Да започнем разговора за 1933 година, за повестта на Иван Катаев „Ленинградското шосе“. Доста неочаквано е, че избрахме за елитната, златна стотица повестта на Катаев (подчертавам – на Иван Катаев, а не на Валентин). За това има две причини. Първо, това е наистина много добра повест. Второ, старая се все пак да не говоря за онова, което е широко известно. Вече отнесохме известни упреци за това, че при нас 1927 година, да речем, не е отбелязана със „Завист“. И наистина, „Завист“ на Олеша е един от ключовите текстове, но аз запазвам Олеша за 1965 година, за посмъртната публикация на най-голямата му книга „Нито ден без ред“, която започва да се нарича после „Прощална книга“. Струва ми се важно да поговорим за нея. Старая се да говоря все пак за неща, които не са в момента център на вниманието.

Не съм завистлив човек, още повече че в съдбата на Иван Катаев няма на какво толкова да се завижда. Той е писател, репресиран и разстрелян като повечето талантливи прозаици през 30-те години. Поетите понякога успявали да оцелеят или чрез мълчание, или защото Сталин все пак разбирал нещичко от поезия. Но косата на смъртта безотказно косяла и поетите. За прозаиците обаче, особено за такива като „перевалците“ (през 20-те и 30-те години групата „Перевал“ се опитва да запази известен идеологически неутралитет) не се очертавало, разбира се, нищо добро. И все пак, макар че в съдбата на Катаев няма за какво да се завижда, четох „Ленинградското шосе“ с изгаряща завист просто защото такава проза няма отдавна. В известен смисъл смятам Иван Катаев за предтеча на Трифонов. Бъдещите трифоновски подтекстове, образът на Москва, който е ключов за литературата от 60-те и 70-те години – всичко е катаевско. Точно за това ще си поговорим сега.

Изобщо цялата проза от 30-те години се разделя ясно на две групи. Първата, по-голямата част, е радостно възпяване на социалистическото строителство. За кого говорим преди всичко? Разбира се, за Гросман. Макар че през тези години Гросман пише разтърсващия разказ „В град Бердичев“, у него присъства все пак една доста ясна идея, изстрадана и напълно искрена, че новият свят и изграждането на новия живот са благодатна и прекрасна тема за литературата, че новите хора са вече факт. В недовършения си роман „Степан Колчугин“ той също описва пролетариата като движеща сила на революцията. И, за бога, вярва искрено във всичко това. Тук спада и – колкото и да е тъжно да се признае – разказът на Бабел „Нефт“, в който е представен сладникавия и стоящ много под нивото на таланта на Бабел образ на жена от нов тип, която работи в изследователската сфера, в геоложките проучвания, планира колко нефт ще добие Русия, чертае грандиозни планове и решава същевременно личния живот на приятелката си. Това са общо взето образи на победители и покорители на новия свят. Целият руски производствен роман в диапазона от „Хидроцентрала“ до „Ден втори“ разработва същата тема. Има и втора група литератори – това са хора, които по-скоро съжаляват горчиво за случващото се или най-малкото разбират, че родилните петна и родовите черти на Русия не са изчезнали, че вместо индустриализация ще настъпи гибел. Това е преди всичко Платонов, който разбрал много бързо, че всичко свършва в една яма, това е Леонид Леонов, който в романа си „Скутаревский“ и особено в „Пътят към океана“ успява да покаже утопичността, невъзможността на това строителство. Това е Пилняк, който доста ясно показва, че всичко се връща към старата матрица. Иначе казано, това са хора, които не вярват в тази новост. Иван (непрекъснато подчертавам това, защото Валентин е далече по-известен) Катаев заема в този свят съвсем особено място. Той съжалява искрено и съчувства на онези, които не се вписват в новата матрица. Не може да се каже, че симпатизирал на строителите на новия свят или че го обичал. Но най-важното е, че е възхитен от мащаба на случващото се, от страната, която може да си позволи подобен размах.

Вечният въпрос е на чия страна е Катаев в „Ленинградското шосе“: на страната на старците ли, които загиват? На страната на разкулачените или църковниците? Не, в неговата книга те са доста непривлекателни, жалки хорица. На страната на новите хора, като децата на Сава Пантелеев, които са дошли да го погребат? Ами не, те са скандалджии, искат да арестуват всички, те са душевно празни, лишени от милосърдие. И макар че са весели, жизнерадостни и отлични професионалисти, подобни хора не могат да бъдат провъзгласени за нормална алтернатива. Тогава на чия страна? Ами на Ленинградското шосе. Той е за това, което се получава в резултат. Той е за онази пирамида, която всичките тези хора издигат от своите тела, за онази грандиозна картина, която се получава накрая.

Финалът на „Ленинградското шосе“ е внезапно тристранно описание, несвързано по никакъв начин с повествованието и откъснато от него – първо на Ленинградския проспект, след това на стадион „Динамо“, после на Червения площад, цялата гигантска магистрала, пресичаща Москва, преминаваща от Червения площад през „Тверская-Ямская“, през бъдещия площад „Маяковский“ (тогава все още „Кудринский“), изцяло през „Триумфална“, през стадион „Динамо“, където приветстват на крак пристигналите там турци. Тя завършва с мирните московски покрайнини, където са погребали току-що стария майстор. Този път, това шосе е отговорът, великата картина, в която се подрежда всичко заедно с нашите житейски съдби и в нея е тяхното оправдание. Мнозина питали какво означава московският пейзаж във финала на „Дългото сбогуване“. Какво иска да каже Трифонов с този образ, явно позовавайки се на Катаев: „А Москва отива все по-напред, през околовръстната линия, през овразите, полята, издига кула след кула, каменни планини с милиони светещи прозорци, разкрива древните глини, забива там исполински циментови тръби, зарива изкопи, събаря, извисява, залива с асфалт, унищожава без следа, а сутрин по метростанциите и автобусните спирки има гъмжило от хора, с всяка година все по-гъсто. Ляля се чуди: „Откъде толкова народ? Дали са прииждащи, или са пораснали децата?“ С тази фраза – огромна, разпростряна на няколко реда, както винаги при Трифонов, завършва повестта. Какво иска да каже с това? Каква е тази амбивалентност? На чия страна е истината: на Ляля, на Ребров, на чия? А истината е на страната на Москва, която се носи напред, на страната на онази пирамида, която се гради от кости. Това е един много нестандартен, неприличащ на нищо друго извод, но той е взет от Катаев. Мисля, че това е единствено възможният вариант.

Ето какво пише Катаев за семейството на починалия Сава Пантелеев. Сава Пантелеев е почти седемдесетгодишен обитател на къща в тогавашните покрайнини на Москва (днес „Сокол“ – един съвсем престижен жилищен квартал). Той дава половината къща под наем, децата му са поели по своя път, а самият той непрекъснато купува от вехтошаря някакви вехтории и ги поправя. В ръцете му, както у героя на Платонов от „Произходът на майстора“, има „способност за всякакъв занаят“, обича много да потяга и ремонтира всичко. Но проблемът е там, че понеже като цяло той е човек незавършен, същински неудачник, дори и тези поправени неща работят много зле. Цялата къща е задръстена с някакви уродливи вещи, истински изчадия на това семейство, часовниците вървят неточно. Единственият що-годе приличен артефакт в дома е една също толкова чудовищно уродлива порцеланова фигурка, купена някога през 20-те години, която по чудо се е местела заедно със семейството и е оцеляла при всичките му премествания. Обърнете внимание с какъв правилен и чист език, за прозата от 30-те години това е рядкост, тя цялата е или орнаментална, или нарочно ръбата, както е при Гладков, или пък съвсем непоносимо рустикална, както е при Панфьоров, той описва това семейство:

„И всичко, което се беше събрало тук, произхождаше от онзи, който лежеше там, и пазеше несъмнена прилика с него: на тези меко очертани, розовеещи бузи с онези, наболите, жълтите, на изпъкналите, светещи чела с онова със застиналите бръчки по дебелата кожа.

Този, който беше дал на света толкова животи, който ги беше заченал в нищета и алкохол, беше свършил. А те, младите, продължаваха: разхождаха се насам-натам, въздишаха, остроумничеха крадешком.

Това беше здраво руско работническо семейство от Западния край, семейство, преживяло със своя народ и своята класа всички велики промени и сътресения от последните две десетилетия. Годината хиляда деветстотин и петнадесета го изтръгна от усвоената почва и, след като му сложи задълго печата на бежанци, го прогони в каруци и товарни вагони през цялата буреносно притъмняла равнина, за да го захвърли в едно брашнено и безпътно градче на брега на Волга. Разпиляло по пътя цялата си дървена, парцалена и глинена покъщнина, семейството изнесе от Запада само склонността към спретнатост, мъчителна за настъпилите времена, само лекото дистанцирано „вие“ към родителите и навика да дават децата едно след друго в градското училище. Докато бащата приспособяваше уменията си на кожар към хода на парната мелница за булгур, докато по-големият син возеше военни товари по Сизрано-Вяземската железница, а вторият, преместил се в Москва, поправяше очуканите фармани и блерио в завод „Дукс“, двете дъщери с подкрепата на бежанската благотворителност завършваха образованието си, а най-малката растеше. Есенните бури на деветстотин и седемнадесета и месеците, полетели след тях, разпиляха още по-далече двамата синове; първите смислени и дълги писма бяха получени от единия край Казан, от втория – от щаба на Южната завеса; на последния син, връстник на революцията, беше отредено нелеко ранно детство. Гражданската война, стиховете, младежкият съюз, свободата на откритите, безкрайни пътища разделиха със семейството и по-голямата дъщеря; оттогава тя повече не живееше у дома. А и самият дом скоро се вдигна за втори път от своето място. Двадесет и първа година, лъхвайки страшно от Заволжието с азиатска беда, откъсна семейството от котвата и го захвърли тук, в подножието на Москва, в крайградската махала, където Сергей, вече демобилизиран по това време, взе под наем на името на баща си същата тази къщурка. Настъпи щастлив общоруски миг на завръщания, срещи, отдих, освестяване; тук и Пантелееви се събраха всички наведнъж под един покрив, и дори щурата Александра, тогава в шинел, препасан с колан, се отби за кратко. Но се срещнаха само за да се разделят отново – окончателно, навеки, откъсвани един от друг вече не толкова от верстите, колкото от разминаването на съдбите им. Старите останаха с двете най-малки деца, после прибраха и внучката и живееха така със заплатата на Сава като заводски пазач, последните две години с пенсията, от даване на стаи под наем, със случайните червонци от порасналите деца, живееха плахо и безшумно.“

Тези две, а сега вече и три поколения на семейството са противоположни, безусловно, по своя вектор, макар че всички приличат на Сава Пантелеев. По какво си приличат? По вечната, страшна незавършеност на съдбата. Това е важна особеност, която някак си се изплъзва там у Катаев. Той през цялото време дава да се разбере, че децата на Пантелееви, които уж са се вписали толкова успешно в света, също носят фатален дефект.

Александра – поетеса и агитаторка, сега журналистка, е оставила внучката на старците и все не може да си намери мъж според нравa си. За другите е ясно, че и женитбите им са нетрайни, и в тяхната заетост се усеща също някакъв фалш и самонавиване, в техния номадски живот – липса на уют и опора. На погребението пристига колар, който познал Пантелеев от предишния му живот и се оказва бивш кулак, а те искат веднага да го пипнат и да го предадат на ГПУ. Това желание също идва от някаква вътрешна, страшна непълноценност. У Сава всяка работа спори в ръцете ме, а междувременно след това не работи нищо, както и те не са се вписали докрай в новия живот. Във всичко има фатална щета, недостиг. В какво се състои той? Вероятно в това, че както на Сава, така и на тях им е присъдено едно страшно вродено уродство, една страшна вродена непълнота. Това е вроденото чувство за собствена неправота, липсата на собствено достойнство. Затова този дом е без котва, затова с тях може да се направи всичко, каквото човек пожелае.

Строго казано, защо умира Сава? Той дава стая под наем на един куплетист, който се изявява под псевдонима Адолф Могъщия. В действителност той е бездарник, пошъл. Навикал се на Сава, заплашил го да го изобличи, да го даде под съд и отказал да плати. Сава, вместо да го изхвърли по стълбите, умира от страх през нощта.

Всички тези хора се веят по света точно защото нямат корен, нямат котва, нямат самоутвърденост, някаква здрава основа. В това е и трагедията, че се носят из цяла Русия и не се пускат никъде корени. Усвояват непрекъснато за момент нови пространства. Всички деца на Пантелеев са заети с усвояването на нови земи, със строителството на заводи, но е ясно, че земите няма да са техни. Те не са стопани на нищо, в това е целият им кошмар. Единственото нещо в случая, което е трайно и стабилно, е Ленинградското шосе, което се простира в безкрайността и поглъща в себе си всичките тези съдби.

Възниква естественият въпрос: ако повестта на Иван Катаев е до такава степен безоценъчна и неутрална, ако съдържа предимно доста обективни данни и е съвършено аполитична, защо пострадал авторът?

Катаев е „перевалец“, а не раповец, спътник в пътуването, както се казвало тогава. Първо, „перевалците“ в масовия случай, начело със своя теоретик Воронский, били под подозрение от страна на съветската власт, защото представлявали организирана група. При съветската власт е по-добре да не принадлежиш към никакви групи, всяка група е вече зародиш на съпротива.

Затова Воронский не успял да види издадена своята най-добра книга – биографията на Гогол, затова и Катаев, още от 30-те години, от публикуването на разказа „Мляко“, бил подложен на яростна критика, главно заради християнски мотиви, за реабилитация на църквата, въпреки че там няма нищо подобно. Дори в „Ленинградското шосе“ живеещият край църквата бивш безпризорник е един от най-неприятните герои.

Проблемът е очевидно в това, че у Катаев – и критиката го е усещала безпогрешно – имало много истинска, дълбока, неизмислена човечност. Хуманизмът, който се съдържа в творчеството му, е точно това, което отблъсквало идеологическата критика. Катаев не е готов да пожертва човека в името на най-великите грандиозни промени.

Разбирате ли, както раповците имали един вид антиусет и провъзгласявали за правилно всичко най-бездарно: колкото по-бездарен е един автор, толкова е по-правилен, без значение какъв е произходът му, точно такъв усет за талантливото имала и погромната критика от 30-те години. Катаев просто пише много добре. Това е наистина е рядко явление: плътна, икономична, чиста реч без диалектизми, без новоговор. Ето затова, за повестите „Съпруга“, „Поет“ и „Сърце“ не го обичали, за това, че пише толкова удивително чисти неща. Странно е например, че за него не се е застъпил дори Горкий, който се застъпвал за всички. Защо? Вероятно защото Горкий – той, между другото, разлюбил и Леонов през тридесетте години – не обичал да се застъпва за онези, които пишат по-добре от него.

Ето защо този полузабравен писател преживял своето второ раждане през шестдесетте години, когато съпругата му, която спасила героично неговото име и неговите ръкописи, и между другото, също е добра поетеса, започнала да публикува повестите му. Тогава се чувало гръмко името на другия Катаев – Валентин, който творял вече в духа на мовизма, затова у мнозина, както и у мене навремето, сборникът с творби на Иван Катаев се озовал по погрешка. Но едва след като попадна у мене, осъзнах, че неговият велик съименник му отстъпва много по вроден талант.

Когато днес нашият личен живот ни се струва безсмислен (а той, разбира се, особено в такава променяща се страна, няма някакъв особен смисъл), можем да си помислим по катаевски, че все пак след нас остава онзи пейзаж, който сме създали. Този пейзаж някога, ако не достави эстетическа наслада на зрителя, поне ще разкаже много за нас. От всичко остава Ленинградското шосе и това, най-общо казано, не е най-мрачният извод.

Не е ли Иван Катаев роднина на Валентин Катаев и брат му Евгений Петров?

Не, между тях няма никаква роднинска връзка. За сметка на това бил първи братовчед на великия математик академик Колмогоров. Колкото и странно да е, когато ставало въпрос за неговата реабилитация, най-много се застъпвали за Катаев математиците. Трябва да отбележим също, че самият той имал (което вероятно също го погубило) изключително много връзки. Лично бил необичайно привлекателна фигура, с много хора дружал, познавали го мнозина. Бил един от центровете на руския литературен живот.

Не може да се каже, че бил влиятелен, но хората се вслушвали много в неговото мнение, в думите и в критиката му, не на последно място и защото беше един от създателите на „Литературен вестник“ („Литературная газета“). Както си спомняте, той бил основан от Делвиг през 1831 година, но го възобновил Катаев след Първия конгреса на писателите. В „Литературен вестник“ той бил един от най-добрите, най-безпристрастните редактори. Там публикувал наистина добри неща. Ние, разбира се, сме длъжни да си припомним тази негова роля, особено като имаме предвид ужаса, в който се е превърнал „Литературен весник“ днес.“