сряда, септември 14, 2016

Лекции по руска литература – брой 24

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8.

5. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

"...чиновник, не може да се каже особено забележителен, нисък на ръст, малко сипаничав, малко червенокос, малко дори недовиждащ, малко плешив, с бръчки по двете бузи и с цвят на лицето, както се казва, хемороиден…" "Фамилното име на чиновника беше Башмачкин. Вече по това личеше, че името му е произлязло някога от обувка; но кога, в кое време и по какъв начин е произлязло от обувка, за това нищо не се знае. И бащата, и дядото, и дори шуреят, и всички Башмачкини носеха ботуши, като сменяваха само три пъти на година подметките". (превод на Константин Константинов)

1.

Гогол бил странно създание, но геният е винаги странен; само непоклатимата посредственост изглежда в очите на благородния читател като мъдър стар приятел, който обогатява любезно читателската представа за живота. Великата литература граничи с ирационалното. "Хамлет" е дивашки сън на учен невротик. "Шинел" на Гогол е гротеска и мрачен кошмар, пробиващ черни дупки в смътния модел на живота. Повърхностният читател ще види в тази повест само тежки гримаси на екстравагантен палячо; сериозният няма да се усъмни в това, че главното намерение на Гогол е било да изобличи ужаса на руската бюрокрация. Но и тези, които искат да се посмеят добре, и тези, които жадуват за книга, "която те кара да се замислиш", няма да разберат за какво в действителност се отнася "Шинел". Дайте ми творчески читател; тази повест е за него.

Уравновесеният Пушкин, земният Толстой, сдържаният Чехов - всички имали моменти на ирационални прозрения, които едновременно замъглявали изречението и разкривали таен смисъл, заслужаващ си внезапната промяна на гледната точка. Но за Гогол това движение било основата на неговото изкуство и затова, когато се опитвал да пише по кръговия маниер на литературната традиция и да разглежда рационалните идеи логически, губел всякакви следи от талант. А когато в безсмъртния "Шинел" си дал воля да си поиграе на ръба на дълбоката лична пропаст, той станал най-великият писател, който е създавала до това време Русия.

Внезапното накланяне на рационалната жизнена плоскост може да се осъществи, разбира се, по различни начини и всеки велик писател прави това по свой начин. При Гогол има комбинация от две движения: рязко и плавно. Представете си люк, който се отваря под краката ви с абсурдна неочакваност и лирически порив, който ви издига нагоре, а след това ви оставя да паднете внезапно в клопката на следващата дупка. Абсурдът бил любимата муза на Гогол - но когато казвам "абсурд", аз не разбирам необикновеното или комичното.

Абсурдното има толкова оттенъци и степени, колкото трагичното, плюс това в случая с Гогол то граничи с трагичното. Би било грешка да се твърди, че Гогол поставя своите герои в абсурдни положения. Не можете да поставите някого в абсурдно положение, ако целият свят, в който живее, е абсурден; не можете, ако под "абсурден" разбирате нещо, което предизвиква сподавен смях или повдигане на рамене. Но ако разбирате нещо трогателно, някакво човешко състояние, ако разбирате такова нещо, което в един по-малко странен свят е свързано с възвишени стремежи, с по-дълбоки страдания, с по-силни страсти - тогава се появява, разбира се, необходимата пролука и трогателното човешко същество, изгубено сред кошмарния, безотговорен свят на Гогол, се превръща, благодарение на вторичния контраст, в "абсурдно".

Върху капака на табакерата на шивача има "портрета на някакъв генерал, но какъв точно, не се знае, защото мястото, дето се намираше лицето му, беше пробито с пръст и след това бе залепено с четириъгълно парченце хартия. (превод на Константин Константинов). Същото е и с абсурдността на Акакий Акакиевич Башмачкин. Ние не сме очаквали, че сред водовъртежа от маски една ще се окаже истинско лице или поне мястото, където би трябвало да има лице. Същността на човечеството е ирационална производна от хаоса имитации, които формират света на Гогол. Акакий Акакиевич, героят от "Шинел", е абсурден, защото е трогателен, защото е човечен и защото е породен от тези именно сили, които са така контрастни с него.

Той не е само човечен и трогателен. Той е нещо повече, също както фонът му не е само пародиен. Някъде зад очевидния контраст се крие тънката линия на сходството. У него има същият трепет и същото блещукане като в призрачния свят, към който принадлежи. Намеците за нещо, скрито зад грубо изрисуван параван, са така изкусно комбинирани с външната тъкан на повествованието, че граждански мислещите руснаци съвсем ги пропуснали. Но творческият прочит на повестта на Гогол разкрива, че тук и там в най-невинни описания една или друга дума, понякога просто наречие или предлог, например думите "даже" или "почти", са вписани така, че и най-безобидното изречение избухва в кошмарен фойерверк; или откъс, който започва по несвързан, разговорен начин, изведнъж излиза от релсите и кривва в ирационалното, където всъщност му е мястото; или внезапно се разтварят врати и през тях нахлува като могъщ пенещ се поток поезия, единствено за да потъне в дълбока пропаст или да се превърне в самопародия, или да се промъкне като изречение, сходно със скоропоговорката на фокусник, каквато скоропоговорка е така характерна за стила на Гогол. Това създава усещането за нещо смешно и едновременно с това звездно, постоянно таящо се някъде наблизо, и тук е моментът да си спомним, че разликата между комичната страна на нещата и тяхната космична страна зависи от един съскащ съгласен звук.

(Следва)

вторник, септември 13, 2016

Митре Влашето

Исай Чудов от Охрид, Вардарска Македония - "Митре Влашето", публикувано във в. "Македонска Трибуна", брой 425, Indianapolis, USA, 11 април 1935 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Войводата Димитър Влахът

На 22 февруари, 1907 година, с. Жупанища осъмна обсадено от две роти аскер...

- Стани, Даскалче! Па дойдое тие кученища - промълви в уплаха моята хазайка, Динковица, събуждайки ме. Станах веднага и инстинктивно погледнах през прозореца: зад отсрещните, крайни къщи на селото дебнеха полуприведени черни фигури с червени фесове... В същия момент откъм горната махала се разнесоха единични пушечни гърмежи!..

Облякох се набърже и, без да обръщам внимание на увещанията на добрата ми хазайка, да не излизам из къщи, промъкнах се през малката, междусъседска вратичка и се отзовах в съседната къща, дето квартируваха трима четници.... Прибирайки всичко, което би могло да издаде тяхното присъствие, и стягайки патрондашите си, те се готвеха да се спуснат в скривалището. Всички недоумявахме! Че е дошла войска да обискира селото - в това нямаше нищо необикновено, но защо и на кого стреляше тя?! Други четници в селото нямаше и никакво известие за пристигането на такива не бе получено!

- Волко да ги яди! - каза сърцатата хазайка, маскирайки входа на скривалището, дето потънаха четниците...

Закрилян от високата ограда на двора, пак през малката вратичка, прибрах се в квартирата си. Внезапно, силно се почука на пътните врата. Хазайката слезна и отвори. В къщи влезна селският кмет, придружен от един чаушин. Лицето на първия бе набелязано от удари на камшици, а устата му — окървавена... Обясниха ми, че са изпратени от началника на отряда, Али Ефенди, да ме вземат и заведат при черквата, дето били събрани всички селяни. Тръгнах пред тях, обзет от лоши предчувствия. В черковния двор ме чакаше Али Ефенди, когото само преди две седмици, на същото място, уверявах, че селото ни се въодушевява от искрени верноподанически чувства към Падишаха и че никога подслон на "довлет-душманите" не дава!...

- Какво ще кажеш сега, безсрамнико — изкрещя озверелият турчин, щом ме видя. - Кой стреля на войската, едепсъзино?

Моите уверения, че хабер нямам от това, за което ме пита, и че моите обязаности не се простират по-далече от четирите стени на училищната сграда, още повече озлобиха турчина и той вдигна камшика...

В миг почувствах как един огнен обръч се зави около главата ми: пред очите ми заиграха кървави кълба, нещо изпращя в ушите ми и... аз паднах възнак... Вдигна ме чаушина и заведе в натъпканата с охрана черква, между, които бяха попаднали и някои по-едри на ръст мои ученици... Писък и олелия оглушаваха селото... Група жени, на които войниците бяха казали, че ще запалят черквата и живи опекат затворените в нея, бяха оставили къщите си на произвола на съдбата и бяха изпълнили черковният двор, решени на отчаяна съпротива.

Нещастните жупанки! Бидейки вън от черквата, те се чувстваха не тъй безпомощни, както нас, затворените в нея...

Между туй, пушечните гърмежи престанаха. Малко по-късно, тежките черковни врата се отвориха и на прага им се показа огромната фигура на чаушина, който, след като ме повика при себе си, хвана ме за раменете и заблъска на двора, дето ме чакаше Али Ефенди... Лицето на последния бе озарено от някаква сатанинска радост! Пред него лежеха четири трупа в четнишка униформа...

- Ела тука, Даскал Ефенди, и кажи ми, кой е Митре! - каза той с престорено любезен тон и нескрита ирония, като посочи на убитите. Тръгнах като автомат по посока на лежащите трупове, не за да удовлетворя любопитството на Али Ефенди, който в случая най-малко се нуждаеше от моите услуги, а за да проверя за себе си дали действително между убитите е и Митре.

- Аз не познавам Митре, защото никога с комити не съм имал работа - казах аз, преди да обхвана с поглед убитите.

- Със, керата! -— изкрещя кипналият от злоба турчин и ме блъсна върху единия от труповете. Падайки, аз с ужас забелязах, че пред мен, безжизнен, с зееща под дясната му челюст рана, лежеше самият Митре... Легендарният Митре Влашето, най-сериозният Чакаларов съперник по храброст, който бе водил десетки сражения с турци и гърци и, при всяко от тях, през труповете на своите противници, през огън и пламък, бе успявал да измъкне четата си невредима — сега падна пронизан из засада — жертва на гнусно предателство, извършено преди той да успее да влезне в селото...

Изправих се и обърсах лявата си ръка, която, при падането ми, бе попаднала в образувалата се под главата на Митре локвичка кръв. В този момент Али Ефенди повика чаушина и му заповяда да направи обиск по къщите, като вземе със себе си и мен.

Моето възражение, че не съм нито кмет, нито ааза, за да бъда нагърбен с подобна работа, бе посрещнато с няколко ритници, придружени с най-отвратителни псувни... Чаушина турна ножа на пушката си и ме подкара напред, към една къща, от която се носеха отчаяни писъци. Когато, след няколко минути, влезнахме в двора на тази къща, пред очите ми се представи грозна картина: прострян на земята, лежеше един 80-годишен старец, а около него, като глутница разярени зверове, бяха се събрали няколко подофицери, които се надпреварваха кой по-скоро да стовари своя приклади върху нещастната жертва Нещастието се състоеше в туй, че в дома на стареца бе намерена една манлихерова пушка, собственост на неговия син, който него ден отсъстваше от къщи..

- Къде са скривалищата? - изкрещя настръхналият като хиена чаушин, като стовари един приклад върху старческите гърди...

- Аман агааа! - глухо, едвам поемайки дъх, промълви старецът - кье кажам....

Нещастният старец! Физическата болка, предизвикана от удара, бе тъй силна, че тя помрачи разума му и той произнесе фаталните думи: "кье кажам"... В този миг погледите ни се срещнаха!.. Ах, тоя старчески поглед! И до днес той гори пред мен! В него сякаш се бе сгъстило отчаянието на роба, неговата безпомощност пред силата на владетеля!.. Тоя поглед търсеше състрадание у мен - най-близкия до него в този момент представител на ония "безумци", които в желанието си да чупят веригите на роба, чупеха неговите кости. Тоя поглед търсеше състрадание, а срещна укор, и то укор по-страшен от турските приклади. Но този укор, ако и направен осторожно, само с един поглед, не остана незабелязан от, зорките очи на чаушина, който в безумна ярост измъкна кросното от стоящия на пруста стан и ми нанесе няколко тъй силни удара, че аз изгубих съзнание.

Когато се свестих, видях се цял мокър от водата, която жените бяха излели върху ми, за да ме възвърнат към съзнание...

Разбит физически, аз требваше да [се] събера и последвам чаушина, който вървеше по петите на стареца по направление на една къща, в която действително имаше скривалище, предназначено за укриване на четници. Подобни скривалища в селото имаше пет.

Вървях с наведена глава, мислейки за участта, която очакваше стопанина на набелязаната от стареца къща подир откриването на скривалището.

Когато стигнахме в двора на къщата, чаушинът взе нужните предохранителни мерки за всяка евентуалност: нямайки куража да влезе вътре, той застави мен да вървя след стареца, като заповяда на трима войници да ни следват. Чаушинът навярно от опит знаеше, че по-лесно е да се бие един беззащитен старец, отколкото да се откриват комити!.. Той влезна вътре, когато скривалището биде открито и след като се убеди, че то се оказа празно. По същия начин бяха открити още две скривалища. Редът бе сега на това, в къщата на моята съседка, дето бяха укрити чениците. Известно ли бе на нещастния старец присъствието на последните в туй скривалище - не зная, но той, тръгнал веднъж към една бездънна пропаст, видимо бе решил да потъне в нея, като повлече след себе си ако ще би и целия свят!... Погледнах го още веднъж: очите му изразяваха тъпа уплаха и обезумялост...

Само 50 крачки ни делиха от къщата - обект на следващия обиск! Оставаше да бъдат направени те, за да бъдем разкъсани от бомбите на четниците Трябваше да се печели време! И аз припаднах, този път престорено. Нова паника! Ново тичане на жени по вода и изливане върху ми на цели стомни такава.... Нови псувни от страна на чаушина, който, като видя, че и поставеното дуло на неговия револвер в моите уста не ми подейства, убеди се, че съм в безсъзнание (!) и реши да почака. Изгубени бяха по тоя начин около 10-15 минути, но колцина дължат живота си на тяхъ! Освен тримата четници те спасиха Жупанища от опожаряване и, може. би, от клане!.. Защото, след тяхното изтичане, откъм черквата се разнесе тръбен глас за сбор! Туряше се край на обиска. Пръснатата из селото войска от всички страни почна да се стича към черквата. Лицето на стареца просия! Аз забравих физическите си болки! Чаушинът, от преумора ли (а той работи усилено...), или от яд, че се тури край на днешните му "подвизи", дълбоко въздъхна и ни подкара към черквата.

Али Ефенди, който предчувстваше сладостта на едно триумфално посрещане, каквото турци и гърци му готвеха в Костур, нямаше време за губене! Когато стигнахме при черквата, по-голямата част от войската беше в строй, а убитите революционери натоварени на мулета. Али Ефенди, възседнал на кон, в позата на «гаази», вън от себе си от радост, тържествено заявявайки, че прощава досегашните грехове на жупанци, искаше от тях декларация, че занапред ще бъдат верни на падишаха!... В отговор неколцина старци процедиха през зъби едно: "Да е жив царо!"

Даден бе знак за тръгване. Колоната се разлюля. Аз хвърлих прощален поглед върху убитите, които бяха натоварени по двама на всяко муле и то така, че главите бяха по-ниско от уровена на туловищата. От сътресението при потеглюването на животното, от зеещата на гърлото на Митре рана, падна парче съсирена кръв - последната дан на легендарния син на славното Костурско пред олтара на Македония!..

Лос Анжелес, Кал.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Исай Чудов (1887-1960) е български просветен деец, писател и революционер, деец на ВМОРО; участник в Илинденското въстание и доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия.

понеделник, септември 12, 2016

Лекции по руска литература – брой 23

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

8.

През последните десет години от своя живот Гогол носел упорито замисъла за продължаване на "Мъртви души". Той изгубил вълшебната способност да твори живот от нищото; на въображението му бил необходим готов материал за обработка, защото още имал сили да се повтаря; макар че вече не можел да създаде напълно нов свят като в първата част, той се надявал да използва същата тъкан, като преобразува нейната конструкция по нов начин, а именно - като подчини книгата на определена задача, която липсва в първата част, а сега като че ли не само се е превърнала в движеща сила, но и със задна дата ѝ придава необходимия смисъл.

Освен личните особености на Гогол, съдбоносна роля за него изиграло едно всеобщо заблуждение. Писателят пропаднал, когато започнали да го занимават такива въпроси като "какво е изкуството?" и "в какво се състои дългът на писателя?". Гогол решил, че целта на литературата е да лекува болни души, като предизвиква в тях усещане за хармония и покой. Лечението трябвало да съдържа и силна доза дидактика. Той имал намерение да изобрази националните недостатъци и националните добродетели по такъв начин, че читателят да може да затвърди последните и да се избави от първите. В началото на работата си над продължението на "Мъртви души" той имал намерение да изобрази героите си не като "съвсем добродетелни", но като "по-значителни" отколкото в първата част. Ако използваме прелестния жаргон на издателите и рецензентите, той искал да им придаде "по-човешко обаяние". Да се пише роман е грешно, ако авторът не е разкрил ясно своята "симпатия" към едни от героите и "критичното си отношение" към други. Така се знае, че даже най-скромният читател (предпочитащ книгата под формата на диалози с минимум "описания", защото разговорите са "живот") ще разбере на чия страна да застане. Гогол обещавал на читателя, всъщност - на своя въображаем читател, че ще съобщава факти. Той, според думите му, щял да изобрази руските хора не чрез "незначителните характеристики" на отделни изроди, не чрез самодоволните им пошлости и странности, не чрез кощунството на личното видение на автора, а по такъв начин, че "да се представи все едно неволно целия руски човек, с цялото му разнообразие на богатства и дарове, които съдбата му е определила...". Иначе казано, "мъртвите души" ще станат "живи души".

Обещанието на Гогол (а и на всеки друг писател с подобно пагубно намерение) може да се изрази с по-прости думи: аз си представих в първата част един свят, а сега ще си представя друг, по-точно отговарящ на тези понятия за добро и зло, които повече или по-малко съзнателно споделят моите въображаеми читатели. Успехът в такъв случай (при популярните автори на романи и така нататък) зависи пряко от това доколко представата на автора за "читателите" съответства на общоприетата, тоест на възгледа на читателите за себе си, прилежно внушаван от издателите с помощта на редовно доставяната от тях умствена дъвка.

Но положението на Гогол не било толкова просто, първо, защото замислената книга трябвало да стане нещо като религиозно откровение, и второ, защото въображаемият читател трябвало не само да се възхищава от различните подробности на това откровение, но и да получи морална подкрепа, да се облагороди и даже да се възроди под въздействието на книгата. Най-голямата трудност се състояла в това да се съчетае материалът от първата част, съдържаща от гледна точка на еснафа само "странности" (които Гогол обаче трябвало да използва, защото вече не умеел да създава нова художествена тъкан), с нещо като възвишена проповед, умопомрачителни образци за която дал в "Избрани места". И макар че първоначалното му намерение било да изобрази своите герои не като "съвсем добродетелни", а като "по-значителни", в смисъл, че трябвало да изразяват цялото богатство на руските страсти, настроения и идеали, той постепенно си изяснил, че всичките "значителни" личности, излизащи изпод перото му, са фалшифицирани от непреодолимите странности, с които ги е надарила природната среда и вътрешното им сходство с кошмарните помешчици от първото произведение. Следователно единственият изход бил да се създаде друга, чужда на тях група герои, които трябва да бъдат явно и недвусмислено "добри", защото всеки опит за обогатяване на техните характери ще ги превърне неизбежно в същите причудливи образи, каквито станали не "съвсем добродетелните" герои благодарение на своите злочести прародители.

Когато през 1847 г. фанатичният руски свещеник Матвей, съчетаващ красноречието на Йоан Златоуст с най-мрачните средновековни фантазии, молел Гогол да изостави литературата и да се заеме с някое богоугодно дело като това например да подготви душата си за преминаване в оня свят по програма, изготвена от същия отец Матвей и нему подобни, Гогол с всички сили се стараел да разясни на своите кореспонденти колко положителни биха били положителните герои в "Мъртви души", ако само църквата му разреши да се отдаде на тази потребност за писане, която му е внушил Бог зад гърба на отец Матвей: "Нима не може и писателят в занимателна повест да изобрази живи примери за по-добри хора от тези, които изобразяват другите писатели - да ги представи така живо, като живописец? Примерите са по-силни от разсъжденията; но е необходимо само писателят да умее преди всичко да направи себе си добър и да угоди с живота си на Бог. Не бих си и помислил за писателство, ако нямаше днес такова повсеместно желание да се четат всякакъв вид романи и повести, повечето съблазнителни и безнравствени, но които се четат само защото са написани увлекателно и не без талант. А аз, като имам талант, като мога да изобразявам живо хората и природата... нима не съм длъжен да изобразя със същата увлекателност хора, които са добри, вярват и живеят по Божия закон? Ето ви (ще кажа откровено) причината за моето писателство, а не парите и не славата".

Би било, разбира се, смешно да се предполага, че Гогол е прекарал десет години само за да напише книга, угодна на църквата. В действителност той се опитвал да създаде книга, угодна на Гогол художника и на Гогол отшелника. Той бил преследван от мисълта, че великите италиански художници са правели това отново и отново: прохладен манастир, рози, виещи се по стената, изпосталял човек с кепе, сияещи свежи бои на фреските, над които той се труди - ето работната обстановка, за която мечтаел Гогол. Завършените "Мъртви души" трябвало да създадат три взаимно свързани образа: на престъплението, на наказанието и на изкуплението. Да се достигне тази цел било невъзможно не само защото неповторимият гений на Гогол, ако си дадял воля, непременно би разчупил всякаква обичайна схема, но и защото авторът натрапил главната роля на грешника на такава личност - ако Чичиков би могъл да бъде наречен личност, - на която смехотворно не подхождала и която се движела в такава среда, в която понятие като спасение на душата просто не съществувало. Симпатичен свещеник би бил също така невъзможен сред героите на Гогол от първия том, както gauloiserie [22] у Паскал или цитат от Торо в последната реч на Сталин.

В незначителния брой глави от втората част, които са се запазили, магическият кристал на Гогол помръкнал, Чичиков, макар и да останал (прекалено много) в централната сфера, някак си излязъл от фокуса. В тези глави има отделни великолепни откъси, но те са само ехо от първата част. А когато се появяват "положителни" герои - пестелив помешчик, праведен търговец, богоподобен княз, се създава впечатление, че са се стълпили съвсем странични хора, за да се настанят в проветрив дом, където в унил безпорядък са разположени обичайни вещи. Както вече казах, мошеничествата на Чичиков са само фантоми, пародия на престъпление, поради което е невъзможно никакво "реално" наказание, без да се изопачи цялостната идея. "Положителните герои" са фалшиви, защото не принадлежат към света на Гогол и всяка връзка между тях и Чичиков е дразнеща и угнетяваща. Ако Гогол е написал изкупителна част, в която "положителният свещеник" (с малко католически нюанс) спасява душата на Чичиков в дълбините на Сибир (съществуват откъслечни сведения, че Гогол е изучавал "Сибирската флора" на Палас, за да изобрази нужния фон) и ако на Чичиков му било съдено да свърши дните си като изпосталял монах в далечен манастир, не е удивително, че последното озарение на художествената истина е накарало писателя да унищожи края на "Мъртви души". Отец Матвей би трябвало да е доволен, че малко преди смъртта си Гогол се отрекъл от литературата; но краткият огнен блясък, който би могъл да се приеме за доказателство и символ на това отричане, в действителност изразявал точно обратното: когато, навел се към огъня, той ридаел до печката ("Къде?" - пита моят издател. В Москва.), където били унищожени плодовете на многогодишен труд, на него вече му било ясно, че завършената книга не съответства на неговия гений; така Чичиков, вместо да угасва набожно в дървен параклис сред аскетични ели на брега на легендарно езеро, бил върнат в своята природна стихия; малък син пламък сред скромен ад.

22. Непристойност (фр.).

(Следва)

неделя, септември 11, 2016

Български книжовници от Македония през XVIII и XIX век - Григор С. Пърличев

Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония - "Български книжовници от Македония през XVIII и XIX век. 14. Григор С. Пърличев", публикувано във сп. "Развитие", год. II, книга I, София, януари 1919 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пърличев е роден на 18 януари 1830 в Охрид. Баща му се е казвал Ставри Пърличев, а майка му — Мария Гьокова. Останал 6-месечен сирак с двама по-големи братя и една сестра, малкият Григор е бил под грижите на майка си и дядо си. Майка му е била работлива, храбра и доблестна. Затова Григор я обожавал и е оставила дълбоки следи върху впечатлителната му душа. Той ѝ е посветил най-трогателни страници в автобиографията си. Тя му е послужила за идеален образ в поемата „О Арматолос" под име Неда, като я е въздигнал в героиня.

Дядото на Пърличев е бил пъргав и трудолюбив старец, който е събирал всека събота милостиня за затворниците. Като любознателен и прозорлив човек, той от рано е съзрял способностите на младия Григор, затова още на четвъртата година го е запознал с буквите. А след своята смърт завещал е на майката да праща сина си на училище. Отначало Григор се е учил при учителя Апостоле. При тоя учителя Григор се е учил две години да чете и пише по гръцки, но той и съучениците му нищо не са разбирали от тоя непонятен за тях език. Григор съвсем не е бил доволен от това учение. Веднъж е бил бит от учителя и той е избягал от училището и е отишъл при друг учител. Апостоле го е върнал в своето училище и повторно го е набил. От това време Григор е станал нередовен ученик. Случило се, че дядо му е умрял и младият Григор, замислен за домашното положение, е станал меланхоличен и почнал е да гледа мрачно на света. Станал е раздразнителен, капризен и крайно упорит, от което твърде много е страдала майка му. Неохотно е посещавал гръцкото училище в града, но в края на 12-годишната си възраст той е знаел наизуст октоиха и реда на църковното пение. Материалното положение на домашните му се е било много влошило, та имало е нужда и от неговата подкрепа. Сутрин преди да отиде на училище, продавал е яйца и черници на пазара и денонощно е преписвал гръцки книги, за които му са плащали по три пари на лист. Това му е дало възможност да изучи гръцкия език.

Скоро в Охрид е дошъл за учител Д. Миладинов, който току-що е бил завършил учението си в Янина. Миладинов като учител по гръцки език е издигнал на високо стъпало охридското училище. Младият Пърличев е бил във възхищение от него. "Словото му течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му. Он знаеше, че треба да ни учи на гръций: инако .не можеше да се мисли“, пише Пърличев в автобиографията си. Миладинов е посочил пътя на Пърличев в оная област, дето е можал да намери удовлетворение. Тогава е почнал да се възхищава от Омир.

След напускането на Д. Миладинов, който е бил изгонен от владиката и първенците от Охрид, понеже е преподавал тайно по български език, Пърличев е станал шивач, а след два месеца е бил поканен за учител в Тирана с 2500 гроша год. заплата. Когато Пърличев е станал учител, бил е 18-годишен и му е било мъчно за родното место. След едногодишно учителстване, върнал се е в Охрид и през август 1849 отправил се е за Атина, да постъпи в училище, със спестените 1500 гр. Приет е бил студент по медицина. Понеже не е обичал медицината, писвал е често стихове и ги е излагал по черните дъски в университета. Другарите му са го мразили поради бедността и българския му произход. Особено той е бил чувствителен, когато е слушал обидите на студентите към костурските майстори, които са минавали покрай университета.

Голямо значение е имало за Пърличев събитието в 1850, когато крал Отон е венчал с лавров венец офицера Залокоста за поет Това събитие му е направило силно впечатление, то му е посочило най-висшия идеал на живота, вдъхнало му е и събудило е у него всички поетически дарби и го е направило неразделени спътник на божествената поезия. След това той е навред придружавал поета, пред когото е благоговеел и се е удивлявал на неговата болезненост, как е било възможно такъв нищожен човек да бъде венчан поет.

През същата година Пърличев е на пусна л университета по нямане средства и е станал учител в с. Белица (Охридско) с 3000 гр. год. заплата. Тук е учителствал две години, а след това е заминал за учител в Прилеп, където преседял пет месеца, с годишна заплата 2500 гр., а след това се е върнал в родния си град Охрид и е учителствал цели шест години с год. заплата 3600 гр. През това време той е спечелил 5000 гр , напуснал е учителството и през август 1859 се е отправил за Атина да продължи образованието си, с намерение не да свърши факултета но медицина, но да стане "признат поет, за когото и земний живот е рай“, както пише той в автобиографията си. Тогава е почнал и поемата си "О Арматолос" ("Сердарът" или "Въоръженикът"). С нея е опитал щастието си в поетическия конкурс, който е ставал всяка година в Атина. Поемата си е изпратил в комисията без подпис. На 25. март 1860 Рангавис, председател на комисията по поетическия конкурс, е обявил, че от многобройните представени поеми, първенството се пада на "О Арматолос“. Като е указал на някои недостатъци в нея, от устата му са после загърмели такива звучни похвали, каквито никога не са били чувани през последните десет години на поетическия конкурс Той не е повикал автора ѝ да му възложи на главата лавровия венец понеже имената в поемата: Стайкос, Радос, Неда, Река и др. не са миришели на гръцки. Без да открие някому радостта си, Пърличев, бледен като мъртвец, е напуснал предварително събранието. Един негов другар, като го е застигнал, завел го е в една гостилница да го почерпи, задето гръцката литература се е сдобила с прекрасна поема. След това Пърличев е отишъл при Рангавис и му е съобщил, че е автор на „О Арматолос“. Председателят е останал изненадани, че авторът е българин. Повикан от университетските власти след два дена, първият въпрос, който са задали е бил: „От коя сте народност"? - „Българин!“ Замълчали... За да го принудят да се откаже от народността си, предложили са му да се учи на държавни средства в Оксфорд или Берлин. Пърличев категорично е отблъснали предложението им с думите: "Нужда велика е да ида у дома си“. После Рангавис му е дал лавровия венец, половината премия от 500 драхми - другата половина според желанието на Пърличев е била дадена на един беден студент - и най-сетне ръкописа, като му е казал да побърза да го напечати, защото обществото с нетърпение очаквало. Обща радост е овладяла цяла Атина, че се е явил втори Омир.

Додето се е печатала поемата, излязъл е кралски указ, с който му се е отпускала месечна пенсия от 35 драхми, но Пърличев и от нея се е отказал: не е приемал никакви облаги, които да го ангажират и да му оспорват правото да се числи към своята народност. Той си е добил омразата на атиняните, че не е искал да се признава за елинин. Всичките му съученици, граждани, дори и съотечественици не са го поздравявали Само съотечественикът му Яким Сапунджиев е останал верен, с когото често са се разговаряли за Охрид. През това време почнал е да работи втора поема „Скендер бей", по тема от "О Арматолос“. Над нея е работил цяла година, като е мислил да я представи на конкурса през 1861, който не е станал. Тогава е изучавал другите литератури: италианската и френската. Ариосто и Тасо му са станали любими поети, които отпосле се е опитал да преведе на български.

В 1862 братя Миладиновци са умрели в цариградските затвори и Пърличев, потресен от участта. на братята мъченици, напуснал е Атина и е заминал за родното си място, твърдо решен „да гине или отмъсти за Миладиновци". Той е станал учител в Охрид с 6000 гроша годишна заплата и застанал начело на борбата срещу гьрцизма, ръководен от митрополита Милетий. Делото на братя Миладиновци било продължено от Пърличев, на когото главен сътрудник е бил Яким Сапунджиев. Чрез убеждения и речи Пърличев е успял да накара охридчани в 1863 да заявят. че не желаят Милетий за свой владика, а искат чистокръвен българин. След дълги проповеди и речи от страна на Пърличев против владиката и гъркоманите, както и против гръцкия език, най-сетне на 27. май 1867 свещениците в Охрид, след като дълго време са се колебали, са изхвърлили от църквите името на Милетий и вместо него са споменали „българското свещено началство“. Всички са се въодушевявали от желанието да се откажат от гръцкото духовенство и да премахнат гръцкия език. Мъже, жени и деца с ентусиазъм са пеели песента от Пърличев:

Докога, братя мили българи,

докога гърците ще ни тъпчат,

чрез своето фенерско духовенство

милото наше отечество.

Хайде да ги пропъдиме от нас,

от всички български градове!

Да извикнем всички с голям глас:

Бегайте гърци не ве сакаме!..

Защо сте причина станали,

та преди стотини години

народната ни патриаршия

с измама ни я усвоихте!

Где са нашите стари списания?

Где са нашите стари списатели?

Всичко, всичко на прах е станало

от гръцката фенерска злоба.

Те со своите лъжи, клевети

измориха и много българи;

и сегашните ни свети отци

пратиха ги во заточение.

Предстояло е на гражданите да изхвърлят гръцкия език из училищата и да въведат българския, но са нямали български учители. Общината е изпратила на свои разноски Пърличев и Узунов да учат български език в Цариград при учителя Иван Найденов. След шест месеца Пърличев се е завърнал в Охрид и е въвел в училището българския език.

Милетий не е могъл да понесе ударите, нанасяни му от Пърличев. Той го е наклеветил на властите, че е бил бунтовник. И наистина, на 27 ноември 1868 г. направили обиск в къщата му, задигнали всичките му книги и ръкописи и самия Пърличев с домашните му са затворили. Домашните му пуснали, а него закарали на заточение в Дебър. Цял град, дълбоко наскърбен, излязъл е да го изпраща, Неговата съдба била обща. Той е бил изкупителната жертва на борбата. Със застъпничеството на целия град Пърличев е бил освободени от затвора в Дебър, и на 16. януари 1869 г. се е завърнал в Охрид. Обаче след четири дена наново е бил изпратен на заточение в Дебър, където е престоял цели три месеца След това се е върнал в Охрид и на разтроеното училище е дал живот. По това време е съчинили и песента „Хиляда и седемстотин шестдесет и второ лето“, която се е много пеела в Охрид и е разпалвала патриотичните чувства на мало и голямо в борбата им срещу гърците.

Неуморимият Пърличев, като е виждал, че борбата с гърците се е увенчала с успех, заловил се е с книжовна работа, прекъсната в Атина, но вече на българска почва, да просвещава своя народ. Поканен от редакцията на цариградското сп. „Читалище“ да преведе „Илиада“ от Омир, дал ѝ е свободен и съкратен превод. Преводът му е бил приет с възхищение от сп. „Читалище“, дето са поместени първите две песни от „Илиада“. Но острата критика на Нешо Бончев направила е превода му пух и прах. Дълбоко обиден, свикнал да слуша само похвали, в порив на гняв и отчаяние, хвърлил е в огъня целия си превод и се е зарекъл да не пише вече. Ала по-сетне пак се е залавял за перото и, убеден, че не знае български език, превеждал е „Илиада“ на черковнославянски език, превод, много по-слаб от първия.

След освобождението на България Пърличев, разочарован, че родината му останала пак под турско робство, напуска Охрид и дохожда в България. Отначало е бил назначен за учител по класическите езици в Габровската гимназия, а след една година е бил преместен за помощник библиотекар в Софийската народна библиотека. Обаче от последната длъжност скоро си е подал оставката и е заминал за учител в Битоля, където е престоял две години. От Битоля Екзархията го е преместила пак за учител в Охрид с увеличена заплата, но не е можал да остане там, той е заминал за Солун, в който град е учителствал от 1883 до 1890. През това време (1884 и 1885) е написал своята интересна автобиография.

От 1890 Пърличев се е простил с учителството в Солунската мъжка гимназия и се е прибрал в родния си град като пенсионер. Той се е поминал на 25 януари 1893 в родния си град Охрид.

ОРИГИНАЛ


БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Пиринска Македония Антон Попстоилов Ников (1869-1928, София) е виден български историк, фолклорист и етнограф, академик на Българската академия на науките. Дългогодишен учител в Македония и Одринска Тракия - бил е директор на Битолската българска класическа гимназия, Солунската българска девическа гимназия, Одринската българска мъжка гимназия, Серското българско педагогическо училище, Солунската българска мъжка гимназия и Солунската българска търговската гимназия, както и е бил главен училищен инспектор в Цариград към Българската екзархия. По време на Първата световна война между 1915 и 1918 год. е етнограф към Втора българска армия и обикаля освободените градове Охрид, Скопие, Велес, Крива паланка, Серско и Драмско в издирване на исторически и етнографски паметници. Член-учредител е на Македонския научен институт в София.

събота, септември 10, 2016

Нобелови лауреати – Хенри Дейл

Сър Хенри Халет Дейл (Sir Henry Hallett Dale),

9 юни 1875 г. – 23 юли 1968 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Ото Льови), 1936 г.

(За изследванията на химическата трансмисия на нервните импулси.)

Английският физиолог и фармаколог Хенри Халет Дейл е роден в Лондон в семейството на Чарлз Дейл, бизнесмен, и Франсис (Халет) Дейл. Хенри получава образование в Толингтън Парк колидж в Лондон и в начално училище в Кеймбридж. По-късно Дейл обяснява интереса си към естествените науки, който се появява у него в ранна възраст, с една щастлива случайност: срещнал учители, които познавали прекрасно своя предмет и имали дарбата да предават на другите своето увлечение. През 1894 г., като получава стипендия, Дейл постъпва в Тринити колидж към Кеймбриджкия университет. Кеймбридж - хуманитарно учебно заведение с вековни научни традиции - бил по това време един от големите европейски изследователски центрове по физиология. Там Дейл слушал лекциите на известния физиолог В. Х. Гаскъл, отразяващи последните достижения на науката, и през 1898 г. взема с отличен изпитите си по естествени науки, зоология и физиология. Удостоен със стипендията Котс-Тротер, той работи през следващите две години във физиологическите лаборатории на Кеймбридж, където провежда експериментални изследвания.

По време на работата си в Кеймбридж Дейл се запознава с двамата известни физиолози Дж. Н. Ленгли и Х. К. Андерсън, които малко преди това описват два дяла на автономната (вегетативната) нервна система: симпатиков и парасимпатиков. Открита за първи път през XVII в., автономната нервна система регулира дейността на вътрешните органи (например - сърцето, кръвоносните съдове, стомашно-чревиня и пикочно-половия тракт). За разлика от нея соматичната нервна система, както сочи наименованието ѝ, осигурява волеви контрол върху функциите на мускулите (например - мускулите, осъществяващи движенията на горните и долните крайници.

В началото на XX в. е прието да се смята, че нервните импулси преминават непосредствено от една нервна клетка към друга или от една терминална нервна клетка към тъканта във вида на верижна реакция. Също така се предполага, че бързото предаване на нервните импулси изключва възможността то да се осъществява с помощта на химическо вещество. Колегата на Дейл и негов отдавнашен приятел Д. Т. Р. Елиът, също работещ в лабораториите на Кеймбридж, първи предлага хипотезата за химическото предаване на импулсите. През 1903 г. той изказва предположението, че нервните импулси в симпатиковата нервна система се предават посредством адреналин.

По това време Дейл не участва в изучаването на предаването на нервните импулси. До 1902 г. той продължава клиническото си обучение в болницата "Св. Вартоломей" в Лондон, когато пред него се изправя въпросът да продължи ли заниманията си по клинична медицина или да премине към научно-изследователска работа. Следващите две години той провежда експериментални изследвания в Университи колидж в Лондон с физиолозите Ърнест Старлинг и Уйлям Бейлис, които откриват хормона, изработван от слизестата обвивка на дванадесетопръстника и предизвикващ отделянето на инсулин от панкреаса. Дейл изучава въздействието на този хормон, наречен секретин, върху функциите на панкреаса. Работейки в лабораториите на Старлинг, той се запознава по-близо с експерименталните методи и проблеми за оценка на получените данни. Малко преди да свърши срокът на стипендията му, Дейл прекарва няколко месеца в института "Паул Ерлих" във Франкфурт (Германия).

Дейл отхвърля съвета на приятелите си да продължи своите изследвания в академията и през 1904 г. приема предложението за сътрудничество на Хенри Уилкъм, собственик на фармацевтичната фирма "Барог Уилкъм анд къмпани". С времето става ръководител на изследванията в научно-изследователската физиологическа лаборатория на компанията в Лондон. Уилкъм се надява, че Дейл "ще внесе нещо ново във фармакологията на моравото рогче", паразитна гъба, която се развива в класовете на ръжта и на други житни растения.

Екстракт от мораво рогче се използва в продължение на много години за свиване на мускулите на матката, най-често в периода след раждане. Дейл и Джордж Баргър, химик-органик от същата лаборатория, се опитват да идентифицират различните компоненти на моравото рогче и да определят техните биологични свойства.

През първите години от работата си в лабораториите на Уилкъм, ръководител на които Дейл остава в продължение на десет години, той прави две важни открития, и двете - случайно. По време на един от експериментите Дейл забелязва, че алкалоидите на моравото рогче се противопоставят на влиянието на хормона адреналин върху артериалното налягане. Обикновено адреналинът предизвиква свиване на кръвоносните съдове и артериалното налягане се повишава. Алкалоидите на моравото рогче спират "ефекта на адреналина", както Дейл нарича това явление. Получените от него резултати лягат по-късно в основата на диагностичния тест за определяне на високото артериално налягане, предизвикано от тумор в надбъбречните жлези (феохромоцитом). Той открива също така хормона на хипофизата, окситоцина, който предизвиква свиване на матката и стимулира лактацията.

Присъствайки през 1907 г. на конференцията на физиолозите в Хайделберг (Германия), Дейл наблюдава демонстрация на биологичните ефекти на екстракт от мораво рогче. Той стига до извода, че демонстрираните ефекти се дължат на замърсяване на екстракта и след завръщането си в Лондон започва експерименти за доказване на хипотезата си. Към 1910 г. той и Баргър идентифицират замърсителя - хистамин, биогенен амин, който се съдържа в много животински и растителни тъкани. След четири години Дейл публикува обширен обзор за физиологията на ацетилхолина, друго вещество, което изолира от моравото рогче. Той описва удивителното сходство между биологичните ефекти на ацетилхолина и електрическата стимулация на парасимпатиковите нервни влакна.

През 1914 г., в началото на Първата световна война, Дейл е назначен на работа в Националния институт за медицински изследвания, където се занимава със стандартизация на дозите на някои видове лекарства, включително и дифтерийния антитоксин.

Обобщавайки своите изследвания след войната, Дейл посочва, че хистаминът е химически посредник за предизвикване на "еритемна реакция" във вид на ограничена хиперемия, образуваща се при повреда на тъканите. Той също така предполага, че хистаминът е химически посредник и за анафилаксията, реакция при хиперчувствителност към някои чужди вещества, проникващи в организма, например при ужилване от пчела. По-късно е доказано, че анафилаксията може да бъде предизвикана, освен от хистамина, и от други химически вещества. През 1919 г. и по-късно, през 1927 г., Дейл изнася лекции за физиологията на хистамина пред Лондонското кралско дружество и Английското кралско дружество на лекарите.

В същото време той продължава да работи върху международната стандартизация на лекарствените препарати и антитоксини, която започва по време на Първата световна война. На заседания на Комитета по проблемите на здравеопазването към Обществото на народите, които се свикват в Копенхаген и в Женева през 20-те години, Дейл полага усилия за постигане на съгласие между държавите по въпросите за стандартизацията на дозите и за качествата на инсулина, на препаратите от напръстник, на витамините, на екстрактите от щитовидната жлеза и хипофизата и на дифтерийния антитоксин.

През 1921 г. Ото Льови посочва, че нервните импулси в симпатиковата и парасимпатиковата нервна система се предават с помощта на химически вещества. Пет години по-късно той доказва, че предавател (невротрансмитер) в парасимпатиковата нервна система е ацетилхолинът. Между 1929 и 1936 г. Дейл и неговите колеги от Националния институт за медицински изследвания, за директор на който Дейл е назначен през 1927 г., провеждат редица известни експерименти с ацетилхолин. Те доказват, че ацетилхолинът също е невротрансмитер в нервните ганглии на вегетативната нервна система и в терминалните (крайните) нервни окончания на соматичната нервна система.

Дейл се жени за своята братовчедка Елън Хариет Халет, семейството има син и две дъщери. От 1940 до 1945 г. той е президент на Лондонското кралско дружество и от 1942 до 1946 г. е постоянен директор на Кралския институт във Великобритания. През 1942-1947 година Дейл оглавява научния съвещателен комитет към военното министерство. Той е също така член на управлението на фирмата на Уилкъм за медицински изследвания в продължение на много години, излиза в оставка през 1960 г. Според пресмятанията на самия Дейл, той е пътувал осемнадесет пъти до САЩ и Канада, най-често за да чете лекции.

Умира в Кеймбридж (Англия) на 93 години.

Дейл е награден с множество международни медали, включително с Кралския медал и медала Копли на Лондонското кралско дружество. Удостоен е с много почтени степени, включително и на Принстънския университет. Дейл е чуждестранен член на Американската академия на науките и изкуствата и на американската Национална академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов

петък, септември 09, 2016

Лекции по руска литература – брой 22

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

7.

 

По време на дългите години в чужбина и трескавите завръщания в Русия Гогол записвал на парчета хартия (в каретата, в хана, в някоя къща на приятел, навсякъде) малки откъси от бъдещия величествен шедьовър. От време на време даже пишел цяла поредица от глави, които четял съвсем тайно на най-близките си приятели; друг път не успявал да напише нищо; понякога някой негов приятел преписвал страница след страница, понякога Гогол твърдял, че не е написал нито една дума - всичко е в главата му. Явно не един път е изгарял малко по малко ръкописите, преди да запали главния огън в навечерието на смъртта си.

Един път по време на трагичната борба със своето произведение той извършил нещо, което - като помним физическата му слабост - може да се сметне за подвиг: отишъл в Ерусалим, за да намери там това, което му било необходимо за бъдещата книга - указание свише, сила и творческа фантазия; така безплодната жена се моли на Девата за дете в разноцветния полумрак на средновековна църква. Няколко години той все отлагал поклонничеството; духът му, както казвал, не бил готов за това; Бог още не е пожелал това: поставял препятствия по пътя му; трябвало да придобие особено духовно състояние (смътно приличащо на католическата "благодат"), за да осигури максимален успех на това (съвсем езическо) начинание; освен това на Гогол бил необходим надежден спътник, който да не му досажда, да бъде мълчалив или разговорлив според променливото настроение на поклоника, а при необходимост да навие с грижовна ръка пътния плащ. Но когато през януари 1848 г. решил да предприеме опасното пътешествие, да се разчита на неговия успех имало също толкова малко основания колкото и през всяко друго време.

Добрата стара дама Надежда Николаевна Шереметева, една от най-верните и скучни кореспондентки на Гогол, с която заедно се молели за спасение на душите си, го изпратила до московската застава. Документите на Гогол сигурно били съвсем изрядни, на той неизвестно защо не искал да му ги проверяват и светото поклонничество започнало с една от онези мрачни мистификации, които често разигравал с полицията. За съжаление, в нея била замесена и старата дама. На заставата тя целунала поклонника, избухнала в сълзи и прекръстила Гогол, от което тай се разчувствал много. Точно тогава му поискали документите: чиновникът се поинтересувал кой точно ще пътува. "Ето тази старица" - извикал Гогол и отпрашил с каретата си, като оставил госпожа Шереметева в голямо затруднение.

На майка си изпратил специална молитва, която местният свещеник трябвало да прочете в църквата. В молитвата Гогол молел Господ да го запази на Изток от разбойници и от морска болест по време на пътуването му по море. Господ пренебрегнал втората молба: между Неапол и Малта на нестабилния параход "Капри" Гогол повръщал така страшно, че пътниците били направо поразени. Сведенията за самото поклонничество са доста мъгливи и ако нямаше някои официални доказателства, че то наистина се е състояло, би могло да се предположи, че Гогол е измислил пътешествието, както по-рано измислил пътуването си до Испания. Когато година след година твърдиш, че имаш намерение да направиш нещо, и вече ти се повдига от това, че не можеш да се решиш, много по-лесно е да убедиш всички, че вече си го направил - и колко облекчително е да забравиш всичко това.

"Какво могат да ти дадат моите сънни впечатления? Видях като на сън тази земя" (из писмо до Жуковский). Мярка ни се как се кара в пустинята със своя спътник Базили. Някъде в Самария откъснал асфодел, някъде в Галилея - мак (изпитвайки смътен интерес към ботаниката като Русо). В Назарет валял дъжд, той искал да се скрие от него и "седях два дена, забравил, че седя в Назарет (на пейка, под която намерила убежище една кокошка), точно така, както би се случило в Русия на гарата". Свещените места, които посетил, не се слели с мистическата си реалност в душата му. Като резултат Светата земя имала за душата му (и за книгата му) същата полза, каквато немските санаториуми - за тялото му.

(Следва)

четвъртък, септември 08, 2016

"Ето човек. Спомен за Борис Дрангов

Никола Милев от с. Мокрени, Костурско, Егейска Македония - "Ето човек. Спомен за Борис Дрангов (Написан през 1924 година и останал по една случайност непубликуван)", публикувано във в-к "Македония", год. I, бр. 187, София, 28 май 1927 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

 

Никола Милев

Към края на април 1916 г. бе пристигнал в София кореспондентът на голямата американска телеграфна агенция "Асошейтед прес", Георг Шрайнер - той беше обиколил турския фронт в Сирия и Месопотамия и идеше да се запознае с положението на македонския фронт. Шрайнер бе сам артилерийски офицер и се бе сражавал в Трансваал. Той знаеше що е война и що е военен човек. Като кореспондент, той бе пътувал много по света, бе срещал много хора и неговото наблюдение бе изострено. Той бе видял и другаде военни действия и военни водачи: следил бе няколко революции в Мексико и в други американски републики. А неговата култура бе широка.

През един хубав пролетен ден ние тръгнахме с Шрайнер за Кюстендил, откъдето главната квартира щеше да го улесни да посети фронта на Беласица. Представихме се на началника на полската канцелария, полковник Сапунаров. Разговорът се водеше естествено, върху войната и Шрайнер разглеждаше с любопитство една карта на Балканския полуостров, окачена на стената. В това време в стаята влезе един офицер, когото аз на пръв поглед не можах да позная. Той беше подполковник Борис Дрангов. Стегнат, висок, сух, с изпечено лице и с очи, от които изскачаха искри, тъй изглеждаше като човек от друг свят, далечен, недостъпен - свят на възторжено напрежение и на героичен идеализъм. Дрангов говори малко, бързо и отсечено, и напусна кабинета на полковник Сапунаров. Ние с Шрайнер останахме, докато се уреди заминаването ни. "Кой е този офицер?" - ме запита американският журналист, на когото очевидно Дрангов бе направил силно впечатление с целия си мъжествен вид. Аз му казах с няколко думи кой беше Дрангов. "Das ist ein Mann" ("това е човек", "ето човек") - отговори Шрайнер с тон, който имаше и симпатия и възторг, възбудени от големия войник, който случаят бе изправил няколко минути пред него.

Тая сцена аз я виждам често и думите на тоя чужденец, който бе много видял в живота си, още ми звучат в ушите. Как да не ги чувам, когато те ме изпълниха с гордост? Защото и аз, като всички ония които познават ентусиаста Дрангов, съм ценил у него човека, бореца и водача. Много пъти оттогава, особено от фаталния ден, в който синът на Македония падна като дъб, изтръгнат от буря, аз съм разказвал тоя спомен. Защото той е безкористно свидетелство за мъжествените качества на Дрангов.

На другия ден след срещата в Кюстендил ние бяхме под склоновете на Беласица, откъдето бе дошъл Дрангов. На пътя между Левуново и Петрич ние видяхме една група войници, около една чешма. Това беше чешмата-паметник, построена от самите тия войници - войниците на Дрангов - като паметник за своите загинали другари. Ако Дрангов беше поискал от тях да построят пирамида, те и пирамида биха построили. Защото имаха вяра в своя началник, следваха го като другар и брат и бяха готови да изпълнят всяка негова заповед като повеление на любовта и на дълга. Защото всички негови действия се вдъхновяваха от любов към тия, които отечеството бе поверило в ръцете му  и от възвишено чувство на дълг към това отечество. Кой не е слушал как Дрангов е гледал войниците си и как те гледаха на него? "Има Дрангов - има хляб, няма Дрангов - няма хляб".

Тоя войнишки афоризъм, твърде популярен по позициите на Беласица, изразява с поразителна, груба ясност грижите на водача към тия, които води, и силата на любовта, която извършва чудеса. Защото не беше малко чудо, в ония времена на лишения и глад, да се нахранят толкова хиляди гърла и от една разнородна маса да се създаде едно здраво тяло с възторжена душа. Дрангов извърши това.

 

Борис Дрангов като македонски четник, 1903 г.

***

 

Човек, борец и водач - това беше Борис Дрангов. Както казва нашият народ, той беше човек със звезда. И затова поразяваше и увличаше всички чисти души. Него и децата го разбираха.

Септември 1915 год. Прокудените синове на Македония са повикани на обучение. Всички чувстват настъплението на решителни дни - те наближават. Образът на поробената родина, която трябва да бъде свободна, възпламенява погледа на скромните занаятчии и работници, преобразени във войници. Македонските полкове заминават за Македония. На лагера излизат да ги изпращат близки и познати, мъже, жени, деца. Дрангов държи реч. Стойката му, жестовете му, гласът му приковават всички погледи. Една вълна от благородни пориви раздвижва войници и изпращачи: всички разбират неговото слово. Дрангов се възпламенява все повече, подвига се, готов с един замах да строши веригите на робството, в които родината е окована, и да срази врага - подобно на герой от легендарните времена. И вечер, когато изпращачите се прибират, децата говорят за "офицерино" с възхищение, както за една чута хубава приказка или за видяна хубава картина, а бащите и майките, притискайки скръбта за изпратените, които може би никога не ще се върнат, виждат Македония свободна и сияеща.

 

Полковник Борис Дрангов

***

 

"Виждам по вълните на безкрайното време силуета на смел един дух. Върви той с вторачен поглед към грядущето; в десница смело държи меч и път чертае с него през мрака на нощта, а в левица носи факела на просветата. Ликът му изразява всепобедна вяра, а стъпките му бродят към зората на деня".

Така рисува Дрангов покойният Т. И. Бъчваров в малката, но забележителна книга "Полковник Борис Дрангов", която е посветил на забележителния мъж. Цял изтъкан от вяра и дело, Дрангов буди вяра и тласка към дела. Такъв е той през 1903 г., когато преминава границата и със 120 души се сражава с турците; такъв е и като възпитател във Военното училище, в школата, в казармата; Такъв е и на фронта, срещу смъртта, която го дебне всеки час. Неговите ученици от школата за запасни офицери в Княжево наричат лекциите му "вдъхновени проповеди на един талантлив военен оратор". Ораторите обаче, които търсят ефект в речта си, не бива да се сравняват с тоя вдъхновен пророк. "Аз ви говоря едно и също, е казвал той на своите слушатели при почването и свършването на лекциите си, защото делото ни е винаги едно и също". И затова, който не е бил вдъхновен като него от това дело, като се е опитвал да подражава на неговото слово, е изглеждал малък и смешен.

Особено силни следи остави учителството на Дрангов в Скопие, където бе открита през войната особена школа за подготвяне на запасни офицери. В града, където младенческата му душа бе познала първите пориви на идеализъм (Дрангов е роден в Скопие на 3 март 1872 г.) той стана сам жив източник на ентусиазъм и идеализъм. "Щом веднъж разберете, е говорил той на своите ученици, че ние сме по-страшни от смъртта и че в самата смърт няма нищо страшно, вие ще познаете тогава колко е жалък нашият враг и колко е сладко да се мре за България". И понеже учението му беше просто и ясно, когато е говорил, "войнишките сърца биеха силно, душата се повдигаше високо, високо и беше готова да пламне от неудържима вътрешна сила. Той беше светец за нас, той беше висше въплъщение на всяка правда".

 

Панихида в памет на полк. Борис Дрангов, Скопие, 1942 г.

***

 

Тоя светец умря като герой и мъченик. На завоя на Черна смъртта, който той презираше, отне живота му. Той можеше да не ес срещне с нея. Блестящ генералщабен офицер, той можеше да бъде на завет. Пред един негов съгражданин и приятел, който е изказвал учудването си, че главното командване не използва дарбите на изпъкналите офицери, а ги праща на най-предна линия, Борис Дрангов казал просто и искрено: "Именно изпъкналите личности трябва да отидат да умрат, за да дадат пример на другите".

Той умря и примерът му остана в душата на борците и в историята на народа ни. Скопие пожела да прибере тленните останки на тоя възвишен дух. Дрангов почива в една от черквите на родния си град. На Илинден 1918 г., когато Скопие празнува петнадесетгодишнината на илинденското въстание - подвига и гордостта на борческите македонски българи - хиляди глави се наведоха пред неговия кръст и цветя покриха гроба му. Сега това не може да става. Но дори похитителя на македонската свобода почита храбростта на юнака и самопожертвованието на човека. Дрангов почива несмутен под родното небе. Шепотът на Вардар и вятърът на Шар носят надалеко неговата песен:

 

"Македонийо, ако те забравя,

езикът ми да онемей!"

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Никола Милев (1881-1925) е виден български историк, публицист, дипломат, народен представител и деец на ВМОРО и ВМРО.


ОРИГИНАЛ