Твърдица – х. „Буковец“ – х. „Чумерна“ – пр. Вратник - Котел

(продължение от вчера)

ДЕН ТРЕТИ

Сутринта все още духа вятър, хладно е.

Вървим по горска пътека сред дъбове и букове, теренът е от възможно най-неприятните: постоянни стръмни качвания нагоре и слизания надолу.

Теренът е обезводен от предходните жеги: където е имало поточета, всичките са пресъхнали.

На едно място най-сетне намираме вода.

След това стигаме и до прословутата Агликина поляна.

Освен „хайдушкия паметник“ на поляната има и един явно скоро издигнат параклис.

Като видя подобно нещо, се вбесявам.

Не за параклиси, църкви и манастири трябва да се дават пари, а за училища, за образование.

Но ако дадеш пари на едно училище, малцина ще чуят и ще разберат какъв благодетел си, а така – на Агликина поляна всяка година има събор, хора минават оттам постоянно: ще видят имената на ктиторите, изписани отвън, и ще рекат: „Какви благородни хора…“

Четкане на собственото его е всичко това, да врат в казан с разтопено злато на оня свят всичките мазни ктитори!

Ядът ми продължава чак до прохода Вратник, през почти всичките два километра дотам не преставам да мърморя.

Но най-сетне дългоочакваният проход се появява и настроението ми малко се разведрява.

От прохода вървим отначало по асфалтов път, а преди да хлътнем отново в гората, налитаме на къпинак.

Няма как да простим на къпините и започва усилена паша.

Пътят нататък е лек и приятен, после пътеката напуска гората и върви сред множество папрати.

Излизаме на Железни врата, където някъде е минавал римският път, свързващ Тракия с Мизия (в дъното – рушащият се вече заслон).

Малко преди вечерта спираме за нощувка в гората, времето е прекрасно, не се чувстваме и толкова много уморени.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Времето е все така на наша страна, пътят в началото си е изключително приятен, с много къпини и жълти сладки сливи – спираме често.

Минаваме покрай множество големи поляни…

…а накрая гората отстъпва на обширни ливади; вървим под палещо слънце.

После отново навлизаме в гора (усещам силна жажда, вода няма никъде по пътя, а не съм пил от предната вечер и така ще е до самия Котел - жаден кошмар).

Пътеката постоянно е пресечена от паднали дървета, които трябва да заобикаляме или прескачаме, според случая – много е мъчително, забавящо и дразнещо (имаме си министерство на туризма, ама за онези капути там явно туризъм е само да отидеш с колата до някой хотел на морето, де се пържиш цял ден на слънцето и вечерта да се нальокаш в бара като донски казак).

След като прескачането на дърветата свършва, на два часа път от Котел пътят ни се оказва обрасъл с бодливи храсталаци, през които трябва да се провираме и съответно се издираме порядъчно.

На това отгоре един час по-късно започва и да вали.

Но с прибежки и припълзявания, както се казва, доживяваме да видим между дърветата Котел (черната ивица долу вдясно на снимката не е дефект, а комар, прелетял пред обектива: след дъжда ни налетяха от гората на цели рояци – едри като хеликоптери и… много изгладнели).

Тъкмо пристигаме на автогарата в града, дъждът отново плисва, този път с колосална сила.

Но небето вече не може да ни уплаши с нищо.

Чакаме автобуса за Сливен.

Той идва, качваме се и потегляме към равнината…

----------------------------------------------------

ПОСТОЯННА ПРИПИСКА

(ще се появява под всяка публикация до Оставката):

Протестите #ДАНСwithme не са за това кой ще дойде на власт, а за това, който и да дойде, да знае, че допусне ли сериозна грешка, трябва да си вземе шапката и да напусне политиката, иначе гражданите ще излязат на улицата и ще го изхвърлят оттам...