„Опасни муцуни“

Познавам хора, които обичат да гледат гледани филми.

На мене това не ми е присъщо, но си имам изключения.

А най-голямото сред тях е филмът „Опасни муцуни“ („Les Grandes Gueules“, 1965 г.).

Този филм го гледах за първи път много отдавна, още като ученик, и оттогава не пропусках да го гледам отново и отново, щом видех, че го дават в някое кино където и да е.

Та до ден днешен – и сега „си го припомням“ от време на време, макар че го зная почти наизуст.

Филмът (френско-италианска продукция) е създаден от неизвестния ми с други свои произведения (сериозен пропуск може би) френски режисьор Робер Енрико (1931-2001) по негов сценарий и на писателя Жозе Джовани (1923-2004) по романа на последния от 1962 година „Le Haut-Fer“ („Дъскорезницата“ или „Гатерът“, както ви се хареса).

Не мога да кажа какво точно ме привлича в този филм.

Повърхностно някой може да го причисли към екшъните (каквито не понасям!).

Но определено не е екшън: краят му не съответства на жанра и е много-много тъжен филм.

По-скоро е кинематографична парабола за непостигнатото щастие.

С удивително силното присъствие на двама незабравими френски актьори.

Лино Вентура (1919-1987)…

…и Бурвил (1917-1970).

Изключително силна игра и на Жан-Клод Ролан (1931-1967), начинаещ, но многообещаващ актьор, който – уви! – оставя зад гърба си само два филма (осъден за дребно провинение, се обесва в затворническата си килия на 36 години).

Колко още пъти ще го гледам този филм, не зная.

Ако решите, гледайте го и вие…