Вярвания за кокичето

Антон Попстоилов от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония - "Вярвания за кокичето", публикувано във сп. "Българска сбирка", год. VI, книжки 17-18, София, 1 и 15 ноември 1899 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Доказано е, те човек от начало на своето съществуване е почнал да си задава въпроси за свръзката между явленията и предметите в природата и да прави за тях обобщения, сравнявайки ги със своите действия п подбуждения; обаче това е вървяло полека, докато известна част от людете са дошли до идеята за законнообразността в явленията.*) Ето защо требва по-обстойно да се взира изследователят върху някои легенди, било за растения или животни, когато е въпрос да се определи генезиса им. Не може да се игнорира фактът, че не винаги се дохожда до първообраза им, ако не ни дойде на помощ историята, макар че от тая страна тя да е доста скъперница. Тъмни са, наистина, нишките на такива творения, а още по-тъмни остават за науката, ако изследователят не е в състояние да проследи развоя им. Не ще съмнение, че и най-вещият познавач на народното творчество ще падне в грешки, ако не подбере материалите за известна легенда от ония народи, в които си е пробила път: от труда му не само остава тъмен пътят на легендата, но и най-важното изискван е — източникът ѝ. Та и всеки фолклористи среща тук най-големи мъчнотии: установява по некои свойства от известна легенда какво културно значение имат за един народ, без да подозира, че те не са негово творчество; обаче по-нататъшните изследвания доказват, че същата легенда, със същите свойства, се среща у друг народ, и след[ователно] не са плод на първия. С това работата на изследователя се доста усложнява, защото ще трябва да търси други обяснения. При тази разбърканост на народните умотворения, неподведени под научна обща класификация, [в]се още ще паднат фолклористите в подобни грешки.

Тези мисли ми дойдоха на ум, когато се залових да опиша вярванията за кокичето — снежниче, какичка, минзифар, качка, бяло цвете, качунка, качумка (Galanthus nivalis, вж. Книжици за прочит, Солун 1890 г. IV и VII кн. 292 ст.), което се счита у нас за предизвестител на пролетта, защото цъфти твърде рано. Според народното вярване, то цъфти най-рано, защото майка му, мащеха, го изпъжда от земята да излезе вън, когато е още покрита с сняг. В обредните песни се възпява тъй:

Двe се цвекя сгаварае. биляро!

Бело цвекie и горо цвеке, биляро,

горо цвекie му говорит, биляро:

— Ай ти тебе, бело цвекie, биляро,

ти си имаш лоша майка, биляро,

лоша майка, зла моштеа, биляро,

тебе, рано те скореват, биляро,

стреде зима коложега, биляро,

кога мрзнет, кога земнет, биляро,

я си има иста майка, биляро,

мене майка ме скореват, биляро,

ме скореват во маия, биляро,

кога расте шума и трева, биляро! (вж. А. Т. Илиев, Сборник от народни умотворения, обичаи и др., София, 1889 г. кн. I, № 242 — с. Тресанче, Дебърско). Варианти на тая песня имаше от Дебърско (вж. И. С. Ястребов, Обычаи и песни турецких сербов, Спб. 1889, .№ 148; В. Икономов, Сборник от стари народни песни и обичаи в Дебърско и Кичевско, София 1898 г. № 259), Ловеч (А. Т, Илиев, ор. сit. № 823), (Габрово Сбм. XI, № 21), Охрид (К. А. Шапкаров, Сборник от бълг. нар. умотв., София, 1891, кн. I, № 89) и др. Мотивът на тая песен е послужил на Ц. Гинчев за стихотворението му „Зорницата на кокичето“ (вж. „Труд“ В. Търново, IV год. 29 стр.)

Досущ такова вярване съществува и у малорусите, но не за кокичето, а за сон-трава, гороцвет (Anemone pratensis). „Всяко цвете си има майка, само няма сон-трава; то има зла мащеха; всяка година го изпъжда най-рано от земята, докато няма други цветя. „Излез, излез вън, сон-трава, казва мащеха[та] му, само ти спиш!“ То послушва мащеха[та] си и излезва вън; разгледва наоколо, но никого не вижда от другарите си. Навежда главицата си от лютата зима и умира. - вж. „Этнографическое Обозрение“, М-ва 1889, кн. Ш. 115 стр.) От малорусите вярването е минало у поляците. Сон-трава се появява от земята първа и твърде рано почва да цъфти. Нея — сиротката — изпъжда от земята мащеха[та] ѝ пред всички растения, „Излез, излез, казва ѝ, не седи в къщи празноядко, всички цветя се разцъфтели, само тебе няма между тях.“ Бедната тревица излазя на божия свят, но, като вижда, че няма никоя от другарките ѝ, преклонва глава и дреме сирота, (вж. Stefanija Ulanowska, Symbolika wiosenna, Krakow, 1884, 8—9 стр.)

Във Велес кокичето е символ на будност и трудолюбие, защото се явява по-рано от всичките си другарки. Честит се счита онзи, който намери пръв кокиче и го закачи на ухото си. Когото срещне, казва му: „Ти да мижиш, я да гледам,“ сир[еч] ти да си ленив, спящ, а аз — трудолюбив, буден. Децата бягат от такъв човек и мижат. (Записал П. Бошнаков — ръконис). Ако се постави под възглавница кокиче, ще се яви в сън на спящия любимата му (Сбм. VII 225 стр.) или пък ако цветовете му се поставят в гнездо на кокошка, ще несе много яйца (Радовиш —ръкоп[ис]) В Малорусия и Великорусия вярват, че като се остави сон-трава под възглавницата, на спящия ще се яви в сън всичко, що желае (вж. Pr. Sobotka, Rostlinstvo v nar. pod. slovenskem, Praga. 1879, 276 стр.), или пък ще му покаже бъдещето (вж. А. Афанасиев, Поетическiя возренiя славян на природу, М-ва, 1869, III т. 422 стр.) Напролет във Великорусия тъпчат цветовете на сон-трава, за да вали през лятото (вж. „Этм. Об.“ кн. III, 115 стр.) В Германия кокичето се употребява за успивателно средство: под възглавницата турят от него и човек щял да заспи. В Тирол под дюшека поставят Schafapfel или Schlafkunz, за да бъде сънят спокоен (вж. Манделщам, Опнт объясненiя обнычаев, 277 стр.)

След наведените вярвания за кокичето, явява се питане: къде са възникнали най-напред тия вярвания, дали у българите или у русите? Ако проследим митът за Деметра у гърците, богиня на плодородието, според който дъщеря ѝ, Персефона, представителка на пролетта, била грабната от Хадес, цар на подземния свят, и оттам всяко лято се завръщала да се вижда с майка си, ще забележим, че вярванията у нас, русите и поляците са отклик от гръцкото предание, което [се] основава върху вярването, те животът на земята не се свършва, но е в дълбочината ѝ, гдето всичко живо добива храна. Професор Н. Ф. Сумцов писа по тия вярвания в „Этн. Обозренiе,“ кн. Ш, 112—118 стр., като допуска, че те са възникнали у малорусите самостоятелно, под влияние на религиозните гледища на майка — земя, хранителница на всичко живо, а в редки случаи — като недоброжелателна мащеха. Впрочем, той не изпуска отпред очи и митът за Деметра, но, като не са му били познати нашите вярвания, чрез които да обясни пътя им от Гърция, твърди, че това са домашни произведения на малорусите.

От казаното до тук следва, че първичните вярвания за кокичето са възникнали у гърците, от тях ги заемат българите, от последните се разпространяват у малорусите, великорусите, поляците и др.

А. П. Стоилов

*) Тъкмо този преход е един от най-важните за фолклора, защото с него, така да се каже, започва нова школа за народното творчество.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Пиринска Македония Антон Попстоилов Ников (1869-1928, София) е виден български историк, фолклорист и етнограф, академик на Българската академия на науките. Дългогодишен учител в Македония и Одринска Тракия - бил е директор на Битолската българска класическа гимназия, Солунската българска девическа гимназия, Одринската българска мъжка гимназия, Серското българско педагогическо училище, Солунската българска мъжка гимназия и Солунската българска търговската гимназия, както и е бил главен училищен инспектор в Цариград към Българската екзархия. По време на Първата световна война между 1915 и 1918 год. е етнограф към Втора българска армия и обикаля освободените градове Охрид, Скопие, Велес, Крива паланка, Серско и Драмско в издирване на исторически и етнографски паметници. Член-учредител е на Македонския научен институт в София.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 101

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100.

101

Когато се заселих на "Танкова", не се запознах веднага със съседите. Мина известно време, докато разбера кой живее до мене, на същия етаж. На горните етажи имаше ателиета на художници, но кой се разпорежда там, не знаех. Моите стари познати художници живееха на други места - предимно в новата жилищна сграда на улица "Сурганов". Затова малко се учудих, когато чух веднъж покана по телефона да отида в една стая на дванадесетия етаж.

Там беше ателието на художника график Яуген Кулик, когото срещах понякога на двора. Вечно самотен, болезнено прегърбен, той ходеше от магазин в магазин, поздравяваше вежливо и толкова. Не бяхме разговаряли помежду си. А ето че сега ме покани гостоприемно да седна на масата, като каза, че има една работа за уреждане. Освен него в ателието беше Микола Купава [1] и още един непознат човек. Те ми казаха, че художниците са подготвили писмо до Москва за бедственото положение на беларуския език и сега събират подписи. Прочетох бегло писмото, в него явно нямаше нищо ново. Подобни писма бяха написани много в продължение на едно столетие, но всичко без всякакъв резултат. Защото въпросът изобщо не се състоеше в това, че беларуският език загива. Това, че загива, партийното ръководство знаеше не по-зле от беларуските интелигенти, може би и по-добре, защото разполагаше с всичките факти и цифри. Но как се отнасяха те към това? Когато интелигентите плачеха, партийците се радваха, защото ставаше точно това, което изискваше тяхната вяра, към което комунистите се стремяха. А именно - към окончателната победа на комунизма във всяка една отделно взета страна с един език, една вяра и едно ръководство с ленинския ЦК начело... Важно беше само да се запази лингвицидът в тайна, да не се разклаща състоянието на психологически комфорт на висшето ръководство с този въпрос... Знаеха ли това тези, които пишеха писма с жалби до висшите партийни органи?

Може би знаеха, защото не го правеха за първи път. Но въпреки това го правеха, защото не оставаше нищо друго, а трябваше да се прави нещо. Макар и заради чистотата на собствената съвест, заради примера, който трябваше да се даде на бъдещите поколения, на които беше съдено да правят същото. За да виждат в миналото прецедент. На някакъв успех в това можеше да се надява само някой кръгъл глупак.

Подписах писмото, което след ден-два, допълнено с други подписи, художниците изпратиха в Москва - на Горбачов. Лично аз се занимавах с езиковия въпрос не за първи път. Преди година напечатах в "Известия" статия именно в защита на езика, скоро се появих със същото по една московска телевизия в пряко предаване. Тогава заедно с мене в студиото на НТВ беше известният украински писател Володимир Яворивский и ние двамата призовахме руската интелигенция да ни помогне в защитата на националните светини. Отзвук, за съжаление, нямаше никакъв. Зянон Пазняк [2] напечата в естонското списание "Дъга" отлична статия, посветена на лингвоцида на нашия език. Не малко се изказваха в защита на езика Нил Гилевич, Ригор Барадулин, Анатол Вярцински и други писатели. Сега за първи път се обръщахме непосредствено към генералния секретар на ЦК на КПСС. Без да се надяваме на нищо, чакахме обаче отговор. Някои започнаха да се шегуват: е, сега ще узаконят езика, ще принудят ръководството да заговори на беларуски. Други само се усмихваха криво. Изказваше се мнението, че ако не беше загинал Машерау [3], щял да върне езика в конституцията на БССР. Но други казваха, че не би го върнал, защото самият той го махна. Пък и изобщо не беше известно дали е знаел и една дума на беларуски... Точно по това време в Менск пристигна на гости група космонавти и заедно с тях старият Пономаренко [4]. За среща с тях на "Войсковий переулок" бяха поканени няколко дейци на културата, обадиха се по телефона и на мене. Малко се учудих - защо? Космосът не ме е привличал никога, познавам малцина от космонавтите. Но трябваше да отида. Там вече бяха Климук, Ковальонок, Терешкова с дъщеря си, още някои. Гостите, както се полага, заеха почетните места на масата, започнаха тостове и разговори. След известно време чинният ред се наруши, оформиха се групи "по интереси". На единия край на масата, наобиколени от възхитени дами, привлекателните космонавти ръсеха доста пиперливи анекдоти, а на другия Пантелеймон Кондратевич разказваше нещо с тих глас. Вслушах се. Изглежда беше старата история как Пономаренко накарал Сталин да променя ордерите за арест на беларуските писатели на ордени за тях. Това му се отдало много трудно, самият той бил принуден да се спасява - през Слуцк и Бобруйск се добрал тайно до Москва и там успял да направи така, че да бъде приет от Сталин. Сталин спасил от Берия честта на беларуската литература - Купала, Колас, Броука и Глебка. Този разказ на стария бос се увенча с успех, някой предложи тост за здравета на скъпия Пантелеймон Кондратевич. След това за неговата героична постъпка писаха вестниците, не веднъж я разказваше Барис Сачанка (който не след дълго написа статия как "развързаните връзки на обувките", а не кагебистите са отнели живота на Янка Купала [5]). Още докато беше жив, Пономаренко стана високоблагороден герой в беларуската история.

Но скоро настъпи отрезвяване, героичната аура на Пономаренко помръкна. Един "учен котарак" изрови от бездънния партиен архив засекретени по-рано писма на Пономаренко до Сталин, в които беларуският гаулайтер моли сълзливо за разрешение да арестува колкото се може по-скоро враговете на народа, националистите Янка Купала, Якуб Колас и още няколко вредители, "пречещи на успешното строителство на социализма в БССР". Защо Сталин не е уважил молбата му, остава загадка, но едва ли Пономаренко има някаква заслуга за това. Както е известно, хартията в съвременната хартиена цивиилзация е велика сила. Ръкописите не горят, но понякога не горят и доносите, което в общи линии помага на истината, към която се стреми литературата. Или поне би трябвало да се стреми.

Между другото ЦК на КПСС дълго не отговаряше на подписката, макар че никой вече даже и не чакаше отговор. И изведнъж новина - дойде комисия от ЦК на КПСС да разгледа проблема с езика в Беларус. Започнаха да ни викат, както се полагаше - секретно, по един, в специален кабинет в сградата на ЦК. Мене ме извикаха едва ли не сред първите. В кабинета седяха двама надути чиновници от "Старая плошчад" [6] и присъединилият се към тях Иван Антанович. Разговорът беше насочен към това, че подписалите писмото не са наясно, отделните факти ("фактчета") са представили за типични и като резултат от това са написали една лъжа, което хвърля сянка върху партийната политика в Беларус. Беларуският език функционира нормално, развива се успешно, общите тиражи на беларуските вестници са нараснали спрямо миналата петилетка с ... процента. Осемдесет процента от всички училища в Беларус са беларускоговорящи. "Няма нито едно беларуско училище" - не се сдържах аз. Чиновникът тутакси млъкна. Не беше свикнал да му противоречат или дори да го прекъсват. Като помълча малко, каза, че на другия ден ще отидат по областите и ще се запознаят на място с езиковата обстановка.

След няколко дена ме извикаха отново. Антанович не присъстваше, в кабинета седяха само московчаните. Те ми съобщиха бодро, че са ходили в Гродзенския край, влезли лично в едно случайно попаднало им по пътя училище и училището се оказало изцяло беларуско. "Кое е това училище?" - попитах аз. - Сигурно в Гудзевичи?" Чиновникът ме изгледа смутено: "А вие откъде знаете? Кой ви каза?" - "Как да не зная къде е у нас показното беларуско училище? В Гудзевичи. Там има и един учител - беларуският ентусиаст Белакоз". Двамата се заровиха в книжата - да, Белакоз, аха... Нещо като че ли им обърках работата или може би така ми се стори. Едва ли техният спектакъл можеше да бъде объркан с нещо... Както и трябваше да се очаква, ползата от нашето писмо не беше голяма, нищо в езиковия проблем не се промени. Борбата за езика отдавна беше придобила хроничен характер, ту се разгаряше, ту затихваше без никакви резултати. Но този път не затвориха никого, не уволниха никого от работата му - това също е резултат. Като че ли все пак идваха други времена, които носеха надежда.

1. Микола Купава (Мікола Купава, 1946 г.) - беларуски художник - бел. прев.

2. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет - бел. прев.

3. Беларуският партиен и държавен ръководител Пьотр Миронавич Машерау (Пётр Міронавіч Машэраў, 1918-1980 г.) загива в автомобилна катастрофа - бел. прев.

4. Съветският партиен и държавен ръководител генерал-лейтенант Панталеймон Кондратевич Пономаренко (Пантелеймон Кондратьевич Пономаренко, 1902-1984 г.) е от 1938 до 1947 година първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус.

5. Беларуският поет, драматург и писател Янка Купала (псевдоним на Иван Доминикович Луцевич, 1882-1942 г.) загива, падайки по стълбите на московски хотел; има три версии за смъртта му: нещастен случай (официална версия), убийство, организирано от КГБ (заради някои от своите идеи изключително популярният Купала не е удобен за властите) и самоубийство (по това време поетът се намира в тежка депресия).

6. Дом 4 на "Старая плошчад" ("Старая площадь") в Москва е седалище на ЦК на КПСС, днес - на президентската администрация.

(Следва)

Д-р Петър Протич. Един скромен лекар, възрожденец и поет

Панайот Хитров от Велес, Вардарска Македония - "Д-р Петър Протич. Един скромен лекар, възрожденец и поет", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 138, София, 2 ноември 1941 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Доктор Петър Протич, роден през 1822 година във Велико Търново, е чедо на старо и родолюбиво българско семейство. Баща му е известният на времето си Димитър Бегликчията, участник във Велчовата завера, а дядо му е свещеник протойерей Петър (от него - "протойерей" - е произведено и фамилното име "Протич").

Своето образование малкият Петър получил в Търново и още подростък бил изпратен в Атина, гдето получил гимназиалното си образование. От Атина Петър Протич отива в Париж, в който пък през 1852 година завършил медицинския факултет.

Освобождението на България обрадвало добрия българин и, макар с голямо обществено положение и с много добро материално състояние в румънската столица, д-р Петър Протич се завърнал в Отечеството си, преизпълнен от желание да му служи. Още през август 1879 год. бил назначен член на първия върховен медицински съвет в България.

Освен по-късните медицински трудове, Протич писал още на ученическата скамейка и е един от първите новобългарски писатели. Интересно е стихотворението му "Пийо омаж", писано през 1850 год. на френски, в което възпява прелестите на родния си град.

Ето такъв превод направи Тодор Траянов (предаваме само началото) на това Протичево стихотворение.

ТЪРНОВО

Привет, владетел славен, о Търново велико!

Ти бисер ненагледен между родни градове!

Аз виждам бъднините ти сред щастие светлико

и чувам твоя спомен на горди векове.

Към теб народа иде с надежда благовейна,

нашепва твойто име с божествен славослов...

И от твърде малкото, което ни е останало от писанията на д-р Протич, ние виждаме, че той не е лишен от поетичен талант.

Следният хубав превод от гръцкия оригинал е направен също от Тод. Траянов на стихотворението "Гъркомания".

Като паун албанец смешен

в Атина дуе се предрешен

с лъжливи елински пера.

От где е - крие, от главата

захвърлил капа, тамбурата

и нея счупи и презря.

И той от ляпин епиротин

е станал елин патриотин.

Новопокръстен елин чист.

От Дончо станал "Досиос",

от Тошо - "Теодосиос".

От Русе друг един до днес

бил Калчо, но кат се погърчил

на "Пилевс" името си сгърчил.

...................................................

Все тук, година след година,

те тичат в древната Атина

из родния си край презрен:

от где са, скоро те забравят,

самите себе не познават.

Те гърци са на втори ден.

Мнозина там от чужденците

прочути стават, именити.

Забравят родни брегове.

Ето и няколко реда от Протичевото "Състояние на някои български училища, намиращи се в гръцки ръце". Това стихотворение е написано през 1848 година на хубав български език и за дълго предшества възпламенената, пак от родностни чувства, във Велико Търново, Петко Р. Славейкова поезия.

Прибери децата, Цано,

че занес ги рано, рано

на школото. На кое?

На "алидидактикото"? (взаимно училище)

Или на "елиникото"? (реално училище)

Холам на кое да е...

Нек отидат да играят,

че в къщи зло ни правят,

мирно никак не стоят.

То се знай, ама не рачат.

Ала ги как хленчат, плачат,

от школото се боят.

Даскалът на грък превръща

всекиго и го прекръща.

Ксанту - Руся назовава.

Ставру - Кръстя. (нечетимо) - Калча.

Перикли прекръстил Славча.

Пък на Куна име дал

Клитемнестра, па кат даскал

по челото ѝ го напраскал.

Тия инак простички, някъде до наивност искрени, писания на Петър Протич не са загубили своята актуалност от 18(не се чете) год. до днес, дните на окончателното освобождение на много стотици хиляди братя българи от гръцкото политическо и духовно иго.

Д-р Протич е баща на старата г-жа министър Грекова, а сегашният министър на вътрешните работи, г. Петър Габровски, е негов близък, по майчина линия, роднина.

Малко известният наш възрожденец д-р Петър Протич, починал преди шестдесет години - през септември 1881 год. - в София, гдето е погребан.

Слава му!

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Д-р Панайот Хитров е роден през 1894 г. в град Велес. Учи, работи и пребивава в Одеса, Търново, Букурещ, Москва, Берлин, Милано, София. Той е основател и редактор на седмичното художествено списание „Кино-свят” (София, 1919-1920 г.), и редактор-издател на месечното списание за сближение и стокообмен „Германо-български вестител” (София, 1920-1921 г.). От 1921 г. работи като научен сътрудник в отдел „Културфилм” на немското филмово предприятие Уфа-филм в Берлин. Там пребивава до към 1925-1926 г., като по онова време развива широкомащабна дейност като есперантист: основава издателство „Esperantio”, издава илюстрованото списание „Esperantio” (1923-1925 г.), учебници по есперанто за българи, руснаци и германци, есперантските книги „Моят приятел” (1922 г.) и „Капка по капка”, превежда от руски на есперанто сборник с разкази на А. Чехов (1924 г.).

Той е основателят на Международния съюз на есперантистите (1925 г., Берлин). Панайот Хитров е лекар, около 1928-1929 г. защитава докторат по медицина в университета в гр. Модена, Италия. Известно е второ попълнено и разширено издание на книгата му „Туберкулозата. Същност, форми, лекуване и предпазване”, издадена през 1934 г. в тираж 3000 (за първото издание няма сведения). Пет години по-късно в София е издадена и книгата му „Есперанто и един есперантски живот” в тираж 1500. Заглавието предполага, че тя съдържа негови спомени и, може би, в нея има и редове, посветени на съвместната му работа с Нансен, вкл. за изчезналата засега биография на знаменития полярен изследовател. Към 1939 г. Панайот Хитров живее в Търново и по това време предлага там да създаде „универсален” музей, в който да се представят битът и културата на всички народи. Така възниква и идеята за създаване на етнографски музей в града.

По време на освобождението на Вардарска Македония (1941-1944) заминава за Скопие, където участва в уреждането на Скопската здравна служба. След 1945 г. новата сърбо-македонистка власт във Вардарска Македония провежда съдебен процес срещу трима от най-изявените и образовани българи в Македония - Димитър Гюзелев , доктор по философия от гр. Дойран и директор на радио „Скопие” от юни 1942 до 1944 г., Димитър Чкатров от град Прилеп, строителен инженер, и видния скопски общественик и икономист Спиро Китинчев от Скопие. Към тяхната група са включени още няколко души, вкл. д-р Панайот Хитров, като всички са обвинени за „соработници на окупаторот”. По онова време в Македония са организирани множество процеси срещу българи , като една част са осъдени на смърт, между които е и д-р Панайот Хитров.

Нобелови лауреати – Виктор Франц Хес

Виктор Франц Хес (Victor Franz Hess),

24 юни 1883 г. – 17 декември 1964 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Карл Дейвид Андерсън), 1936 г.

(За откриването на космическите лъчи.)

Австро-американският физик Виктор Франц Хес е роден в замъка Валдщайн в австрийската провинция Щирия в семейството на Винзенс Хес - главен лесничей в имението на принц Отинген-Валерщайн - и Серафине Елде фон Гросбауер-Валдщат. От 1893 до 1901 г. учи в гимназия, след завършването на която постъпва в Грацкия университет. През 1906 г. защитава докторска дисертация по физика "с похвални отзиви".

След защитата Хес възнамерява да се заеме с изследвания по оптика в Берлинския университет под ръководството на Паул Друде, но след самоубийството на Друде е принуден да промени своите планове. Работейки като демонстратор и лектор във Виенския университет, той проявява интерес към изследванията на Франц Екснер и Егон фон Швайдлер за йонизиращото въздействие на радиоактивните излъчвания. Подобни излъчвания се появяват, когато атомите на нестабилните елементи, например уран или торий, излъчват порции енергия и положителни или отрицателни частици. Под въздействието на радиоактивното излъчване заобикалящата източника атмосфера става електропроводима, иначе казано - се йонизира. Подобна радиоактивност може да бъде открита с помощта на електроскоп - прибор, който губи придадения му електрически заряд под въздействието на радиацията.

Работейки от 1910 г. като асистент-изследовател в Института за радиеви изследвания към Виенския университет, Хес научава за провежданите от неговите колеги експерименти, целящи да определят източника на йонизиращо излъчване в атмосферата. Той разбира, че няколко месеца по-рано Теодор Вулф е измервал в Париж йонизацията на атмосферата. Измерванията си Вулф осъществява от Айфеловата кула и те показват, че на върха ѝ (височина 320 метра) равнището на радиация е много по-голямо, отколкото в основата. Данните на Вулф се разминават със съществуващата по това време теория, според която радиацията може да идва само изпод земята. Вулф предполага, че необикновено високото равнище на радиация на върха е предизвикано от радиация, идваща от земната атмосфера. Той се обръща към други учени с предложение да проверят хипотезата му, като пускат в атмосферата измервателни прибори с помощта на балони.

През следващата година Хес създава прибори, способни да издържат съществени промени на температурата и налягането при издигане на голяма височина. Той изчислява, че максималната височина, на която земната радиация би могла да йонизира атмосферата, е 500 метра. През следващите две години пуска десет аеросонди с помощта на Австрийския въздухоплавателен клуб. "Успях да докажа - спомня си по-късно той, - че йонизацията [в електроскопа] намалява с увеличаването на разстоянието от земята (за сметка на намаляването на влиянието на радиоактивните вещества в земята), но от 1000 метра нагоре нараства забележимо и на височина 5000 метра достига значения, които са няколко пъти по-големи от наблюдаваните на повърхността на Земята". Тези данни довеждат Хес до заключението, че йонизацията би могла да е предизвикана от проникването в земната атмосфера на неизвестно излъчване от космическото пространство.

В това, че излъчването е от космическото пространство, а не от Слънцето, Хес се убеждава от резултатите, които показват нощните пускания на сонди, по време на които не се наблюдава понижаване на равнището на радиация в повърхностните слоеве на атмосферата. През 1925 г. новото излъчване е наречено от американския физик Робърт А Миликен "космически лъчи". Експериментите на Хес привличат вниманието към космическите лъчи на други физици, включително и Карл Д. Андерсън, откривателя на позитрона, положително заредена частица с маса, равна на масата на електрона. Андерсън заедно с С. Х. Недермайер открива мю-мезона - необикновено краткотрайна частица с маса около 200 пъти по-голяма от масата на електрона. По-късно тя започва да се нарича мюон.

През 1919 г. Хес е назначен за асистент-професор по физика във Виенския университет, но през 1920 г. се мести в Грац, където става адюнкт-професор по експериментална физика. През 1921 г., като си взема отпуск, Хес заминава за Съединените щати, където оглавява изследователската лаборатория на Радиевата корпорация на Съединените щати в Ориндж (щат Ню Джърси) и едновременно с това изпълнява длъжността на консултант към Минното бюро на Министерството на вътрешните работи на САЩ.

В Грац Хес се връща през 1923 г. След две години става пълноправен професор, а през 1929 г. е назначен за декан на факултета. През 1931 г. става професор по експериментална физика и директор на Института за радиационни изследвания към Инсбургския университет. Той създава край Хафелекар станция за изследване на космическите лъчи.

През 1938 г., два месеца след като нацистка Германия анексира Австрия, Хес е освободен от поста си в Грац, защото жена му е еврейка, и става научен съветник в правителството на сваления канцлер на Австрия Курт фон Шушниг. Като получава предупреждение, че се подготвя ареста му, Хес бяга в Швейцария.

Покана от Фордхемския университет го довежда през 1938 г. с жена му в Ню Йорк. Във "Фордхем" Хес преподава физика и след шест години получава американски гражданство. През 1946 г. към него се обръщат с молба да оглави първите в света измервания на равнището на радиоактивните отлагания, паднали в Съединените щати след атомната бомбардировка в Хирошима. През следващата година Хес заедно с физика Уилям Т. Макниф разработва метод за откриване на малки количества радий в човешкото тяло с измерване на гама излъчването.

През 1920 г. Хес се жени за Мари Берте Варнер Брейски, която умира през 1955 г. През същата година сключва брак с Елизабет М. Хьонке. След като излиза в оставка през 1956 г., Хес продължава да се занимава до края на живота си с изследване на космическите лъчи и радиоактивността. Умира в Маунт Върнън (щат Ню Йорк).

За дългата си кариера Хес е удостоен с множество награди, сред които наградата Либен на Австрийската академия на науките (1919 г.), наградата Ернст Абе на Фонда "Карл Цайс" (1932 г.), почетния знак "За заслуги в изкуството и науката" на австрийското правителство (1959 г.) и почетни степени на Виенския университет, университета "Лойола" в Ню Орлеан и Фордхемския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 100

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99.

100.

Позвъниха от СП, секретарката ми каза, че са дошли някакви немци, питат за някого от ръководството. Но от ръководителите няма никого и те молят да се срещнат с Бикау. Какво ми оставаше? Захвърлих моята работа, сложих в куфарчето бутилка коняк и отидох на улица "Фрунзе".

Немците се оказаха не малка група (12 души), всички чакаха долу и аз ги заведох ги в залата за конференции. Единият, който говореше долу-горе добре руски, обясни, че това е група немски свещеници от евангелистката църква, че представляват организацията Aktion Suhnezeichen, която се грижи за жертвите на нацизма по целия свят, включително и Беларус. Че са чели в Германия моите книги и смятат Бикау за писател пацифист, поддръжник на дружбата между немския и беларуския народ. Казах, че изобщо не грешат, че съм враг на враждебността, значи съм привърженик на мира и дружбата с всички народи, включително и с немския. По този случай ги каня да изпият на беларуска маса по чашка грузински коняк.

Така се запознах с немската пацифистка организация и това запознанство продължава щастливо и до ден днешен.

Тогава в групата имаше различни хора - свещеници и студенти, двама-трима ветерани от миналата война, единият беше с протеза вместо с дясна ръка. Той разказа как през 43-та година лежал в болница в Менск, където му ампутирали ръката. Другият имаше църковна енория в Кройцберг - район в Западен Берлин. Млад, чаровен, повече подобен на италианец отколкото на немец, беше Кристоф Хойбнер, поет и сътрудник на Акцията. Немците ме заинтригуваха, почувствах, че това изобщо не са онези, познати ми от войната, фашисти. Така и се оказа. След известно време в Дома на дружбата и културните връзки, който се ръководеше от Арсен Ваницки, дойде расивата изящна дама Хелга Сибаи, която договори конкретно сътрудничество на Акцията с Беларус. Беше постигнато споразумение да се положат грижи за паметниците на жертвите на фашизма (Хатин), немски доброволци да участват в лекуването на наши психическо болни (Навинки), да се грижат за малки деца в някои запуснати детски градини. В началото на пролетта дойде голяма група младежи и девойки, които отидоха да оправят Хатин. Този път я доведе Хойбнер. След работата в хотела се състоя разговор, мене ме помолиха да разкажа за Беларус, за войната и малко за литературата. Това беше още преди перестройката, когато съветските хора и особено чиновниците гледаха на немците като на неотдавнашни фашисти, някои учени от Академията на науките се затваряха в тоалетната по време на посещения от чужденци - за да не се срещат с тях. Като че ли само Домът на дружбата и неговият ръководител Арсен Ваницки контактуваха смело и дори се стремиха да разширяват контактите, при което канеха и Бикау. По-късно, както е известно, контактите се разшириха и обхванаха всички страни, но за това беше необходимо много време и не малки размествания в масовото съзнание. За тези контакти беше привлечен Съюзът на писателите. Идваха при нас, канеха наши хора в Германия - разбира се, за сметка на немците, на нас вечно не ни достигаха средства.

Веднъж през зимата немците ме поканиха в Западен Берлин на форум, свързан с годишнината от завземането на властта от Хитлер. Че това ще бъде антифашистко мероприятие, нямах никакви съмнения, вече знаех за отношението на Акцията към неотдавнашното минало на Германия. Но все пак не можех да зная всичко, а най-напред степента на популярност на антифашистките идеи сред жителите на Западен Берлин. Събранието се проведе в една голяма (грамадна) зала на техническия университет, началото беше определено за 18 часа. Пристигнахме с домакините половин час преди това и залата беше пълна, хората седяха и стояха покрай стените и в проходите. Ръководител (медиатор) на всичко беше моят приятел Кристоф Хойбнер и аз за първи път се удивих на неговите организаторски и шоуменски способности. В продължение на шест часа той ръководеше без почивка хода на сложния интернационален фестивал, който включваше множество изказвания на ветерани антифашисти и на гости от всички страни на Европа, които се редуваха с песни и музика на различни вокално-инструментални групи, включително една чудесна група и хор от Израел. Аз също трябваше да се изкажа, да разкажа как е отекнал фашисткият преврат в Беларус - за нашите жертви и партизани. Залата аплодираше права.

След това чак до събарянето на Берлинската стена ходих не един път в Западен Берлин. Всяко пътуване имаше своите проблеми. Най-напред транспортни. Западен Берлин едва ли не през цялото време беше в желязна блокада. Летището "Шонефелд", както е известно, се намира в източната страна, влакът до Западен Берлин не стигаше. Как да се добера дотам? Трябваше да се обръщам към съветското посолство, да моля за помощ, макар че служителите на посолството изобщо не бяха заинтересовани от моите пътувания.

Тогава ходех пеш с куфарите. Правилата за преминаването на граничната стена се меняха през цялото време и ставаха все по-сложни, понякога се връщаха назад. Веднъж, наистина - вече по време на перестройката, аз и Анатол Кудравец бяхме прекарани почти нелегално на другата страна от жената на Хойбнер - храбрата французойка Мишел. Да се върнеш след три-пет дена гостуване в Западен Берлин, беше още по-трудно - нямаше никакъв транспорт на изток. Тогава отивах предишния ден в съветското консулство и молех генералния консул с фамилия Биков да ми даде кола. Може би заради еднозвучните ни фамилии генералният консул ми влизаше в положението и сутринта рано ме откарваха до "Шонефелд". (След това обаче преместиха генералния консул Биков в Москва, където почина, без да дочака 40 години. Повече не отидох в генералното консулство.)

Обикновено в Западен Берлин отсядахме с Кудравец в "Б о г о т а" - не богато и не луксозно хотелче, което се намираше почти на "Курфюрстендам", който води към "Кудам" с известния му паметник от миналата война - Гедахтнискирхе. С течение на времето хотелчето ми хареса много - и с местата, и с обслужването си. Като отседнеш там няколко пъти поред, вече ставаш нещо като приятел или добър познат, разпознават те на рецепцията и при среща ти се усмихват радостно. Спомних се някогашното свидетелство на Хемингуей, който пише, че си струва на тръгване да дадеш на испанеца портиер няколко долара, та следващия път - макар и след две или три години, когато се върнеш, ще те познаят и ще те приемат като най-добър приятел. Тук не давахме нито долар (самите ние ги нямахме), но наистина ни познаваха. И не испанци, а немци, което също означаваше нещо.

В деня на пристигането или на другия ден започваха някакви срещи - в бюрото на Акцията до гарата, някъде с младежи в някой клуб, със студенти в Свободния немски университет. С активисти на Акцията в Кройцберг или с други работници от района на Берлин. Понякога, особено в началото на моето сътрудничество, участвах в работата на централното ръководство на евангелистката църква във Ванзее, чудесно зелено предградие на Западен Берлин. Веднъж се изказах по време на протестантска меса в църквата, а заедно с многоуважаемия епископ Шарф се любувах на беларуски танци в зеления театър. Всички немци, с които контактувах, се отнасяха много сериозно към беларуския народ и му съчувстваха за нещастието, което му беше донесъл немският фашизъм. За нещастието от болшевизма, за което им разказах, се въздържаха да се изказват, но чувствах, че и в този случай са на моя страна. Обикновено с Хойбнер използвахме сложна смесица от три езика - руски, немски и полски, който Хойбнер знаеше съвсем прилично. При други случаи ни превеждаше Ирма, студентка с корени от Рига. Тя беше разумна млада личност, която се ориентираше добре в немската история и политика и ми разказваше много неща. Жалко, по-късно се омъжи, народи деца и престана да сътрудничи на Акцията. Оттогава за нас започна да се грижи нашата землячка от Менск Лена Пренц, която учеше в Берлин. Там научих някои удивителни неща, които нямаше как да науча в родината. Веднъж ми показаха книга на доктор Раушнинг, сътрудник на Хитлер, който записвал за историята всяко негово изказване. И сред тях - ето такъв пасаж: "Между нас и болшевиките има повече общи неща отколкото разлики. Дадох нареждане всеки бивш комунист да бъде приеман безпрепятствено в нашата партия". Или друго свидетелство - вече на доктор Ламперс. "Националсоциализмът е това, което би могъл да бъде марксизмът, ако се освободи от безпределната си връзка с демократичното устройство. Революционно учение - това е тайната на новата стратегия. Аз се учех от болшевиките. И не се страхувам да говоря за това" - казал Хитлер. Няма съмнение, че и Сталин се е учил от фашистите, известно време те действали единодушно и съгласувано, докато не се счепкали в двубой. Както пише друг свидетел, Сталин, като разбрал за самоубийството на Хитлер, подхвърлил замислено, стоейки до кремълските прозорци: "Получи си го подлецът! А колко славни неща можехме да направим заедно..." Но не ги направиха. Не всичко в света беше разделено между червеното и кафявото, оставаше свободен свят, който изтри от картата кафявата половина. Червената сега засега си остава.

След обединението на Германия финансовите дела на Акцията започнаха да се влошават, бюрото беше принудено да се премести в по-евтин район на Берлин. Но Акцията упорите не искаше да се отказва от сътрудничеството си с Изтока, включително и с Беларус. всяка година изпращаше там алтернативни доброволци. Младите хора месеци наред работеха като санитари в Навинки и Барауляни, както и на други места, научиха езика - за съжаление, повече руски. Само един млад човек ме учуди много в Берлин, когато каза половин дузина беларуски думи, които беше научил от една стара лелка, санитарка в Барауляни. Ръководител на всички беше все същият Кристоф Хойбнер. Наистина, беше започнал да пише по-малко стихове, от грижи и работа не му беше до стихове. Често пътуваше до Беларус и Полша, където прие длъжността ръководител на немския културен център в Освиенцим. Жилището му беше в един стар модерен район на Западен Берлин, там господстваше неговата френска красавица Мишел и растяха две славни момчета, които още в ученическите си години говореха три езика - немски, английски и френски. Един път по-малкият, Нема, ме попита: "Кажете, хер Бикау, каква марка е вашият хунд (куче на немски език - бел. прев.)?" Това ме развесели много - в едно изречение се чуха отзвуци от две различни цивилизации...

Веднъж късно есента пътувах към Германия за някакво празненство на Евангелистката църква. За беда точно по това време започна стачка на немските железопътни работници. Нашият влак, преди да стигне полско-немската граница, спря на някаква незабележима гара. Шафнерката каза: по-нататък няма да ходим. Спряха тока във вагона, отоплението също. Пътниците започнаха да се разпръскват, да търсят някакъв друг транспорт. Седях сам в студеното купе и не знаех какво да правя. Така минаха може би два часа. И изведнъж чувам познат глас: "Къде е Васил Бикау?" Това е моят Кристоф! И откъде се беше взел на тази полска гара? Оказа се, че е дошъл за мене от Берлин. Прегърнахме се, аз бях учуден и безкрайно радостен. Взехме още един пътник - ленинградски учен, забравен като мене пред входа на Германия. И тръгнахме.

Във Франкфурт на Одер качихме още една пътничка, моята землячка Людмила Корбут, която чакаше Кристоф. Оттогава тя стана за дълго време моя и на жена ми приятелка. Живееше в Берлин, говореше добре немски, ходеше с нас в емиграционните ведомства, помагаше в писането на разни анкети. След това идваше при нас във Виперсдорф, където живеехме, на "Кьопеник" 360. Самата ѝ съдба не се беше случила много щастлива, но тя с удоволствие помагаше на другите. Както нейният немски приятел Кристоф - нашият общ най-добър другар. След това Кристоф Хойбнер, сам или с групи доброволци, идваше дълго и редовно в Менск, необходим беше хотел, с който у нас винаги възникваха проблеми. С този въпрос се занимавахме аз и Анатол Кудравец, който по това време напечата в "Ньоман" няколко стихотворения на Хойбнер, понякога ходатайствахме чрез Ваницки, а понякога резервирахме сами. През лятото Хойбнер ни покани на някакво мероприятие в Берлин, а и в други градове на ФРГ. Там говорехме на молитвени събрания на евангелистите, давахме интервюта за вестниците. Срещахме се и с политици, с депутати от бундестага. Два пъти разговарях с днешния министър на отбраната, а тогава просто с депутата господин Шарфинг, а друг един път бях на прием у премиера на провинция Долна Саксония господин Шрьодер. Всички те се интересуваха как вървят нещата в Беларус и искаха да ѝ помогнат. Необходимостта от немска помощ стана много конкретна, когато внучката на Кудравец се разболя от чернобилските последствия. За лечението ѝ помогна Хелга Сибаи, която запозна дядото с влиятелен човек в Германия и щастливото момиче замина с майка си за град Исни (провинция Алгой). Това като че ли помогна, макар и не веднага.

По време на внезапните посещения в Германия нашият мил екскурзовод Кристоф Хойбнер се стремеше да ни покаже различни страни на немския (западния, буржоазния) живот. И в културната сфера, и в бита. Ние с Кудравец само гледахме и мълчахме. Понякога пестеливо си обменяхме възторзи след това в хотела. Да отговорим на Кристоф със същото в нашата родина при неговите посещения в Беларус не се осмелихме - страхувахме се да не го шокираме с контраста. Тогава ни се струваше, че постъпваме правилно, защото не се знаеше как ще се отнесе към този контраст. А едновременно с това и към самите нас.

Макар че, както се разбра после, той знаеше за нас не по-малко от нас. Но като деликатен човек никъде и с нищо не ни даде да разберем това...

Няколко пъти ни викаха с Кудравец на кирхентогове (църковни празници - бел. прев.), каквито евангелистката църква провеждаше редовно. Хойбнер ни возеше до Дортмунд, Хамбург, Франкфурт - по целия германски запад. Веднъж към края на съществуването на източногерманската държава той каза: "Не искате ли да изпиете по една гедерейска бира?" Ние, разбира се, искахме, как иначе. Още стоеше прословутата Берлинска стена, там имаше бдителна стража. Тогава Кристоф ни закара до Ванзее, където сред храсталаците на старото гробище имаше тесен процеп в стената. Промъкнахме се през него и се озовахме в края на един източногермански дорф (село - бел. прев.), намерихме на една улица местен гащет (кръчма - бел. прев.), където изпихме по чаша източногерманска бира за западногермански марки. А когато се промъквахме назад, на същата стена написахме с флумастер: "Тук бяха двама беларуси и един немец". Този знак на немско-беларуското приятелство е може би вече разрушен и западните немци ходят сега да пият бира в селото със своите фолксвагени. Какво пък, на добър час!

(Следва)

Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия

Страхил Топуков от Кратово, Вардарска Македония - "Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

ЯСНО РАЗБИРАХМЕ КАКВО ЦЕЛЯТ СЪРБИТЕ с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА КЛЕТВАТА аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произне[с]л[и] никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

МНОЗИНА ОТ НАС ИЗВАДИХА И НОЖОВЕТЕ СИ. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

ОСТАНАЛИТЕ ОТ КРАГУЕВАЦ МАКЕДОНЦИ, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бях записал спомените му.

Стр. Топуков

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

2. ЗА АВТОРА: Страхил Топуков е ВМРО деец и български журналист. Син е на Зоица Топукова – сестра на видния ВМОРО войвода Славчо Абазов. Войводата Абазов прибира в София племенника си Топуков и го посвещава във дейността на ВМРО. Именно в стаята на Топокув (на ул. "Веслец" 55 в София) стават много от частните срещи на Славчо Абазов с други дейци на организацията. Страхил Топуков става и член на централно управително тяло на Съюз на македонските младежки организации, а по-късно и репортер на вестник "Македония". Участва в убийството на Васил Пундев, но е оправдан и освободен.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 99

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98.

99.

Награда като награда, така или иначе я оправдават определени постъпки, плод е на авторски усилия. Малко по-иначе изглеждат другите награди, узаконени за десетилетия съветска власт - всички и всякакви, броят на които към края на царстването на Леонид Брежнев стана над сто. Във всяко предприятие, във всяко учреждение, дори във всеки колхоз беше трудно да се намери работник, който да не е награден поне с един орден, а още повече с медал. Някои ги имаха с дузини - от министрите до доячките. Сред тях не правеха изключение и писателите. У уважаемия Максим Танк само ордените "Ленин" бяха повече от тези на маршал Конев и малко по-малко от тези на маршал Жуков. Макар че Яуген Иванавич (Яуген Иванавич Скуркоу е истинското име на беларуския поет Максим Танк - бел. прев.), като писа Карпюк, не беше стрелял през войната нито един път.

За 60-годишния ми юбилей дойде вест, че са ми присвоили званието Герой на социалистическия труд. Честно казано, това изобщо не го очаквах, наградата отначало ме учуди, а след това ме смути. Почувствах инстинктивно, че ползата от нея ще е малка, а главоболия достатъчни, пък и дано да не се случи нещо лошо. В общи линии съвсем скоро стана точно така.

Приятелите ми обаче имаха друго мнение: едни се радваха искрено, други бяха доволни (все пак по-добре, отколкото да е друг), някои и завиждаха - без това не може. Наградата ме изравни с моите колеги Иван Шамякин, Максим Танк и Петрус Броука. С дългата редица хитри председатели на колхози, пробивни директори на предприятия кутии (предприятия от сферата на отбраната, които са известни открито само с пощенската си кутия за кореспонденция - бел. прев.), челни механизатори и доячки. Но щеше да е по-разумно тази награда да беше получил някой, който се стремеше повече към нея, или някой, който беше по-заслужил от мене, по-плодовит в литературата. Мислех си, че тази награда не е за заслуги. Наистина, приятелите ми и жена ми казаха, че е за таланта ми. Но аз не чувствах у себе си такъв талант - и да имах талант, беше друг, далеч не апологетски по отношение на режима. И режимът го знаеше. Но може би работата беше в това, че се менеше времето - тромаво, неповратливо, и отстъпваше място на новото, на нови хора и на нова политика. Първи секретар на ЦК на КПБ стана Слюнкоу. В Москва все по-голяма сила набираше младият, перспективният Горбачов, който фактически се зае да ръководи държавата. Както после разбрах, по време на някакво мероприятие Слюнкоу попитал Горбачов за мнението му да се даде на Бикау званието Герой и той се съгласил. Всичко се решаваше оперативно, но както винаги, докрай оставаше в тайна. Едва когато подписа указа, Громико изпрати поздравление на новоизпечения герой.

Някъде по това време ми се случи да разговарям със Слюнкоу. Първият секретар на ЦК на КПБ като че ли имаше време и беше в добро настроение. Попита ме за литературата и литераторите, как се чувстват в променливите и сложни условия на съвременността. Отговарях кратко. Общо взето ги уважавах, те заслужаваха това. Нима ще се намерят много автори по света, които работят в условията на езиков вакуум, когато наоколо не се чува нито дума на беларуски, родният език се е запазил само като рудимент и рискува скоро да се превърне в раритет - като санскрит или латински. А беларуска литература пишат - романи и поеми, лирика и епика - все на родния беларуски език. Макар че да се издава с всяка година е все по-трудно. Ръководителят на републиката изобщо не възразяваше. Пред него на масата лежеше голям куп книги, които в края на разговора подбутна към мене. "Ето - Нил Гилевич, за две години десет книги!" - "Да, човекът пише, така че го печатат, не е нещо крадено". - "Но другите не ги печатат толкова..." Тук вече не знаех какво да кажа - да се застъпя за уравниловката или какво? Но после от разговора стана ясно, че под Съюза на писателите отдавна и настойчиво копае завеждащият отдела по пропагандата към ЦК Савелий Паулау. Ще мине още известно време и Нил Гилевич ще организира приемането му в Съюза. Може би за да отслаби враждебността на този човек към себе си и към националната литература?

Както се знае, юбилеят е по-лошо нещо от погребението - носи много грижи и отнема жизнени сили. Но доставя и несъмнена радост - радостта от дългоочаквани срещи с приятели, които намират в това определен повод да дойдат, да се видим, а може и да погуляем - всеки според своите наклонности. Разбира се, не като един път, когато поканих в Менск добри хора, а сам рухнах на земята преди банкета и приятелите ми, вместо да пируват, трябваше да ме спасяват. А така си мечтаех тогава да бъда заедно с милия Юра Карякин, с Игор Дедков, който дойде в Менск от своята Кострома. С Юра поне пихме преди това коняк в "Минск", а скъпия ми Игор Александрович чух като че ли през полусъзнателното бълнуване, когато лежах на пейката, чакайки "бърза помощ". Тогава ме спасяваха Сулянов и Законникау - правеха ми сърдечен масаж. Притича от къщи повиканата Ирина и отчаяна - от прага: "Какво ти е, Василка?" А Игор някъде наблизо тихо каза: "Това е, защото го обича..." Отговори може би на нечия неуместна реплика. Този негов тих глас и до ден днешен продължава да звучи в моята благодарна памет. А сега, за моя радост, дойдоха моите отдавнашни приятели: московчаните Лазар Лазарев с Ная, старият неуморим Залигин, с когото скоро бяхме преживели една беда, осетинецът Нафи Джусойти, мой съмишленик и връстник. От Ленинград долетя Даниил Гранин, от Вилнюс - литовският златоуст Петкявичус, който по време на тържеството развесели всички с едно точно изречение: "Саламът трябва да бъде дълъг, а речта кратка". Може би най-рано от всички дойде от Молдова шеговитият Васил Василаке. И моите беларуски приятели отдавна бяха готови - Алес Адамович веднага пое грижата за гостите, наблизо винаги се намираха Бураукин, Казко, Матукоуски. Някъде, наистина, се изгуби Ригор Барадулин, но се появи по-късно. По време на вечерта в Купалауския театър Аляксей Карпюк, като в укор към приятелите, които разтваряха пред себе си поздравителните адреси в папките, награди церемониално юбиляря с големи шперплатови криле - за висок литературен полет. Бях трогнат от оригиналната шега на моя стар верен приятел.

Най-веселото обаче чакаше всички ни на другия ден и беше свързано с пътуване до легендарния и екзотичен край П о л е с и е, което беше подготвено с усилието на моя по-млад приятел и известен писател Виктар Казко.

Тръгнахме сутринта рано с два автобуса - гости и минчани, някои с жените си. На границата на Житкавицки район, откъдето бях тогава депутат във Върховния съвет, ни посрещнаха представители на работници и ръководители на брой около петдесет души. Отидохме в районния център, след което се отправихме към старинния Турау. Веднага започнахме да изкачваме историческия хълм заедно с две проскубани кози, които пасяха там. По улиците на селището течеше обичаен живот - веселеше се циганска сватба с черноперчемест жених с ботуши и огненоока невеста циганка. Всички бяха очаровани от Припяц, известно време чакахме едно речно корабче и отплувахме някъде нагоре по течението. Но местният жител Казко знаеше къде. Там над пясъчната стръмнина вече гореше привлекателно огън, в една кофа вряха раци - оказаха се много вкусни със студената, извадена от водата бира. Започна почти първобитен пир на гости и местни хора, а след това последва къпане. Жената на някогашния моряк Лазарев - Ная - преплува храбро под овациите на присъстващите Припяц - натам и обратно. Беше ни радостно, но и ни ставаше малко тъжно. Може би от някакво предчувствие за неизбежното, което щеше да се случи с чудната полеска река, скоро след това посипана с чернобилска пепел. На свечеряване Витя Казко не пропусна случая да покани всички в своята близка Вилча с нейните дъбове край брега, за които много години се беше грижил. Дъбовете наистина бяха вековни, а главното - много от тях растяха на разлива между реката и селото.

Тези като че ли бяха последните щастливи мигове от моя не още стар живот. Скоро всичко това потъна безвъзвратно в небитието.

(Следва)