Ето на кого не завиждам — на бабите. Ето на бабите, наистина, съвсем вярно, по някаква причина не завиждам. Няма за какво, как да се изразя, да им завиждам.

Това е неповратлив народ. Оправят се в живота зле. Или ще го кажа така: неумело. При това, поради възрастта си, не могат да се занимават с физкултура, от което имат постоянна душевна меланхолия и ни розбшрот пътищата на строителството. И изобщо се вкопчват в стария бит.

Ама аз не казвам нищо — има най-различни пансиони за престарели баби, разни, така да се каже, приюти. Приемат ги там. Дават им там да ядат. Там им е светло и топло. И пият там чай, нагъват меки кифли и замезват с кюфтета.

Разбира се, не всеки може да попадне там. Иначе, нали разбирате, щяха да се натъпчат прекалено. На някои може трудовият стаж да не им стига, за да влязат. Пък и се срещат някои класово неиздържани баби. На тях също не завиждам. Да ги съжалявам — не ги съжалявам, но не им завиждам.

Такава беше А. С. Баранова. Една такава стара баба. Беше ѝ невъзможно да си уреди пенсия поради неправилен произход. Съпругът ѝ бил, с извинение, бивш търговец. При царизма имал дюкянче.

Така че в това житейско отношение на старицата ѝ беше спукана работата. Най-вече защото всичките ѝ роднините измряха през бурните години на НЕП-а. А съпругът ѝ, бившият търговец, също не много отдавна почина от разстройство на сърдечната дейност. И остана тази гражданка без абсолютно нищо.

Тоест, какво ще рече — без нищо? Имаше там някакви вехторийки. Имаше някакви мебели, някакви лампи и абажури и всякакви разни вещици от бившия ѝ мухлясал еснафски бит.

Само че тя си правеше сметката така: „Е — мисли си, — ще ги изям аз тия бивши вещици, пък може още тридесет и пет години да я карам. Това трябва да е ясно.“

А тук, разбира се, започнаха разни съквартиранти да ѝ преподават съвети.

— Ти — викат ѝ, — прави цветя за великденските празници. Или — викат, — се прехвърли на антисанитарния фронт — мий подове или бърши прозорци.

А сред домашните ѝ съквартиранти имаше един такъв изобщо кучи син, Петров-Тянуев. Изобщо, интелигент. Той ѝ разправя така: — Да допуснем — вика, — че човек трябва да се прехранва. И да допуснем, че не знае нищо, не разбира нищо, вкопчил се е в стария бит и не членува в профсъюза. Към кой фронт трябва да се насочи тогава? Ами към детския фронт трябва да се насочи. Нека да стават разни колебания, но, помежду другото, такова явление като майчинството и бебетата си остава винаги в сила. Или — вика, — в кухнята. Макар че — вика — последното претърпя някои промени. Случиха се разни обществени столови и изобщо разкрепостяване на домакините.

А. С. Баранова отговаря: — Кухнята не я мога безусловно. Аз — вика — се задъхвам извънредно силно от жегата и имам голямо сърцебиене. А що се отнася до бебетата — вика, — тях дори в ръцете си не съм ги имала никога и не ги разбирам.

Петров-Тянуев ѝ разправя така: — А на вас — вика, — нищо такова не ви трябва. Аз — вика — се огорчавам много и съчувствам, че не съм дама, иначе — вика, — съвсем свободно бих се сдобил с лек и приятен живот. Щях да се разхождам по градинките, щях да ходя по булевардите. Щях — вика, — да хваля разни дечица. Или да казвам на майката нещо похвално в смисъла за нейния малчуган или нейното бебе. Родителите — вика — обожават много това и няма да останат длъжни. А вие — вика — сте още повече една такава чистичка бабичка. На вас една копейка ще им е неудобно да ви дадат. Две копейки ще ви дадат. А някои и три. Или ще ви поръчат да направите на мъничето клизмичка. Или ще ви помолят да сварите кашичка. С една дума, за вас е много прилично да отидете на детския фронт.

Или той я навивал още, или тя вдянала веднага какво е и що е, ама, действително, тръгнала по такава една лека пътечка.

Седмици, може би, три или две живееше славно. Имаше меки кифлички и детски квадратни бисквити. Имаше сандвичи и детски играчки. Но после тази работа не ѝ хареса и се прехвърли на санитарния фронт.

Тоест, не че не ѝ хареса. Хареса ѝ. Само че беше невъзможно да се работи. Нерентабилно. Пробутаха ѝ едно бебе.

Имаше един разговор на булеварда. Едно момиченце ѝ хареса. И каза това на майка му.

Майката, чието беше бебето, ѝ вика така: — Вие — вика, — действително ли обожавате така децата

— Че как иначе — вика, — направо изгарям, като ги гледам.

— Ами — вика — подръжте момиченцето. Първо го подръжте, после го поносете.

И изчезва от хоризонта. Не се явява обратно. Нашата А. С. Баранова чака и се вълнува, но после предава бебето в милицията.

А в къщата ѝ се смяха много. Петров-Тянуев вика:

— Това — вика — е просто нещастен случай. Не се изисква, разбира се, да ги хвалите чак толкова много, но това е сигурна, свята работа — майчинството и бебетата. Умолявам ви, не я зарязвайте!

Обаче А. С. Баранова я заряза и се прехвърли на санитарния фронт. И не живее чак толкова зле. Макар и не чак толкова добре.