Лекции по руска литература – брой 12

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

На руски език с помощта на една безпощадна дума може да се изрази същността на един широко разпространен порок, за който трите други познати ми европейски езици нямат специално обозначение. Липсата на един или друг термин в речника на някой народ не винаги означава липса на съответното понятие, но пречи за пълнотата и точността на неговото разбиране. Разнообразните нюанси на явлението, което руснаците изразяват много точно с думата "пошлост", са разсипани в редица английски думи и не образуват определено цяло.

От времето, когато Русия започнала да мисли, всички образовани, чувствителни и свободомислещи руснаци усещат остро крадливото лепкаво докосване на пошлостта. Сред нациите, с които винаги сме имали близки връзки, Германия ни се е снрувала страната, в която пошлостта не само не е осмяна, а е станала едно от водещите качества на националния дух, на привичките, на традициите и на общата атмосфера, макар че благожелателните руски интелигенти с по-романтичен начин на мислене охотно, прекалено охотно приемали на вяра легендата за величието на немската философия и литература; трябва да си свръхруснак, за да почувстваш ужасната струя на пошлостта във "Фауст" на Гьоте.

Да преувеличаваш нищожеството на една страна в момента, когато воюваш с нея и би искал да я видиш унищожена до последната бирена чаша и до последната незабравка, е опасно приближаване до края на пропастта, наречена пошлост, която зее пред тебе по време на революции и войни. Но ако се прошепне скромно довоенната истина, даже с нюанс на нещо старомодно, тази пропаст вероятно може да бъде спестена. Ето така преди сто години, когато граждански настроените петербургски публицисти забърквали опияняващи коктейли от Хегел и Шлегел (с добавка на Фойербах), в една мимоходом разказана случка [12] Гогол разкрил безсмъртния дух на пошлостта, пронизваща немската нация, и направил това с цялата сила на своя талант.

Разговорът в компанията се прехвърлил върху Германия. Упорито мълчащият Гогол накрая казал: "Да, в общи линии немецът не е много приятен; но не можем да си представим нещо по-неприятно от немеца съблазнител, от немеца ухажор, който иска да се хареса; тогава той може да стигне до страшни абсурди. Аз срещнах веднъж един такъв съблазнител в Германия. Неговата възлюбена, която той ухажваше дълго време без успех, живееше на брега на някакво езеро и всичките си вечери прекарваше на балкона пред това езеро, занимавайки се с плетене на чорапи и наслаждавайки се заедно с това на природата. Моят немец, виждайки безуспешността на своите преследвания, измисли най-сетне сигурно средство да плени сърцето на неумолимата немкиня. И какво мислите? Какво средство? И през ум няма да ви мине какво! Представете си, той всяка вечер, като се събличаше, скачаше в езерото и плуваше пред очите на своята възлюбена, прегърнал два лебеда, които специално беше направил за случая! Честно казано, не зная за какво бяха тези лебеди, но няколко дена поред всяка вечер той все плуваше и се кипреше с тях пред заветния балкон. Дали си представяше в това нещо антично, митологично или разчиташе на нещо друго, но въпросът се реши в негова полза: немкинята наистина беше запленена от ухажора и скоро се омъжи за него".

Ето ви пошлост в чистия ѝ вид и вие ще разберете, че който и да е английски епитет не покрива този епичен разказ за светлорусия плувец и милваните от него лебеди.А и няма защо да отиваме толкова далече и да се задълбочаваме в миналото за подходящ пример. Разтворете което и да е списание и непременно ще намерите нещо като тази картинка: семейство си е купило току-що радио (кола, хладилник, трапезно сребро - няма значение какво) - майката е плеснала с ръце, побъркана от радост, децата тъпчат наоколо, разтворили уста, малчуган и куче се протягат към края на масата, където са сложили идола, даже бабата, сияейки с всичките си бръчки, наднича някъде изотзад (забравила, както изглежда, скандала, разиграл се сутринта между нея и снаха ѝ), а малко по-встрани, тържествено пъхнал палци в прорезите на жилетката, разкрачил крака и святкайки с очички, стои победоносно бащата, гордият дарител.

Гъстата пошлост на подобна реклама извира не от лъжливото преувеличаване на достойнството на един или друг полезен предмет, а от предположението, че най-висшето щастие може да бъде купено и че такава покупка облагородява купувача. Разбира се, атмосферата, която рекламата поражда, е доста безвредна сама по себе си - защото всички разбират, че са я създали продавачи, сякаш договорили се с купувача да участва в тази игра "на ужким". Не е интересно това, че в света не е останало нищо духовно освен възторга на хората, продаващи или консумиращи манна небесна, не това, че играта на чувства се води в случая по буржоазни правила (буржоазни не в марксисткото, а във флоберовското разбиране на думата), а това, че този свят е само сянка, спътник на истинското съществуване, в което и продавачите, и купувачите не вярват дълбоко в душите си, особено в разумната спокойна Америка. Ако иска да изобрази добро дете, рекламният художник го украсява с лунички (те, между другото, приличат на зловещ обрив в евтините комикси). В случая пошлостта е свързана с условност, която има леко расистки характер. Доброжелатели изпращат на самотни войничета копия от краката на холивудски красавици, обути в копринени чорапи и натъпкани с бонбони и самобръсначки - във всеки случай аз видях снимка на човек, пълнещ такъв крак, в списание, известно по целия свят като доставчик на пошлост. Пропагандата (която не може да съществува без щедър дял пошлост) запълва брошурите с хубавички колхознички и носени от вятъра облаци. Подбирам примерите бързешком, произволно. "Лексиконът на азбучните истини", който Флобер пишел, е бил по-честолюбив замисъл.

Литературата е един от най-добрия резерват за пошлости; не говоря за това, което наричат макулатура, а в Русия "жълта преса". Явната безвкусица, колкото и да е странно, понякога съдържа нещо здравословно, което с удоволствие се консумира от децата и простодушните хора. Комиксът "Супермен" е несъмнена пошлост, но това е пошлост в толкова безобидна и непретенциозна форма, че не си струва да се говори за нея - старите вълшебни приказки, щом заговорихме за това, са съдържали не по-малко банални сантименталности и наивни вулгарности от тези съвременни истории за "изтребване на великани". Повтарям, пошлостта е особено силна и зловредна, когато фалшът не се набива в очите и когато тези същности, които се фалшифицират, се отнасят законно или незаконно за високите достижения на изкуството, мисълта или чувствата. Това са тези книги, за които толкова пошло се разказва в литературните приложения към вестниците, "вълнуващите, съдържателни и прекрасни" романи; това са тези "възвишени и впечатляващи книги", които съдържат и отделят квинтесенцията на пошлостта. Точно сега пред мене лежи на масата един вестник, в който на цяла колона се рекламира някакъв роман - фалшификат от началото до края и по стил, и по тромавите пируети около високите идеи, и по дълбокото незнание какво е истинска литература сега и когато и да е било. Този роман странно ми напомня милващия лебедите плувец, описан от Гогол. "Вие се потапяте в него целия - пише рецензентът. - Като прелистите последната страница, се връщате в заобикалящия ви свят леко замислени, като след силно преживяване" (забележете това кокетно "леко"!). "Пееща книга, от край до край изпълнена с изящество, светлина и прелест, книга с наистина бисерно сияние" - шепне друг рецензент (онзи плувец също бил "от край до край изпълнен с изящество", а лебедите излъчвали "бисерно сияние"). "Работа на изкусен психолог, който е способен да изследва най-потайните дълбини на човешката душа". Това "потайни" (не някакви "общодостъпни", забележете) и още два-три възхитителни епитета дават точна представа за ценността на книгата. До, похвалата съответства напълно на предмета, за който става дума: "прекрасният" роман е получил "прекрасна" рецензия - и кръгът на пошлостта се е затворил или би се затворил, ако думите не бяха отмъстили тънко за себе си и тайно не бяха донесли истината, подредили се в най-абсурдната и изобличителна фраза, макар издателят и рецензентът да са убедени, че превъзнасят романа, "който четящата публика е приела триумфално" (следва астрономическа цифра на продадените екземпляри). Защото в света на пошлостта не книгата е триумф за нейния създател, а четящата публика организира триумфа, поглъщайки книгата заедно с рекламата на обложката.

Романът, за който се казва така, би могъл да бъде напълно честен, искрен опит на автора да напише за това, което го е засягало дълбоко, възможно е даже не само търговски грижи да са го подтикнали към това злощастно начинание. Бедата е в това, че нито искреността, нито честността, нито даже сърдечната доброта пречат на демона на пошлостта да завладее пишещата машина на автора, ако няма талант и ако "четящата публика" е такава, за каквато я смятат издателите. Най-страшна в пошлостта е невъзможността да се обясни на хората защо книгата, която на вид е препълнена с благородни чувства и състрадание и даже може да привлече вниманието на читателите към тема, далечна от "злобата на деня", е много, много по-лоша от литературата, която всички смятат за долнопробна.

От дадените примери, надявам се, е ясно, че пошлостта е не само откровена макулатура, но и мнимо значителна, мнимо красива, мнимо дълбокомислена и мнимо увлекателна литература. Списъкът на литературните персонажи, олицетворяващи пошлостта (и наричани на руски пошляци и пошлячки), включва Полоний и кралската двойка в "Хамлет", Рудолф и Оме у Флобер, Лаевский в "Дуел" на Чехов, Мериън Блум у Джойс, младият Блох в "По следите на изгубеното време" на Пруст, Бел ами на Мопасан, мъжът на Ана Каренина, Берг във "Война и мир" и множество други действащи лица в световната литература. Руските критици от социалното направление видели в "Мъртви души" и "Ревизор" разобличение на обществената пошлост, разцъфнала в крепостничеството и в бюрократичната руска провинция, и заради това изпускали главното. Гоголевите герои се оказали само по волята на случая руски помешчици и чиновници, тяхната въображаема среда и социалните им условия нямат абсолютно никакво значение, също както господин Оме би могъл да бъде предприемач от Чикаго или Мериън Блум - жена на учител от Вишний Волочок. Освен това тяхната среда и техните условия, каквито и да са били в "реалния живот", са били подложени на такова задълбочено разбъркване и претопяване в лабораторията на Гоголевото творчество (за това вече говорих във връзка с "Ревизор"), че да се търси в "Мъртви души" истинска руска действителност е толкова безполезно, колкото да си представяме Дания на основата на едно частно произшествие в мъгливия Елсинор. А като стана дума за "фактите", откъде Гогол би могъл да получи знания за руската провинция? Осем часа в един подолски хан, седмица в Курск и това, което се мяркало зад прозореца на пощенската карета, плюс спомените за чисто украинското детство в Миргород, Нежин и Полтава? Всички тези градове обаче лежат далече от маршрута на Чичиков. Но което е истина, е истина: "Мъртви души" предоставя на внимателния читател група подпухнали мъртви души, принадлежащи на пошляци и пошлячки и описани с чисто Гоголев вкус и с богатство от страховити подробности, които издигат произведението до равнището на гигантска епическа поема - не случайно Гогол е дал на "Мъртви души" такова точно подзаглавие. В пошлостта има някакъв лак, някаква пухкавост и нейният гланц, нейните плавни очертания привлекли Гогол като художник. Колосалният кълбовиден пошляк Павел Чичиков, който измъква с пръсти смокинята от млякото, за да си разкваси гърлото, или танцува по нощница, от което предметите по лавиците потрепват в такт с неговата спартанска жига (а накрая се удря в екстаз по закръгления задник, тоест по истинското си лице, с боса розова пета, все едно с това се пробутва да влезе в истинския рай на мъртвите души) - тези видения господстват над по-дребните пошлости на немощния провинциален бит или на дребните подлички чиновници. Но пошляк даже от такъв гигантски калибър като Чичиков непременно има някакъв недостатък, дупка, през която се вижда червей, мизерен съсухрен глупак, който лежи, сгърчил се, в дълбината на напоения с пошлост вакуум. От самото начало има нещо глупаво в идеята да се купуват мъртви души - душите на крепосни селяни, починали след поредното преброяване: помешчиците продължавали да плащат за тях поголовен данък, придавайки им по такъв начин нещо като абстрактно съществуване, което обаче бъркало съвсем конкретно в джобовете на техните собственици и би могло също толкова "конкретно" да се използва от Чичиков, купувача на фантомите. Дребната, но доста противна глупост се таи известно време в бърканицата от сложни манипулации. Опитвайки се да купува мъртви хора в страна, където законно купували и трупали за притежание живи, Чичиков едва ли греши сериозно от гледна точка на морала. Ако боядисам лицето си с домашно произведен берлински лазур вместо с боя, продавана от държавата, върху която тя има монопол, моето престъпление няма да заслужи даже снизходителна усмивка и нито един писател няма да го изобрази като берлинска трагедия. Но ако обкръжа този замисъл с дълбока тайнственост и започна да се хваля с хитрите уловки, с помощта на които съм го осъществил, ако дам възможност на бъбривия си съсед да надникне в моите бурканчета със самоделна боя, ще бъда арестуван и хората с автентично сини лица ще се отнесат грубо с мене - ще стана в случая за посмешище. Въпреки безусловната ирационалност на Чичиков в безусловно ирационалния свят, глупакът в него се вижда, от самото начало той прави грешка след грешка. Глупост е да купува мъртви души от старица, която се бои от привидения, непростимо безразсъдство - да предлага подобна съмнителна сделка на самохвалко и простак като Ноздрьов. Но аз ще повторя, в угода на тези, които обичат книгите да описват "реални хора" и "реални престъпления", пък и да съдържат положителна идея (това превелико страшилище, заимствано от жаргона на шарлатаните-проповедници), че "Мъртви души" няма да им даде нищо. Понеже вината на Чичиков е чисто условна, съдбата му едва ли ще развълнува силно някого. Това още един път доказва как смехотворно са бъркали руските читатели и критици, виждайки в "Мъртви души" фактическо изображение на живота по онова време. Но ако подходим към легендарния пошшляк Чичиков така, както го заслужава, тоест ако виждаме в него особа, скоято Гогол е създал и която се движи в особена, Гоголева вихрушка, абстрактната представа за мошеническата търговия с крепостни селяни ще се изпълни с чудновата реалност и ще означава много повече от това, което бихме видели, ако я разглеждахме в светлината на социалните условия, господстващи в Русия преди сто години. Мъртвите души, които той купува, не са просто списък с имена върху лист хартия. Тези мъртви души, изпълващи въздуха, в който живее Гогол, със своето поскърцване и трептене са нелепите animuli [13] на Манилов и Коробочка, дамите от град NN, безкрайните гномчета, които изскачат от страниците на книгата. А и самият Чичиков е само нископлатен агент на дявола, търговски пътник на ада: "нашият господин Чичиков", както биха могли да наричат в акционерното дружество "Сатана и K°" този добродушен, охранен, но вътрешно треперещ негов представител. Пошлостта, която олицетворява Чичиков, е една от главните отличителни черти на дявола, в чието съществуване, трябва да добавим, Гогол вярвал много повече, отколкото в съществуването на Бога. Пукнатината в доспехите на Ччиков, тази ръждясала дупка, от която се носи гнусна воня (като от пробита консерва с раци, която е продупчил и е забравил в килера някой заплес), е необходимият процеп в забралото на дявола. Това е изконният идиотизъм на всемирната пошлост. Чичиков е обречен от самото начало и се плъзга към своята гибел, едва-едва поклащайки своя задник - походка, която само на пошляците и пошлячките от град NN би могла да прилича на упоително светска. В решаващи минути, когато избухва в една от своите нравоучителни тиради (с леко прекъсване на сладкогласната реч - тремоло на думите "възлюбени братя"), възнамерявайки да потопи истинските си намерения във високопарен петмез, той нарича себе си жалък човек на този свят. Колкото и да е странно, вътрешността му наистина е разяждана от червей и ако се взрем леко, разглеждайки неговите заоблености, можем да видим този червей. Спомням си един довоенен европейски плакат, рекламиращ автомобилни гуми; на него беше изобразено нещо като човешко същество, изцяло съставено от гумени пръстени; така и закръгленият Чичиков ми прилича на здрав, пръстеновиден и с телесен цвят червей. Ако съм успял да предам отвратителната природа на този персонаж и различните видове пошлости, които споменах попътно, са образували заедно едно цялостно художествено явление (Гоголевия лайтмотив за "закръгленото" в пошлостта), тогава "Мъртви души" престава да ни дразни като хумористична повест или социално разобличение и може да се обсъжда сериозно. Затова нека се вгледаме в тъканта на произведението по-съсредоточено.

12. От Л. И. Арнолди в "Моето познанство с Гогол" ("Моё знакомство с Гоголем"). (Бел. прев.)

13. Душички (лат.).

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 11

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

1.

Старите английски преводи на "Мъртви души" не струват пукната пара и трябва да бъдат иззети от всички публични и университетски библиотеки. Когато пишех бележките, от които се оформяше тази книга, "Читателският клуб" в Ню Йорк издаде съвсем нов превод на "Мъртви души", направен от В. Д. Герни. Това е рядко добра работа. Изданието е развалено от две неща: смехотворният предговор, който е написал един от редакторите на "Клуба", и промененото заглавие - "Похожденията на Чичиков или Домашният живот в стара Русия". Това е особено огорчаващо, ако си спомним, че заглавието "Похожденията на Чичиков" е било натрапено от царската цензура на първото руско издание, защото църквата ни казва, че душите са безсмъртни и затова не могат да бъдат наречени мъртви. В дадения случай подобна замяна е направена вероятно от страх да не се навеят мрачни мисли на розовобузите любители на комикси. Подзаглавието "Домашен живот в стара Русия" също е избрано лошо, защото е заимствано от съмнителното съчинение "Домашният живот в Русия - книга, написана от руски аристократ и поправена от редактора на "Открития в Сибир" (Лондон, издатели Хорст и Блекет, наследници на Хенри Колберн, 1894 г.) със забележителната приписка: "Това съчинение е под защитата на авторското право и издателите си запазват правото да го превеждат". В началото на книгата има предисловие с не по-малко забележително съобщение:

"Книгата е написана от руски аристократ и ръкописът е предложен от него на английските издатели; работата на редактора се ограничаваше само до поправка на някои грешки в думите, които би трябвало да се очакват, като помним, че авторът е писал произведението си на чужд език... Той ни дава представа за условията на живот и отношенията в руското общество... Авторът твърди, че разказът му е правдив и основните факти са широко известни в Русия.

За съжаление ние нямаме право да назовем името на автора (не защото произведението му се нуждае от допълнителна проверка, защото достоверността му е доказана едва ли не с всеки един ред) - авторът все още мечтае да се върне в родината си, разбирайки прекрасно, че признанието, че е написал тази книга, белязана с толкова мощен сатиричен дар, едва ли ще бъде добра препоръка и може да му послужи като паспорт за отправяне в най-далечните краища на сибирската пустош.

Много би ми се искало да разбера кой е бил този руски аристократ, който е превел (с множество викториански хубости, добавени от редактора) "Мъртви души" и е продал тази стока на английското издателство, което явно е смятало, че публикува истински спомени, "хвърлящи светлина върху домашния живот на нашите бивши съюзници и днешни врагове". Казвал ли се е този аристократ Хлестаков? Или е бил самият Чичиков? В известен смисъл книгата на Гогол била постигната от истинска гоголевска съдба.

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 10

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

6.

Обвиненията, изказани от негодуващите противници на "Ревизор", които съзрели в пиесата коварни нападки срещу руската държавност, направили на Гогол гнетящо впечатление. Може да се предположи, че те са предизвикали у писателя манията за преследване, която така или иначе го тормозела до самата му смърт. Оформило се доста странно положение - славата споходила Гогол във възможно най-гръмогласната си форма: дворът ръкопляскал на пиесата едва ли не със злорадство; надути чиновници от висок ранг губели безмълвно своята надутост, въртейки се смутено в столовете на партера; слабо уважавани критици цедели гнила отрова, а критиците, чието мнение имало някаква стойност, превъзнасяли Гогол до небесата заради това, което смятали за велика сатира; популярният драматург Куколник вдигнал рамене, казвайки, че пиеската е единствено глупав фарс; младежите повтаряли с възторг смешните реплики и търсела хлестаковци и сквозник-дмухановци сред своите познати. Друг писател би се опивал от тази атмосфера на възхвала и скандал. Пушкин просто би оголил своите ослепителни негърски зъби в добродушна усмивка и би се върнал към незавършения ръкопис на поредния шедьовър. Гогол постъпил така, както и след провала на "Кюхелгартен" - избягал в чужбина, по-точно - отпълзял.

Но да беше само това! Той си позволил нещо по-лошо от всичко, което може да си позволи един писател при подобни обстоятелства: опитал се да обясни в печата тези места от своята пиеса, които критиците или не забелязали, или изтълкували неправилно. Гогол, бидейки Гогол и съществувайки в огледален свят, притежавал способността да планира прецизно своите произведения, след като ги е написал и публикувал. Този метод той приложил и към "Ревизор". Присъединил към пиесата епилог, където обяснявал, че истинският ревизор, който се мярка в края на последното действие е човешката съвест. А останалите персонажи са страстите, живеещи в нашата душа. С други думи, публиката трябвало да повярва, че нейните страсти се символизират от уродливи продажни провинциални чиновници, а висша съвест е държавата. Епилогът предизвиква същото отчайващо впечатление като впечатлението от по-късните разсъждения на Гогол по сходни теми, ако не се предположи, че той е искал просто да хвърли прах в очите на читателя или в своите. Ако се отнесем към този епилог сериозно, пред нас се изправя невероятен случай: пълно неразбиране от писателя на собственото произведение, изопачаване на неговата същност. Както ще видим, същото станало и с "Мъртви души".

Гогол бил странен, болен човек и аз не съм уверен, че неговите пояснения към "Ревизор" не са измама, каквато използват душевно болните. Трудно е да се примирим с това, че Гогол не е бил огорчен от оценката на своята пиеса, а от това, че не са го признали за пророк, учител, поборник за човечеството (мъмрещ строго това човечество за негово благо). В пиесата няма никаква дидактика и едва ли може да се допусне, че авторът не е знаел това; но, както вече казах, той е бил склонен да домисля своите книги, след като са били написани. От друга страна, този урок, който критиците - съвсем произволно - видели в неговата пиеса, бил социален и почти революционен, което изглеждало съвсем неприемливо за Гогол. Той се страхувал, че дворът ще преразгледа своето височайше, но променливо благоразположение към пиесата заради прекалено бурните похвали на радикалните кръгове и прекалено бурното възмущение на реакционните кръгове, ще прекрати представлението, а следователно - ще го лиши от доходи (и вероятно от бъдеща пенсия). Той се страхувал, че бдителната цензура ще вреди дълги години на литературната му кариера в Русия. Огорчило го също така това, че хората, които смятал за добри християни (макар че с темата за "добрите християни" ще се заеме отблизо малко по-късно) и честни чиновници (което ще стане у него след това синоним на същите християни), били подразнени и даже възмутени от неговата пиеса и я нарекли "груб и пошъл фарс". Но като че ли най-мъчително за него било това, че досещайки се какви сплетни се носят за него, самият той не ги чувал и още повече не можел да ги направлява. Шумът, който достигал до неговите уши, бил призрачен и страшен, защото бил само шум. Потупването по рамото му се струвало иронична насмешка над тези, които уважава, а следователно насмешка и над него. Интересът, който проявявали към него съвсем непознати хора, му изглеждал резултат от тъмни интриги, извънредно опасни (прекрасен свят, интрига... съкровище в пещера). Ще имам възможност да опиша в друга книга как на един душевно болен постоянно му се струва, че всичките детайли на пейзажа и движението на неодушевените предмети са сложен код, коментар за него и че цялата вселена разговаря за него с помощта на тайни знаци. Нещо подобно на тази мрачна и едва ли не космическа пантомима може да си представи човек, размишлявайки за болезненото отношение на Гогол към своята внезапна слава. Той си въобразявал, че около него пълзи и си шушука цялата враждебна му Русия, опитвайки се да го погуби, хвалейки и ругаейки неговата пиеса. През юни 1836 г. той заминал за Европа.

Казват, че в навечерието на заминаването му го посетил Пушкин, когото няма да види никога повече, цяла нощ прехвърлял заедно с него ръкописите му и прочел началото на "Мъртви души" - първата чернова била по това време вече написана от Гогол. Картината е съблазнителна, може би прекалено съблазнителна, за да не бъде измислица. По някаква причина (може би поради ненормална боязън от всякаква отговорност) Гогол се опитвал да убеди всички, че до 1837 г., тоест до смъртта на Пушкин, всичко, което е написал, е направено под влиянието на поета и по негова подсказка. Но понеже творчеството на Гогол се отличава поразително от това, което е създал Пушкин, а плюс това Пушкин имал достатъчно свои грижи и нямал време да води перото на литературния си събрат, сведенията, толкова охотно съобщавани от Гогол, едва ли заслужават доверие. Самотната свещ, осветяваща тази полунощна картина, може да бъде загасена без всякакви угризения на съвестта. Много по-лесно е да повярваме, че Гогол е избягал в чужбина, без да се прости с никого от своите приятели. Знаем от негово писмо, че не се е сбогувал даже с Жуковский, с когото бил в доста по-близки отношения отколкото с Пушкин.

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 9

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Забавно е, че тази съновидческа пиеса, този "държавен призрак" е бил възприет като сатира на истинския живот в Русия. И още по-забавно е, че Гогол, опитвайки се безпомощно да пресече опасните, подривни предположения за своята пиеса, посочва, че в нея във всеки случай има един положителен персонаж: смехът. В действителност пиесата изобщо не е комедия, също като съновидческите пиеси на Шекспир "Хамлет" или "Лир" не трябва да бъдат наричани трагедии. По-скоро лошата пиеса може да бъде добра комедия или добра трагедия, отколкото невероятно сложните произведения на такива писатели като Шекспир или Гогол. В този смисъл пиесите на Молиер (каквото и да струват) са комедии, иначе казано - нещо такова, което се усвоява лесно, като кренвирш по време на футболен мач; те съществуват в едно измерение и са изцяло лишени от огромния, кипящ, високопоетичен фон, който създава истинската драма. И в този смисъл трилогията "Траурът е точно за Елекнра" на О`Нийл (каквото и да струва) е вероятно трагедия.

Пиесите на Гогол са поезия в действие, а под поезия аз разбирам тайните на ирационалното, познаваеми с помощта на рационалната реч. Истинската поезия от подобен род предизвиква не смях и не сълзи, а сияеща усмивка на безкрайно удовлетворение, блажено мъркане и писателят може да се гордее със себе си, ако е способен да предизвика у своите читатели или, по-точно казано, у някои от своите читатели такава усмивка и такова мъркане.

Самата фамилия Хлестаков [11] е гениално измислена, защото създава в руското ухо усещане за лекота, за липса на мисъл, за бъбривост, за свистене на тънко бастунче, за шляпане на карти по масата, за самохвалство на безделник и за дързост на покорител на сърца (като не смятаме способността да се довърши едно или друго начинание). Хлестаков пърха по пиесата, като не желае изобщо да разбере каква бъркотия е създал, и се стреми жадно да грабне всичко това, което му подхвърля щастливият случай. Той е добра душа, по своему мечтател и надарен с някакво измамно обаяние, с изяществото на обесника, доставящ удоволствие на дамите, свикнали с грубите маниери на едрите градски големци. Той е безпределно и упоително вулгарен, и дамите са вулгарни, и големците са вулгарни - цялата пиеса всъщност (по своему, както и "Мадам Бовари") се състои от особена смес от различни вулгарности и изключителното художествено достойнство на цялото зависи (както във всеки шедьовър) не от това, което е казано, а от това как е казано, от блестящото съчетание на слабоизразителни частности. Както в люспиците на насекомите поразително живописният ефект зависи не толкова от пигментацията на самите люспици, колкото от тяхното разположение, от способността им да пречупват светлината, така и геният на Гогол използва не основните химически свойства на материята ("автентичната действителност" на литературните критици), а способните да мимикрират физически явления, почти невидимите частици на пресъздаденото битие. Употребявам думата "вулгарност" поради липсата на по-точен термин - Пушкин в "Евгений Онегин" също, като употребява английската дума vulgar, се извинява, че не е намерил в руски език нейния точен еквивалент.

11. От "хлестать" (рус.) - "шибам", "лея се силно с шум (за течност)" и "пия". (Бел. прев.)

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 8

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

На този неподвластен на здравия смисъл заден план се тълпят не само живи същества, но и вещи, които са призвани да играят съвсем не по-малка роля от одушевените лица: кутията за шапки, която градският началник надява на главата си, когато, облякъл своя разкошен мундир, бърза разсеян за среща със страшния призрак е чисто Гоголев символ на измамния свят, където шапките са глави, кутиите за шапки - шапки, а извезаната със злато яка - гръбнакът на човека. Набързо надрасканата бележка, която градският началник изпраща от хана, съобщавайки на жена си за високия гост, за приемането на когото трябва да се готви, се оплита със сметката на Хлестаков от хана, защото мъжът ѝ в бързината е грабнал първото му попаднало парче хартия: "Бързам да те уведомя, душичке, че състоянието ми беше доста печално, но, като се надявам на Божието милосърдие, за две солени краставици отделно и половин порция хайвер от рубла и двадесет и пет копейки... И тази бърканица се опира на здравата логика на Гоголевия свят, където названието на рибата е божествена музика в ушите на гастрономите, а краставиците - отвъдни същества, не по-малко могъщи от Бог, на когото се покланя провинциалният градски началник. Същите краставици отглежда Хлестаков в красноречивото описание на своя идеал за светския живот: "На масата, например, диня - за седемстотин рубли диня" (а какво е динята, ако не превъзходна степен на краставицата!). Воднистата супа, където "някакви пера плават вместо масло" и с която на Хлестаков му се налага да се задоволява в хана, се преобразява в неговия разказ за столичния живот в супа, докарана с параход направо от Париж; димът на въображаемият параход е небесният аромат на въображаемата супа. Когато изпращат Хлестаков на път, настанявайки го във файтона, градският съветник донася син персийски килим от шкафа (натъпкан с подаръци от неговите брадати поданици - градските търговци). Прислужникът на Хлестаков слага под него наръч сено и килимът се превръща във вълшебен летящ килим, с който Хлестаков отлита от сцената под сребристия звън на звънчетата и лирическия призив на кочияша към вълшебните коне: "Ех вие, юначета!" Руските кочияши обичат да дават на конете си ласкави имена и може да се предположи (в угода на тези, които се интересуват от личния опит на писателите), че в по-късни години по време на безкрайните си странствания Гогол е попълнил значително своите познания за пътния фолклор; а поетическият порив на вятъра, с който отлита Хлестаков - този мечтателен, инфантилен мошеник, - сякаш разтваря врати за заминаването на самия Гогол от Русия в мъгливата далечина, където безбройните немски курорти с минерални води, италианските развалини, парижките ресторантчета и палестинските светини се смесват, както провидението с двойката солени краставици в писмото на разсеяния градски началник.

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 7

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

Пиесата започва с ослепителен блясък на мълния и завършва с гръмотевица. Всъщност цялата тя се събира в един напрегнат миг между блясъка и гръмотевицата. В нея няма така наречената експозиция. Мълнията не губи време да обяснява метеорологичните условия. Целият свят е трепетен син блясък и ние сред него. Единствената театрална традиция, към която се придържа Гогол, са монолозите, но нали и хората разговарят сами със себе си по време на тревожно затишие преди буря, очаквайки първата гръмотевица. Действащите лица са хора от този кошмар, когато ви се струва, че вече сте се събудили, макар че в действителност се потапяте в най-бездънната (заради своята мнима реалност) дълбина на съня. Гогол има особен маниер да кара "второстепенните" персонажи да изскачат при всеки обрат на пиесата (романа или разказа), за да блеснат за миг със своето жизнеподобие (като полковникът от П*** пехотен полк в съня на Шпонка или редица създания от "Мъртви души"). В "Ревизор" този маниер се разкрива от самото начало, когато градският началник Сквозник-Дмухановский чете странно писмо на своите подчинени - училищният инспектор Хлопов, съдията Ляпкин-Тяпкин и попечителят на богоугодните заведения Земляника (презряла, кафява ягода [8], развалена от жабешка устна). Обърнете внимание що за фамилии са това, колко не приличат, да речем, на лъскавите псевдоними Вронский, Облонский, Болконский и т. н. у Толстой. (Фамилиите, които Гогол изнамира, са всъщност прякори, които ние заварваме в същия този миг, в който стават фамилии, а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение!) Като прочита важната част от писмото за предстоящото идване на ревизор от Петербург, градският началник продължава да чете по-нататък и от неговото бърборене се ражда върволица от поразителни второстепенни същества, които направо се стремят да се промъкнат в първата редица: "...сестра ми Ана Кириловна дойде при нас с мъжа си; Иван Кирилович (ако се съди по фамилията, брат) е надебелял много и все свири на цигулка..."

Прелестта е в това, че тези второстепенни персонажи по-късно така и не се появяват на сцената. Всички знаем отдавна какво означава уж незначещото споменяване в началото на първо действие за някаква леля или за непознат, срещнат във влака. Знаем, че "случайно" споменатите лица - непознат с австралийски акцент или чичо със забавен навик - по никакъв начин не биха били въведени в пиесата, ако една минута след това не се появят на сцената. Защото "случайното споменаване" е обикновен признак, масонски знак на ежедневната литература, показващ, че именно този персонаж ще се окаже главно действащо лице в произведението. На всички ни е известен отдавна този банален похват, тази конфузна уловка, разхождаща в първите действия у Скриб, а и днес на Бродуей. Един знаменит драматург е казал някога (явно отговаряйки на някой натрапник, искащ да узнае тайните на майсторството му), че ако в първото действие на стената виси ловджийска пушка, в последното тя трябва непременно да гръмне. Но пушките на Гогол висят във въздуха и не стрелят; трябва да кажем, че обаянието на неговите намеци се състои в това, че те изобщо не се материализират.

Като дава разпореждания на подчинените си да се подготвят за посрещането на ревизора и да приведат всичко в най-добър вид, градският началник споменава един съдебен заседател: "...той, разбира се, е подкован човек, но от него се носи такъв дъх, все едно току-що е излязъл от винен завод... Исках отдавна да ви кажа това (като на съдия), но бях не помня с какво зает. Срещу това има средства, ако е истина, както казва, че е такъв природният му дъх: може да се посъветва да яде лук или чесън, или нещо друго. В този случай може да помогне с разни медикаменти Христиан Иванович".

На което съдията отговаря:

"Не, това вече е невъзможно да се премахне: той казва, че като дете бавачката му го изтървала на земята и оттогава има лек дъх на водка".

"Ами аз само така ви го подхвърлих" - казва градският началник. И се обръща към друг чиновник.

Ние никога повече няма да чуем за този злощастен заседател, но ето че той е пред нас като жив, причудливо вонящо същество от тези "нещастни хора", към които изпитва такава жажда Гогол. Други второстепенни персонажи дори не успяват да изпъкнат с пълния си облик - толкова бързат да скочат в пиесата между две фрази. Градският началник насочва вниманието на училищния инспектор към учителите:

"Един от тях например, ето този, който е с дебелото лице... не му помня фамилията, никак не може да мине без това, когато застане на катедрата, да не направи гримаса, ето така (прави гримаса) и след това започва с ръка изпод връзката да си глади брадата. Разбира се, ако направи такава муцуна на някой ученик, това още не е нищо: може би така трябва при тях, за това не мога да съдя; но вие преценете сам, ако направи това на посетителя - това може да бъде много лошо: господин ревизорът или някой друг може да го приеме лично. От това може да последва дявол знае какво".

"Какво наистина да правя с него? (отговаря училищния инспектор) Вече няколко пъти му казах. Ето тези дни, когато влезе в час нашият предводител, той изкриви такава муцуна, каквато никога досега не съм виждал. Той я направи от добро сърце, а мене ме мъмриха: защо се внушават волнодумни мисли на юношите".

И веднага се появява още един хомункул (съвсем като малките твърди главички на шаманите, изскачащи у един изследовател на Африка в знаменития му разказ). Градският началник казва за учителя по история:

"Той е учен човек - това се вижда, сведения е насъбрал много, само че обяснява така разгорещено, че изобщо не се помни. Веднъж го слушах: докато говореше за асирийците и вавилонците - все още нищо, но като се добра до Александър Македонски, не мога да ви кажа какво му стана. Мислех, че е пожар, ей богу! Изтича от катедрата и с всички сили прас един стол в пода. То, разбира се, Александър Македонски е герой, но защо да се чупят столове? от това хазната страда".

"Да, горещи се! (потвърждава с въздишка инспекторът) Вече няколко пъти съм му посочвал това... Казва: "Както искате, но за науката няма да пожаля и живота си".

Началникът на пощата, към когото след това се обръща градският началник с молба да разпечатва и чете писмата, минаващи през неговата кантора (макар че този симпатичен господин и без това дълги години ги чете за собствено удоволствие), оживява още иден прилеп:

"Жалко е обаче, че вие не четете писма: има прекрасни места (казва началникът на пощата на градския началник) Ето преди време един поручик пише на приятеля си и е описал един бал в най-игрив... много, много добре: "Животът ми, мили приятелю, тече, казва, в емпирии: госпожици много, музиката свири, щандартът [9] подскача..." - с голямо, с голямо чувство го е описал".

На това място съдията си спомня за двама вечно каращи се съседи помешчици - Чептович и Варховинский, които са завели пожизнено дело (а през това време съдията гони зайци в земите и на двамата). И след драматичната поява на Добчинский и Бобчинский, които съобщават, че са открили ревизора, живеещ инкогнито в местния хан, Гогол пародира своя фантастичен уклончив маниер да води сюжета (с изблици на изглежда неуместни подробности): всичките приятели на Бобчинский изведнъж се появяват в речта му, когато разказва за поразителното откритие, което е направил с Добчинский. "Така аз, ако позволите да забележите, наминах съм Коробкин. А като не намерих Коробкин, свърнах към Растаковски, а като не намерих Растаковски..." (От всички хомункули само тези двамата се появяват като гости в последното действие по особена молба на постановчика.)

В хана, където Бобчинский и Добчинский са видели човека, когото са взели по грешка за ревизора, те разпитват ханджията Влас и ето че в трескавото, неравномерно бърборене на Бобчинский (той се опитва да се изкаже, преди да го прекъсне двойникът му Добчинский) получаваме най-подробни сведения за Влас (защото в Гоголевия свят, колкото повече човек бърза, толкова по-бавно се движи по пътя). "А пък Пьотр Иванович (Добчинский - бел. авт.) направи бърз знак с пръст и повика ханджията, ханджията Влас: жена преди три седмици роди и такова здраво момче, като баща си ще държи хан".

Обърнете внимание как новороденият и още безименен син на Влас успява да израсне и за една секунда да изживее целия си живот. Задъханата реч на Бобчинский сякаш създава могъща ферментация зад сцената, където съзряват въпросните хомункули. Но това не е все още всичко. Стаята, в която живее мнимият ревизор, е белязана с това, че неотдавна пътуващи офицери се сбили там при игра на карти. И тогава от въздуха се появява един от подчинените на градския началник, полицаят Прохоров. С трескава бързина градският началник пита кварталния Свистунов:

А къде са другите? Нали заповядах и Прохоров да бъде тук? Къде е Прохоров?

КВАРТАЛНИЯТ: Прохоров е в частен дом, но за работа не може да бъде използван.

ГРАДСКИЯТ НАЧАЛНИК: Как така?

КВАРТАЛНИЯТ: Ами така: докараха го сутринта мъртво пиян. Вече две гърнета вода му изляха на главата, ама и досега не е изтрезнял".

Градският началник пита малко по-късно пристава (чиято фамилия е между другото Ухолазов): Как го допуснахте това?" А той отговаря: "Един Бог го знае. Вчера извън града се сбиха - отиде там да въведе ред, а се върна пиян". След тази вакханалия от второстепенни персонажи, изплуващи в края на първото действие, във второто, където на сцената излиза Хлестаков, настъпва известно затишие. Наистина, под веселото пляскане на карти се появява някакъв пехотен капитан, удивителен майстор на щос [10] - Хлестаков си спомня как в Пенза загубил от него пари на карти; но линията на Хлестаков във второто действие е прекалено наситена и пълна със страст и не допуска нахълтване на случайни лица. Те проникват отново на сцената в третото действие: дъщерята на Земляника, както разбираме, носи синя рокля; тя се стрелва между две реплики, тази розовосиня провинциална госпожица. В най-знаменитата сцена в руския театър, когато Хлестаков, появил се в дома на градския началник, се перчи пред дамите, от монолога му направо се сипят второстепенни характери (изважда ги на бял свят и неговата природна бъбривост, и виното на градския началник), но вече от друга порода, не тази, която сме срещнали преди това. Тъканта им е по-лека, почти прозрачна, в съответствие с ефирната природа на самия Хлестаков: призраци в облик на чиновници, закачливи веселяци, довереници на изобретателния бес, говорещи с устата на Иван Александрович. Децата на Добчинский - Ваня, Лизанка - и синът на ханджията все пак съществуват някъде, а тези изобщо не съществуват. Имаме вече не сенки, а чисти фантоми. Но благодарение на набиращите висота лъжи на Хлестаков тези отвъдни същества влияят на хода на пиесата много по-силно, отколкото идиличните пируети на дребните персонажи, оформящи фона на първото действие.

"Ех, Петербург! - възкликва Хлестаков, - какъв живот, наистина! Вие може би мислите, че аз само си съчинявам (което е наистина така); не, началникът на отделението ми е много близък. Ще му удари ей така по рамото: "Ела, братко, на обяд!" Влизам само за две минути в департамента, само за да кажа: "Това ето така, това ето така". А там чиновникът, който пише писмата, един такъв плъх, само с перото - тр, тр.. започва да пише. Искаха даже колежки асесор да ме направят, ама, мисля си, защо. И пазачът се носи още по стълбата след мене с четката: "Позволете, Иван Александрович, аз, казва, ще ви почистя ботушите". По-късно разбираме, че пазачът се казва Михеев и пие водка.

По-нататък, по думите на Хлестаков, само като излезе нанякъде, войниците изскачат от караулката и вземат за почест, а офицерът, който му е много близък познат, казва: "Е, братко, направо те взехме за главнокомандващия".

Когато Хлестаков разказва за своите бохемски и литературни връзки, се появява едно дяволче, изпълняващо ролята на Пушкин: "С Пушкин съм голям приятел. Случва се често да му казвам: "Как е, братко Пушкин?" - "Ами така, братко - се случва да отговори, - всичко е някак си така..." Голям оригинал".

И докато Хлестаков се носи по-нататък в екстаза на измислицата, на сцената, шумейки, тълпейки се и блъскайки се помежду си, излитат цял рой важни личности: министри, графове, князе, генерали, тайни съветници, даже сянката на самия цар и "куриери, куриери, куриери... тридесет и пет хиляди само куриери", тези сперматозоиди на мозъка, след което това всичките изчезват заедно в пиянско хълцане; но не преди през една пролука в монолога на Хлестаков, сред цялото това сборище от позлатени привидения и присънили се посланици, за един опасен миг да се появи истинската фигура (истинска поне в този смисъл, в който са били истински мигновените персонажи в първото действие) на обикновената готвачка на бедния чиновник, Маврушка, която му помага да си свали вехтия шинел (същият, който Гогол ще обезсмърти след това като съществена принадлежност на чиновника изобщо).

В следващото действие, когато разтревожените градски големци се явяват един след друг да засвидетелстват на Хлестаков своята почит и от всеки от тях той взема пари назаем (а те си мислят, че му дават подкуп), разбираме как се казват децата на Земляника: Николай, Иван, Елизавета, Маря и Перепетуя - вероятно тази мила Перепетуя носи синята рокля. От трите деца на Добчинский жената на градския началник споменава две като свои кръщелници. Двете, както и по-голямото момче, приличат удивително на съдията, който наминава към госпожа Добчинская, когато нейният нещастен мъж не си е за дълго време у дома. Най-голямото се е родило още преди женитбата на Добчинский с тази шавлива дама. Добчинский казва на Хлестаков: "Осмелявам се да ви помоля относно едно много тънко обстоятелство... по-големият ми син, позволете да забележите, е роден от мене още преди брака... Тоест само така се говори, а той е роден от мене така съвършено, както и в брак, и всичко това, както следва, аз завърших след това със законни съпружески връзки. Така аз, позволете да забележите, искам сега да е съвсем, тоест, законен мой син и да се казва също като мене: Добчинский... Нямаше да ви безпокоя, но ми е жал за способностите му. Момчето е такова... големи надежди дава: наизуст разни стихове ще каже и, ако някъде му попадне ножче, веднага ще направи мънички каляски така изкусно, като фокусник".

На заден план в същото действие се появява още един персонаж: Хлестаков решава да напише за странните провинциални чиновници на своя приятел Тряпичкин, долнопробно репортерче, алчен и злъчен драскач, умеещ да осмее всички, с които иска да се разправи в своите евтини злобни статийки. За един само миг той се показва иззад рамото на Хлестаков, намига ни и се ухилва. Той е последният, който се появява на сцената, впрочем, не съвсем последният, защото в края на краищата възниква още един фантом: гигантската сянка на истинския ревиозр.

Отвъдният свят, който все едно се промъква през фона на пиесата, е истинското царство на Гогол. И е поразително, че всичките тези сестри, съпрузи и деца, странни учители, затъпели от пиене чиновници и полицаи, помешчици, съдещи се петдесет години за преместване на една ограда, романтични офицери, които лъжат на карти, въздишат чувствително за провинциалните балове и вземат едно привидение за главнокомандващ, тези преписвачи и несъществуващи куриери - всичките тези създания, чиято суетня създава самата плът на пиесата, не само че не пречат на това, което театралните постановчици наричат действие, но явно придават на пиесата извънредна сценичност.

8. Земляника (рус.) - ягода. (Бел. прев.)

9. Щандарт - бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи. (Бел. прев.)

10. Щос - хазартна игра на карти. (Бел. прев.)

(Следва)

Лекции по руска литература – брой 6

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

Сюжетът на "Ревизор" също няма значение, както всичките сюжети на Гоголевите произведения. Нещо повече, ако се говори за пиесата, нейната фабула, както при всички драматурзи, е опит да се изцеди до последна капка едно забавно недоразумение. Явно Пушкин е подсказал тази фабула на Гогол, като се смеел на това как по време на нощувка в един нижегородски хан е бил взет за важен столичен чиновник; от друга страна, Гогол, чиято глава била претъпкана със сюжети на стари пиеси от времето, когато участвал в училищни любителски постановки (пиеси, посредствено преведена на руски от три или четири езика), можел лесно да мине и без подсказка от Пушкин. Странно е, че ние изпитваме болезнена потребност (според ненужно и винаги ненавременно правило) да търсим пряка зависимост на произведенията на изкуството от "истински събития". Не е ли затова, че уважаваме повече себе си, когато разберем, че писателят, като нас, грешниците, няма достатъчно ум да измисли сам някаква история? Или пък нашето маломощно въображение ще се разиграе, ако ни кажат, че в основата на "съчинението", което неизвестно защо презираме, лежи истински факт? Или, в края на краищата, всичко се състои в преклонението пред истината, което кара малките деца да питат този, който разказва приказка: "А това било ли е наистина?" - и е заставило Толстой по време на високонравствения му период да се откаже от измислените герои, за да не влезе в ролята на Бог, посягайки на неговото изключително право? А между другото четиридесет години след тази премиера някакъв политически емигрант поискал Карл Маркс (чийто "Капитал" превеждал в Лондон) да се запознае с Чернишевски - знаменит радикал и заговорник, пратен на заточение в Сибир през 60-те години (той бил един от тези критици, които предричали настойчиво Гоголевски период в руската литература, разбирайки под това иносказание, което би довело Гогол до ужас, дълга на романиста да работи изключително за подобряване на социалните и политическите условия на живот на народа). За да отвлече сибирския затворник, политемигрантът се върнал нелегално в Русия и като се представил за член на Географското дружество (занимателен щрих), се добрал до далечна Якутия; замисълът му се провалил само защото по този трънлив път, колкото по-далече отивал, толкова по-често го вземали за ревизор, пътуващ инкогнито - съвсем като в пиесата на Гогол. Подобно подло подражание на художествената измислица от страна на живота неизвестно защо радва повече, отколкото обратният процес.

За епиграф на пиесата е поставена руската пословица: "Не се сърди на огледалото, ако ти е крива муцуната". Гогол, разбира се, никога не е рисувал портрети, той използвал огледала и като писател живеел в своя огледален свят. А какво е било лицето на читателя - плашило или идеал за красота, - нямало никакво значение, защото не само огледалото било сътворено от самия Гогол, със своя особен начин на отражение, но и читателят, за когото е предназначена пословицата, е излязъл от същия Гоголев свят на гъскоподобни, свинеподобни, кнедлоподобни и на нищо не подобни физиономии. Даже в най-лошите си произведения Гогол пресъздава отлично своя читател, а това е дадено само на великите писатели. Така възниква затворен кръг, аз бих казал - тесен семеен кръг. Той не се разкрива на света. И да подхождаме към пиесата като към социална сатира (повтаряйки мнението на обществото) или като към морално разобличение (закъсняло оправдание, измислено от самия Гогол) означава да изпуснем от погледа си главното в нея. Персонажите в "Ревизор" - не е важно дали ще станат или няма да станат образци за хората от плът и кръв - са реални само в този смисъл, че са реални създания на фантазията на Гогол. А Русия, страна на прилежни ученици, започнала веднага да подражава старателно на неговата измислица, но това вече е нейно дело, а не на Гогол. В Русия през Гоголевата епоха рушветчийството цъфтяло така пищно, както цъфтяло и цъфти навсякъде в Европа, а от друга страна, във всеки от руските градове по това време живеели много по-гнусни подлеци от добродушните мошеници в "Ревизор". Яд ме е на тези, които искат тяхната литература да е познавателна, национална, възпитателна или питателна, като кленов сироп и маслинено масло, и затова, когато говоря за "Ревизор", предъвквам толкова упорито тази не много занимателна мисъл. br>

9. Щандарт - бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи. (Бел. прев.)

(Следва)