Японският бог

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Някогашните японци обичали много да воюват и да дават живота си за Шинто, Микадо и Ямато. Както казва героят в моя роман „Елмазената колесница“: „Не храни японците с хляб, на тях им дай някой да умре красиво“. Те смятали смъртта по време на война за най-красивата от всички. Падналите със смъртта на храбрите удостоявали с различни почетни награди, сред които и такива, които са от наша гледна точка странни – например произвеждали военните в следващ чин (голямо щастие). А на най-големите герои присвоявали званието軍神 („гъншин“), което означава „бог на войната“.

За един такъв бог искам да ви разкажа. Отдавна обичам този конкретен японски бог и искам вие също да го обикнете.

Отначало ще обясня при какви обстоятелства се запознахме.

През седемдесетте години, когато бях студент стажант в един японски университет, телевизионният канал NHK ни покани на кинопроби. Снимаха сериен филм за войната през 1904-1905 година и им трябваха руски морски офицери. Моите приятели ги взеха, а мене ме бракуваха. Помня, че ужасно се обидих, защото бях уверен в своята киногеничност. Утеших се с това, че имам прекалено дълги коси морски офицер. И че изобщо японците не разбират нищо от европейска красота.

Но след това се оказа, че ми е провървяло много. Моите приятели, попаднали на киноснимките, по време на безкрайно количество дубли бяха млатени и хвърляни на пода от един японски персонаж – някакъв туземен герой и гений на джудото.

Така за първи път научих за съществуването на капитан Такео Хиросе и се заинтересувах от него. Който от вас е чел споменатия по-горе роман, мисля, че ще разпознае в биографията на капитана някои черти на моя (и отчасти на Куприн) Рибников.

Такeо Хиросе (1868 – 1904)

Хиросе бил военен моряк, талантлив джудист и, както казват японците, истински „искрен човек“, а по нашему – човек на честта.

За нас е любопитен с това, че знаел добре руски език, преди войната пошпионствал славно в руския Далечен изток, а след това служил като военноморски агент (днес – аташе) в Петербург, където установил широки светски връзки и оставил след себе си най-добри спомени. Изглежда обикнал силно Русия – това някак си се примирявало в него с шпионството и подготовката за война.

Когато тя започнала, капитан трети ранг Хиросе се озовал край Порт Артур. Загинал в първия етап на бойните действия. Бил на тридесет и пет години.

А ето с какво заслужил званието бог.

Поискал да командва брандер (кораб, натоварен с взривни вещества), който трябвало да извърши диверсия в пристанището на Порт Артур. Дръзкото начинание не успяло – руските артилеристи били нащрек. На командата, състояща се от доброволци, ѝ се наложило бързо да се оттегли. Те вече почти излезли от зоната на обстрела, когато Хиросе забелязал, че е един от хората му липсва – останал на изоставения, изгубил управлението брандер.

И капитанът решил, че няма да си тръгне, докато не разбере какво е станало с матроса.

Можел просто да се почака известно време дали изостаналият няма да се измъкне с плуване.

Можел да изпрати на помощ някой от подчинените си.

Но Хиросе постъпил иначе. Върнал се на обречения брандер сам и три пъти го обходил пълзешком от горе до долу, търсейки изгубилия се член на екипажа. Може би е щял да се спусне в трюма за четвърти път, но тогава един снаряд откъснал главата на японския смелчага.

Ето я цялата история.

Нашите прибрали тялото на храбрия японец и го погребали с почести.

Мъртвият Хиросе на палубата на руски кораб

А неговите съотечественици го произвели в капитан втори ранг, дали му вместо четвърти дан по джудо шести и го нарекли „гъншин“. Оттогава са минали повече от сто години – помнят го. Скоро снеха още един сериал за него.

Смелият капитан в бронз и на телевизионния екран

Отлично разбирам японците. Истински герой и бог на войната не е този, който е насякъл куп врагове, а този, който е дал живота са за своите другари. Затова лично аз не бих сменил капитан Хиросе и за хиляда камикадзета. А от руските „богове на войната“ от детството си още обичам най-много Александър Матросов. И още Яков Кулнев, първият руски генерал, паднал във войната през 1812 година (прикривайки оттеглянето на армията, той бил смъртоносно ранен край едно оръдие, което за един генерал като че ли не подхождало на чина му).

И още малко за моя любим японски бог.

Той се отнасял много сериозно към морската служба. Смятал, че истинският морски офицер няма право да се жени – с една дума, тълкувал правилно въпроса за Големия и Малкия свят: не искал да измени нито на единия, нито на другия.

В Петербург Хиросе обикнал една руска госпожица – някоя си Ариадна Ковалевска. Тя като че ли също не била равнодушна към него, но военният дипломат така и не стигнал до обяснения с нея. Между другото, правилно постъпил. Не си представям как един толкова целеустремен човек по времето на войната би се измъкнал от тежката морална дилема. Сигурно е щял да си направи харакири. Изобщо, браво на него, че не е провалил живота на девойката.

Ето писмото, в което той разказва на своя родственица от Япония за Ариадна-сан и казва че красавицата от картичката прилича много на нея:

В действителност Ариадна Анатолиевна изглеждала малко по-иначе:

Интересно, какво ли се е случило с нея по-нататък?