"Знахар"

Беше малко след отиването ми в Силистра (до трети клас учех на село).

Градското кино направо ме очарова.

На село по време на прожекциите – викове (например „Айде, наште!“, когато руснаците помитат неприятеля – а те винаги го помитаха), свиркания (когато главният герой целува главната героиня), плюят ти задължително слънчогледови люспи във врата (всички задължително ядат слънчоглед), ритат ти стола (от нямане какво да се прави, когато действието започне да се влачи), бият те по главата да се снишиш (ако намиращият се зад тебе реши не да седи, а едва ли не да лежи на стола) и прочее прелести, докато на екрана не се появи „Край“, „Конец“, „Fine“ (четяхме го „фине“) или нещо от същия сорт.

А градското кино беше благодат – тихо, не те ритат, не те блъскат, не те плюят, плюс това – не спират на всеки половин час да сменят ролката (на село имаше само един прожекционен апарат).

Та някъде по това време публиката хукна масово на един филм.

„Знахар“ - пишеше на афиша.

Помня, че ходихме с майка и татко да го гледаме, и има някои моменти, които не забравих никога.

Този, например – с неоновите напливи (много ме впечатли).

И този (с операцията).

Филмът „Знахар“ („Znachor“, 1937 г.) е създаден по едноименното произведение на Тадеуш Доленга-Мостович (известен полски автор, който все ми се изплъзва, та едва сега съм се заловил с "Кариерата на Никодем Дизма", но биографията му ми е позната - твърде интересна и направо плаче за отделна публикация).

Предвоенен филм беше "Знахар", на двадасет и кусур години, но защо в България беше попаднал толкова късно, не мога да кажа.

След това пуснаха и продължение със заглавие „Морал“, но него не го гледах.

Всъщност такъв полски филм не съществува.

По всяка вероятност това е бил филмът „Професор Вилчур“ („Profesor Wilczur“, 1939 г.) отново по едноименно произведение на Доленга-Мостович, което наистина е продължение на „Знахар“.

Има и трети филм – „Завещанието на професор Вилчур“ („Testament profesora Wilczura“), който вече не е по творба на Мостович, но явно не е представлявал кой знае какво, защото се е изгубил и не е намерен до ден днешен.

А романът „Знахар“ е филмиран и през 1982 година.

Зад филма стои името на един от големите полски режисьори - Ежи Хофман.

Но, уви – намирам го за по-слаб и по-неубедителен от другия, предвоенния.

Най ме подразни това, че Хофман е надул накрая до такава степен мелодраматизма, че направо прокапва гъст холивудски петмез.

Впрочем, всеки с вкусовете си.

Ако го гледате, може и да ви хареса много.

Но непременно гледайте и по-стария…