Руско-съветското религиозно митотворчество

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов (с бележки в текста за по-младите хора, на които някои абревиатури може и да са непознати)

Постсъветското пространство живее двоен, че и троен живот. Няколко поколения хора са се родили по времето на Сталин, Хрушчов и Брежнев, а това означава, че част от възрастта им е била свързана с това равнище на живот, което установяваха КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз – бел. прев.) и другите партийно-стопанствени органи. Животът беше разпределен по точки за всички. Партията знаеш кой трябва и къде трябва да учи, на коя националност ще ѝ трябват бъдещи инженери и лекари, къде те ще работят по „разпределение“, каква „заплата“ ще получават и кога ще им бъде разрешено да станат партийни членове. Животът на съветския човек се регулираше от партийните комитети, районните комитети, градските и областните комитети, които на свой ред се ръководеха от ЦК (Централния комитет на Комунистическата партия – бел. прев.). Надзорът се осъществяваше от КГБ (Комитета за държавна сигурност; репресивен орган на Комунистическата партия – бел. прев.) и от многобройни негови помощници – пионерите (младите приятели на милицията) и комсомолците (чрез оперативните комсомолски отряди), а също така от дружинниците и тайните осведомители. За 74 години израсна поколение от послушни хора, за които разпадането на СССР (Съюза на съветските социалистически републики; комунистическа империя, просъществувала от 1922 до 1991 година – бел. прев.) се превърна в лична трагедия – те останаха без насочващата роля на ЦК на КПСС.

Постсъветският човек е странно същество, постоянно търсещо път не толкова за себе си, колкото за околните, желателно за всички. В блогосверата се вижда добре характера на постсъветския човек, който не желае да дискутира и обсъжда, отстояващ своята гледна точка, дори тя да е абсурдна. Ако неговият опонент не разбира доводите му, те често биват повтаряни, но вече придружени с псувни на майка и обиди. Смята се, че по този начин може да се постигне признание, а с псувните на майка – да се укрепи лидерството. Преди в социалистическото общество не беше прието да се псува на майка, макар че – естествено - се псуваше. Сега на смяна на съветското лицемерие дойде постсъветската „откритост“.

Преди 22 години хората се изтръгнаха от състоянието на всеобщ контрол и се потопиха в мнима, неизвестна дотогава свобода. Който можеше – надяна джинси, обу кецове, купи си пачка „Marlboro“ и попадна в доскоро тайна, забранена област. През цялото съветско време хората бяха убеждавани, че те са „най-четящите“ и те накрая повярваха в това. Сега пишат без стеснение за геополитиката, оценяват политиците, знаят практически всичко за НАТО и са научили наизуст всички кътчета на Ню Йорк. Гениалният одесит Михаил Жванецкий е написал за такива хора много отдавна: "Хайде да разсъждаваме за краха и подема на Холивуд, без да сме гледали нито един филм. Да събаряме философи, без да четем произведенията им. Да спорим за вкуса на стридите и кокосовите орехи с тези, които са ги яли. До хрипливост, до бой, усещайки вкуса на храната със слуха си, цвета със зъбите си, аромата с очите си, представяйки си филмите по техните заглавия, живописта по имената на художниците, страните по света според „Клуба на пътешествениците“, а остротата на мненията според христоматиите".

Жванецкий е писал за съветските хора, които до ден днешен изобщо не са се променили – те все така знаят всичко, обсъждат с удоволствие сплетните, слуховете и това, което им поднася руската пропаганда, възстановила традициите на съветската агитация. Например църковните дела. Всички съветски хора знаеха, че „религията е опиум за народа“. Болшевиките се постараха в това отношение, като от 1917 година разрушаваха, взривяваха, опожаряваха храмове, джамии и синагоги, като разстрелваха свещеници и монаси. През 1914 година на територията на Руската империя, по официални данни, е имало 54 174 православни храма, включително манастирски, учрежденски, гробищни, недействащи и дъщерни, но без да се смятат военните църкви, а също така 25 593 параклиса и 1 025 манастира. През 1987 година в СССР има останали 6 893 православни храма и 15 манастира.

Къде са отишли 47 218 храма и 1 010 манастира? Какво е станало с хилядите джамии и синагоги? И по какъв начин населението на Русия внезапно стана изцяло религиозно, а постсъветските патриарси, някога утвърждавани от ЦК на КПСС, изведнъж заговориха за свобода на вероизповеданията? И защо в дейността на РПЦ (Руската православна църква – бел. прев.) и в проповедите на нейните йереи все повече звучат антизападни и антиевропейски лозунги, много подобни на пропагандата от съветско време? Една от съвременните легенди, който трябва да настрои руснаците срещу Европа, е „безбожието на западния свят“. Нито дума за броя на християнските църкви в Европа, свързани с различни конфесии – католически, протестантски, евангелистки и прочее. Но изкуственото противопоставяне на „православните срещу Запада“, инициатор на което е РПЦ, не се потвърждава от статистиката.

В типично православните страни на Евросъюза броят на църквите е различен от този, който ни представя пропагандата. В България има 2 600 енории, около 1 500 свещеници, 120 манастира. В Румъния – 11 000 духовници, 13 000 енории, манастира и скита, 531 монашески общини. В Гърция – 81 митрополии, 105 епископи, 8 857 свещеници, около 8 000 енории, 598 манастира и скита (232 мъжки, 294 женски, 72 скита), 4 087 монаси, 24 726 неенорийски църкви – гробищни, затворнически и така нататък. Тъй като дълго време е била част от идеологическия апарат на КГБ и ЦК на КПСС, РПЦ се е научила да лъже като комунистите.

Друга страна на тази лъжа е „единоверието“, под което аз все пак разбирам вярата в Христос. Но ако в резиденцията на патриарха на РПЦ смятат, че „единоверието“ е запазено само за православието, съвсем не е ясно какво става по отношение на Грузия. Исторически двете църкви са създадени в различно време и от различни проповедници: Киевска Рус е кръстена по византийски обряд през Х век, Грузия е приела кръщенето през IV век, православието там са проповядвали свети отци от Кападокия. Различна история, различни начала, различна „възраст“, но РПЦ е била имперска църква, а Грузинската православна църква (ГПЦ) е лишена от автокефалия през 1811 година с императорски указ и мълчаливото съгласие на Светия синод. През 1801 година Руската империя окупира Грузия, а на 21 юни 1811 година Синодът на РПЦ просто сваля патриарх Антоний II от длъжност, както след това правели комунистите. Автокефалията си Грузинската църква приема от Антиохийската православна църква още през 467 година, с други думи – тя е по-стара от Руската с 6 века. Но възрастта се оказва нещо незначително, когато църквата е въвлечена в политиката. Автокефалията на ГПЦ била възстановена едва през 1917 година, а през 1921 година, след втората окупация, вече от Съветска Русия, отново била изгубена.

Ако си направите труда да погледнете в интернет сайта на РПЦ или неофициалните сайтове на различни дейци на РПЦ, едва ли ще намерите разказ за това как след лишаването на ГПЦ от автокефалия е бил практически забранен при обредите грузинския език, който един чиновник от имперската администрация нарекъл „кучешки език“. В тези части на грузинските храмове, които били от VI-XIII век, били замазани фреските и били зографисани нови – според каноните на РПЦ. Примерно така, както сега става с грузинските храмове в Абхазия, при мълчаливото съгласие на Московския патриарх. Също така, както това става на окупираните от руската армия територии на Крим, на части от Донецката и Луганската област.

РПЦ отдавна се е превърнала в партия. В съветско време тя беше част от идеологията на комунистите, заедно с КГБ следеше зорко енориашите и свещениците, съгласувайки назначаването на йерарсите с ЦК на КПСС. Сега изпълнява същата функция при Кремъл. Вярващите, които изпълняват църковните обреди и спазват постите, четящи Евангелието и ходещи на църква поне в неделния ден, продължават да са в Русия само незначителен процент от населението. Но по анкети всички са „православни“. Като преди 30-40 години – „не съм чел Ленин, но съм съгласен с него“. Към „православната партия“ започнаха да се прилепват случайни хора – корупционери и бандити, чиновници и чекисти, които, ако прочетем заповедите, не само че не трябва да бъдат „православни“, но и до храмовете заради греховете си не трябва да се приближават. Но идват, получават опрощение, след което отиват да грешат по-нататък.

Всички са доволни. РПЦ от броя на „вярващите“, Кремъл от сътрудничеството си с РПЦ. Попове благославят оръжия за убиване на хора. Свещеници на полигона стрелят с автомати и гранатомети. „Вярващите“ бойци от „ЛНР“ и „ДНР“ влизат в храмовете с оръжие. Доморасли художници рисуват икони с ликовете на Сталин и Путин, неканонизирани от църквата. Понякога РПЦ прави изявления, които се преценяват като политически, макар че в тях се говори за християнски добродетели.

Трудно е да си представим страна, в която на централния площад лежи мумията на дявола, по чиято воля са убивали свещеници и са разрушавали храмове. Но тази страна съществува – Русия, в която има РПЦ. В страната нараства фашизъм, в който се преплитат национализъм, комунизъм и това, което наричат „православие“. Фашистите ходят на църква, където слушат проповеди за любовта към ближния си, след което излизат на улицата и убиват „ближния си“.

Съветско-руската религиозна митология е чудовищно преплитане на неграмотност и бездуховност, което е необходимо на властите, за да контролират хората, които не познават нито марксизма-ленинизма, нито Библията, нито още повече основите на пазарната икономика и демокрацията. Постсъветските хора и досега са убедени, че християнството е някак си близко до онази диктатура от съветско-комунистически вид, в която са живели през последните почти сто години. В Русия си измислиха свое „православие“, свое „християнство“ и пропагандата постоянно убеждава населението, че християните французи или християните италианци не са истински. Манипулацията с християнството има стари традиции, като се започне от Петър Първи, който създал държавната църква и поставил себе си да я ръководи. Гуляйджията и многоженецът станал олицетворение на руското православие. Манипулациите продължили и в СССР. Във филма на Сергей Айзенщайн „Александър Невски“ звучи фраза, която и досега повечето хора възприемат като изречена от победителя в митическия бой на Чудското езеро: „Който дойде с меч при нас, от меч ще загине“. Нямало как съветското кино през 30-те години да цитира Евангелието от Матей: „Тогава Исус му каза: върни меча на мястото му, защото който меч извади, от меч ще загине“. Сценаристът Петър Павленко, след като откраднал цитата от Евангелието, прибавил и пропагандно продължение: „На това се е крепяла и ще се крепи руската земя!“ В Евангелието това изречение със сигурност не го е имало.

Манипулациите с религията нямат никакво отношение към вярата. Хората толкова често бъркат състоянието на църквата с вярата, че официалния брой на „православните“ в Русия – 73 процента – предизвиква учудване. Но това са тези 73 процента, които доскоро са били комунисти, комсомолци и пионери. Религията се превърна в партия, а вярата започнаха да я манипулират: не може истинският вярващ да е съпричастен с Путин в убийствата на единоверци, да му позволява с измислени предлози да завзема част от „едноверните“ Грузия и Украйна. Манипулациите и безсрамната пропаганда на насилие убиват религията.