Лошото беше, че квартирантът се държеше не много етично - няколко месеца не беше плащал за квартирата. Само обещавах, но нямаше с какво. Престоях цяла година в ателието, прехранвайки се оскъдно от случайни поръчки. Веднъж с Андрей Заспицки, скулптор и бъдещ лауреат, направихме витрината на един киносалон, през есента оформихме павилионите на Скиделския пазар. Това беше последната ми печалба, която обаче стигна колкото да поседим в ресторанта и да си платя квартирата. А в пиенето се бях тренирал вече така, че можех да изпия половин литър на един път. Приятелите ми смятаха, че това е нормално, че най-сетне съм достигнал общите норми. Но за мене всичко това беше тежичко и аз започнах да мисля какво да правя по-нататък. Това, че трябва да работя нещо, беше сигурно. Но какво? Какво можех? Да се уча? Но къде и как? Нямах никакви документи за образование - войната погълна всичко, последното остана в моята полева чанта на заснеженото поле край Северинка. Написах в Саратов, да ми изпратят поне някакво копие. Отговориха, че всички архиви са изпратени по време на войната в Бугуруслан. Написах там - получих отговор, че не са получавали никакви документи от Саратовското военно училище. След това отидох у дома - в Кубличи нямаше нито училище, нито някой от познатите ми учители.

Гробна тишина

Автор: Денис Пятигорец

Превод от руски: Павел Николов

Помните ли как започна всичко?

Помните ли с какъв патос Русия влезе в Крим? Помните ли ватния трепет и гордостта за „изправянето на крака“? А как соколите на Шойгу полетяха в Сирия? Синоптичната прогноза за бомбардировките помните ли? А това, че нефтът няма да падне, защото кралят на Саудитска Арабия няма да допусне подобно нещо? А санкциите, които не вредят? А импортозамяната?

При всеки шантав етап от съвременната история на Русия питерският босяк разказваше с мил глас на руснаците, че всичко трябва да е точно така. Че това не е страшно. Това са временни трудности. И народът вярваше. И всеки път тази вяра се изпаряваше все по-бързо и затова се налагаше да се правят все по-чести патриотични инфузии. Но ето че аргументите свършваха. Авторитетите на политиците от висшия ешелон се нивелираха с всяко покачване на цените на продуктите и на бензина. Оставаше само ботоксоликият лидер на нацията с нарисувания рейтинг на доверие да замае някак си мозъка на народа и да го удържи в юздата.

Но и той се скапа. Последната му пресконференция с мантрата „преминахме върха на кризата“ се превърна в първия гвоздей в капака на ковчега на руската пропагандна машина. Рублата падна дори не след заявлението на Путин, а по време на неговата реч, което направи изказването му още по-ненормално. Всички големи козове свършиха. А последния коз шестица, патриарх Кирил, използваха максимално тъпо – дадоха му да заяви, че Русия се отбранява в Сирия. Отбранява се! В чужда страна, като нанася удари по хора, които не могат да поразяват въздушни цели. И това го говори духовно лице… Още един път патриархът на Руската православна църква (който се смята за по-висшестоящ от Вселенския Константинополски патриарх) се спусна до равнището на маргинален ислямски проповедник, призоваващ младите мюсюлмани да станат шахиди.

И ето че получиха резултата.

Веднага след Нова година нефтът се срина за пореден път. След него запълзя и рублата. На борсата спад. Икономиката чака позитивни тенденции, а те просто няма откъде да се вземат. Руснаците очакват повишаване на цените на продуктите от 15 януари, Държавната дума се замисля да изземе временно банковите спестявания на хората, за да закърпи дупките в бюджета, а Кремъл мълчи. Вече няма кой да успокои хората. Кой сега ще повярва в „неработещите санкции“ или в „преминалата криза“, когато след това рублата падна още повече? А нали това не е предел! Какво да се говори сега за оправдание? Да се каже, че, така и така, става дума за световна криза – ето, вижте Китай или САЩ, там също падат индексите. Само че и това няма да мине – Международният валутен фонд предсказа по-нататъшен упадък на икономиката на Русия и (ВНИМАНИЕ!) ръст на икономиката на Украйна!!!! А какво може да бъде по-лошо за руснаците от благополучието на съседа враг.

Но да оставим враговете, приятелите също са в беда. Китай има куп свои проблеми, затова няма излишни пари за инвестиране в санкционираната и рискова Русия. А и отношението на Русия към китайците е същото, каквото е било на британците към Китай по време на опиумните войни. Иран смогна да настрои срещу себе си Саудитите, а те бързо събраха мощна антииранска коалиция в ислямския свят. Иран започна да сипе в началото патетични заплахи срещу Саудитите, но бързо се спихна, когато Саудитите удариха с ракета иранското посолство в Йемен. Както „великата“ Русия след сваления от турците самолет, Иран си подви опашката и заяви вяло за забрана на вноса на саудитски продукти. С Асад нещата също не вървят. САЩ отново определиха своята позиция – най-много през 2017 година Асад трябва да си отиде. Иначе казано – Кремъл не само не постигна максималната си цел в Сирия (приемането на Руската федерация в международната антитерористична коалиция и премахване на част от санкциите), но и минималната си цел (запазването на Асад като президент на Сирия) не е вече в състояние да постигне. Тогава за какво е тази война? Каква е ползата? Има руснаци, загинали във взривения над Египет самолет. Има свален СУ. Има санкции срещу Турция и поскъпване на аналогичната продукция в Руската федерация. Има погубен туристически отрасъл. И всичко това заради войната в Сирия. А каква е ползата? Как да се обясни това на обикновения руснак? А и кой ще направи това след глупостите на Гундяев? Никой. Пак ще има тишина. Грабна тишина.

А докато Кремъл мълчи, икономическите експерти правят политиката на властта на пух и прах. Демура предсказва падане на рублата към 100 за долар (в момента 74.85 – бел. прев.) в най-близко време. Даже умереният Греф вече не просто говори, а крещи: в Русия има три беди – цената на нефта, санкциите и липсата на структурни реформи за развитието на икономиката. Във връзка с това какво трябва да се направи, за да се излезе от кризата? Всичко е просто – да бъдат изведени войските от Сирия, да бъде зарязан Асад, да бъде изпратен по дяволите Иран и да бъде даден за сдъвкване от Саудитите, да бъдат изведени войските от Донбас, да бъде върнат Крим и да бъде платена компенсация на Украйна. Това веднага ще премахне санкциите за Руската федерация, а също така ще развърже ръцете на ОПЕК и тя с удоволствие ще ограничи добива на нефт, за да се повиши отново цената му. Паралелно с това ООН ще въведе отново санкции срещу Иран за каквото и да е: за ракетната програма, за подкрепата на Асад в Сирия и на хуситите в Йемен – за какво точно не е важно, главното е, че ще ги въведе. И тогава нефтодоларите ще потекат отново в руския бюджет. Само че след едно подобно нещо Путяша едва ли ще може да запази властта си. Ще му се наложи да се пенсионира. А той по-скоро ще умре в креслото си, или по-скоро ще умрат руснаците, отколкото да изпусне властта от ръцете си.

Може да се опита вариантът със стуртурната реформа в икономиката. Но това ще доведе до развитие на предприемачеството, на дребния и средния бизнес. А какво става след подобно развитие – правилно, формира се средна класа. Заражда се обществен пласт, който е способен да мисли и да действа самостоятелно. Средната класа неминуемо ще се стреми към демократичните ценности и ще отхвърля всякаква корупция и авторитаризъм, което означава, че средната класа е зло за днешния режим в Русия.

Което означава, че никакви реформи в икономиката при тази власт няма да има.

Което означава, че икономиката на Русия ще продължи своето падение.

В тишината. В гробната тишина…