МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

ПРЕВОД: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

Може би помните — у нас идваха негри. Миналата година. Негърска негрооперета.

Та тия негри останаха много доволни от нашето гостоприемство. Хвалеха много нашата култура и изобщо всички начинания.

Недоволни бяха само от уличното движение.

— Направо — викат — е трудно да се ходи: блъскат се в тебе и те настъпват по краката.

Но, разбира се, тези негри са разглезени от европейската цивилизация и някак си, как да кажа, не са свикнали. Поживеят ли обаче тук година-две, ще се пооправят и сами ще почнат да настъпват по краката. Факт.

А у нас наистина настъпват по краката. Дума да няма. Имаме си такъв грях.

Но това става, нека знаят негрите, от душевна простота. Тук, ще ви кажа, няма лоша умисъл. Настъпваш и продължаваш нататък. Толкова.

Ето, наскоро и аз настъпих по крака един гражданин. Върви си, представете си, гражданинът по улицата. Плещест такъв, здравеняк.

Върви си и си върви. А аз вървя зад него. Той отпред. Само на една крачка от мене.

И така си вървим, знаете ли, мило. Внимателно. Не си настъпваме краката. Не си размятаме ръцете. Той върви. И аз вървя. И направо, може да се каже, не се докосваме. С една дума, душа в душа вървим. Сърцето ти се радва.

Аз и си помислих още: "Добре върви минувачът. Равномерно. Не рита. Друг щеше да се мотае под краката ми, а този пристъпва спокойно."

И изведнъж, не помня, загледах се по някакъв просяк. Или може би по някакъв файтонджия.

Загледах се по просяка и настъпих с всичка сила предния гражданин по крака. По петата. И по-нагоре.

И трябва да кажа, че го настъпих порядъчно. С всичката възможна сила.

И даже замръзнах от уплаха. Спрях се. Даже от вълнение не казах "извинете".

Мисля си: сега ще се обърне този мил човек и ще ми залепи един шамар по ухото. Ходѝ, значи, прилично, овча главо! Замръзнах, казвам, от уплаха, приготвих се да понеса заслуженото наказание и изведнъж — нищо.

Върви си милият гражданин нататък и даже не ме поглежда. Даже глава не обърна. Даже, казвам, не си отръска крака. Така и си замина, като няма и нищо.

Казвам ви, у нас това се случва. Но тук има душевна простота. Няма злоба. Ти си настъпил, тебе са настъпили — продължавай нататък. Какво толкова! А този мил човек така, за бога, и не се обърна.

Дълго вървях след него. Все чаках, че ей сега ще се обърне и ще ме изгледа строго. Не. Отмина. Не ме и забеляза.

1927 г.