Дядо Славейков и два мита

Не може да съм на село и да не си спомня за Петко Рачов Славейков.

Не само защото училището, в което съм учил до трети клас, носи неговото име, и улицата, на която живеем – също.

Преди всичко на ум ми идва все един епизод от неговата автобиография.

Пътувайки по България (възрожденците са ни по принцип все „пътешественици“, един от тях даже носи показателния прякор Миткалото) младият Славейков минал през моето село Пиперково.

Било на здрачаване и Славейков започнал да чука по портите с надежда някъде да го приютят за през нощта.

Отвсякъде обаче го натирили, тук-таме насъскали кучетата срещу него, прогонил го даже и селският поп.

Което говори, че приказките за българското гостоприемство са по-скоро в областта на митологията отколкото на действителността.

Гостоприемство лично аз видях в Родопите, когато обикалях там (преди всичко с кракомобил и с раница на гърба) през 70-те години на миналия век да събирам материали за студентската си дипломна работа: непознати хора ме прибираха не един път замръкнал и гладен и се грижеха за мене като за собствено дете.

Нещо, което в равнината никога не може да се случи, и не случайно е казано, че планината ражда хора, а равнината – тикви.

Явно и по времето на Петко Славейков е било така.

И друг мит опровергава в биографията си нашият възрожденец – за възрожденското едва ли не преклонение пред българския учител.

Отишъл в едно село – слава Богу, този път не е моето! – да се цани за учител.

Когато назовал заплатата, която иска, училищните настоятели скочили възмутено и го отпратили с викове, че на говедаря не плащат толкова, макар че е с говедата и на дъжд, и на студ, а даскалът си седи все на сухо в стаята и на топло край печката.

Ценели са труда и значението на българския учител, ама – да речем – в Копривщица, но колко са били такива селища?

Народопсихологията е лъженаука, да си го знаете от мене…