ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ

„В БЕЗИЗХОДИЦА“, 1923 г.

Викентий Вересаев, с истинска фамилия Смидович, е един от онези хора, чиято съдба в Русия се стекла също доста парадоксално. Познаваме го добре като един от преводачите на Омир, познаваме го добре и като съставител на известните колажи „Пушкин в живота“ и „Гогол в живота“ – един наистина забележителен подбор от свидетелства на съвременници. Трябва да кажем, че художественият усет в това отношение не му изневерявало, защото всичко е подбрано страхотно. Например, когато след поредица от материали за смъртта на Пушкин четем как неговият престарял чичо, влюбен в млада красавица, събира изплютите от нея люспи от червени боровинки и ги яде. След това светът без Пушкин става окончателно чудовищен и тъмен и ние потъваме в бездната от пошлост, останала след него. И без съмнение, това е измислено страхотно.

Той е много известен преводач на Омир, на неговите така наречени химни, автор и интерпретатор е на огромен брой статии за античната литература и на забележителен мемоарен цикъл, и на прелестен очерк за Толстой, мисля, най-острият. В този очерк са казани забележителни думи: ако не ми бяха казали, че това е Толстой, бих си помислил, че е някакъв лекомислен и непоследователен толстоист, способен да сведе всяка тема, включително и отглеждането на домати, до необходимостта да се обичат всички. Това е страхотно казано.

Но що се отнася до неговата проза, тя останала някак си в сянка. Тук има две причини. Първата причина е в това, че Вересаев не е изобщо модернист, а успех по онова време можела да има само проза, която е поне до някаква степен модерна. Да вземем например Бунин, който мразел модернистите, но най-вероятно просто ги ревнувал. Защото той е безусловно модернист, новатор, въпреки цялата архаика на възгледите му и подчертано дворянските му убеждения, той пише като абсолютно новаторски писател. Оттам идва лаконизмът на неговата стихопроза, на стихотворенията в проза, оттам е невероятната ѝ сухота, сдържаност, силни багри, фрагментарни сюжети, влечение към темите за любовта и смъртта, класически теми на модерна, към патологията на извращенията – всичко това е Бунин. И напразно си мислим, че Бунин е изцяло в руското дворянство, в руския Златен век. Бунин е класически писател на Сребърния век и „Тъмните алеи“ е най-добрият сборник с модернистични новели.

А Вересаев е съвсем класически автор, той няма всъщност свой език, езикът му е много неутрален. И бил прав Тинянов, когато порицавал романа „В безизходица“ за това, че всичките му герои се държат твърде литературно, за това, че когато разстрелват една от героините, има там една Вера, не ѝ съчувстваш, защото тя дори и в този момент изкрещява преди това някакви лозунги. Ами глупаво е всичко, и картонено, и изобщо някак си... Тъй като Вересаев бил наистина от племето на честните руски литератори, чиято честност е главното им достойнство, някак напълно се забравили неговите изключителни, според мене, постижения, на първо място романът „В безизходица“. Да не говорим за неговите мемоари, които, впрочем, благодарение на майка ми станаха една от любимите ми книги в детството, а някои цитати оттам, като например „и плачейки сладко, аз отидох зад бъза“, и до днес ни служат за пароли.

Викентий Вересаев

Но романът „В безизходица“ е, разбира се, силен с друго. Силен е не със стила, не с композицията, не с изказа си, а с интуитивно уловеното усещане за задънена улица. Какво всъщност се случва там? Има един стар лекар, честен човек, участник в конгресите на Пирогов, нали знаете, такъв класически образ на стар руски лекар, често военен лекар, който обича дъщерите си, казва на всеки истината в очите, отличава се с изумителна способност да се мобилизира мигновено, тачи лекарския дълг и там фамилията му е Сартанов. Ето го този лекар, такъв един побелял, строен, в края на книгата умира. Има го и Крим от 1917–1918 година. Романът е писан от 1920 до 1923 година, излиза през 1923-та, а действието му се развива от 1918 до 1920 година. Има летовници в Крим. Трябва да кажем, че Крим от тези времена е описан истински силно в три текста: у Набоков в „Другите брегове“, у Вересаев във „В безизходица“ и у Шмельов в „Слънцето на мъртвите“. Това е може би най-добрият текст, писан за тогавашния Крим. Разбирате ли, страшна местност, метафизиката на Крим може да се разбере именно там. Крим е границата, където Русия свършва над черно и глухо море. Той е вдаден в морето и сякаш е вдаден от времето във вечността, винаги извън времето и винаги на границата. Крим е изобщо границата на Русия, границата на света и границата между живота и смъртта, там живеят винаги болни от туберкулоза, Чехов също живеел там. И точно на тази граница се случват някои неща, които позволяват да се надникне малко отвъд. Крим е ничий, винаги, и през него преминават вълни, червени, бели, зелени, червени, бели, зелени. А летовниците живеят и не знаят как да живеят.

И в тази ситуация на граничност е написано най-доброто, според мене, стихотворение на Манделщам „Струя златист мед течеше от бутилката“. Също не се знае какво предстои. Разбирате ли, няма образ на бъдещето, има образ на страх пред това бъдеще. „А в стаята бяла, като мотовилка, стои тишината“. И какво ще има зад тази тишина, отвъд нейните предели? Ясно е, че това е тишина преди взрив, пауза преди смърт или катастрофа, усеща се много силно.

И ето че романът „В безизходица“ разказва за същата задънена улица, когато бъдещето е на страната на червените, а правотата – на страната на белите, но сила нямат нито едните, нито другите. Там има една прелестна главна героиня, Катя, една от дъщерите на Сартанов. Вересаев е всъщност първият, който пише роман, чийто тип и схема използват по-късно много автори – историята на две сестри. Темата за сестрите присъствала в ненаписания роман на Маяковский „Две сестри“, в който той мечтаел силно да опише съдбата на Еля и Лиля, тя присъства, естествено, в „Сестри“ на Алексей Толстой, сестри има практически задължително в целия съветски епос, най-нагледно у Гросман в „Живот и съдба“, защото чрез съдбите на две сестри и живота на техните съпрузи най-добре може да се покаже раздвоението, условно казано, между червената и бялата Русия, между пролетарската и интелигентската Русия – пътят на Рошчин и пътят на Телегин в „Ходене по мъките“. Тук също има две сестри: едната загива – разстрелват я белите, а другата заминава нанякъде, като преди това успяват да я ранят в ръката, докато бяга в планината. Тя е влюбена в забележителния Дмитрий, който се е завърнал от фронта и разказва за страшното озверяване на народа. И главната скрита тема във „В безизходица“ е именно темата за озверяването на хората. Там има една дивна сцена, в която Катя мъкне чувал – по някакво чудо е успяла да намери брашно, – а всички хора гледат и никой не ѝ помага, всички казват: „Аа, мина времето, когато се експлоатираха чужди гърбове, сега си го мъкни сама“. Хубавото е, че се намира един добър човек, който ѝ помага да качи чувала на каруцата, а след това разказва как експроприирали коня на кума му и понеже кумът не го давал, гръмнали го с револвер в челото и го захвърлили в канавката. Ето го озверяването. За същото говори и Дмитрий, завърнал се от фронта. Не че човешкият живот загубил стойност, оставете това, той и преди нямал кой знае каква стойност, но зверството придобило самоцел. На всички им е приятно да озверяват, всички падат в тази бездна с наслада. И Вересаев много точно разбира, че времето на Сартанови е свършило, времето на руската интелигенция е приключило, времето на това, което Парфьонов нарича толкова точно умряла, отишла си Русия, а Андрей Кончаловский – бяла Русия. Времето на тази Русия е свършило. Белите нямат нито сила, нито, общо взето, правота, макар че историческата справедливост е може би на тяхна страна, но тяхното време е безнадеждно изпуснато. А червените, зад които са и силата, и може би някаква тяхна правда, нали, наистина, царизмът бил ужасен, червените нямат най-важното, нямат човечност. Поради което са обречени.

И ето, има там един Белозьоров, актьор от императорските театри, който се урежда при всяка власт, но особено се подмазва на болшевиките, организира театралния отдел. И неговата душевна тлъстина, мазнота, абсолютното му душевно отделяне от хората, страшната му вътрешна глухота стават залог за това, че тази затлъстяла душица просперира при червените. А главната особеност в дейността на червените e също изведена много точно, когато предприемат веднага люта бюрокрация и се опитват да формализират всичко. Незабавно организират театрален отдел, културен отдел с няколко подотдели, опитват се да формализират медицината, селското стопанство, при тях всичко се превръща веднага в някакви записки, извадки, чертички, документчета, иначе казано, всичко потъва незабавно в море от бюрокрация. Как един невеж човек, добрал се до управлението, може да създаде илюзия за управление? Започва да пише безкрайни директиви. За същото, впрочем, говори много точно и Пастернак в „Доктор Живаго“, той казва, че революцията е живо дело, а езикът на директивите е мъртъв, той е каменен, чиновнически език. И Вересаев усетил това абсолютно точно. Разбира се, след 1923 година неговият роман не би могъл да бъде отпечатан. Да, ясно е, че белите са на изживяване, да, ясно е, че всички мразят белите и никой не им съчувства. Но е ясно и това, че на тяхно място дошла мъртва материя, и затова романът „В безизходица“ е роман за задънената улица на свестните хора, които през 1922 година нямат накъде да поемат, нямат къде да се дянат. Това е роман, в който е отбелязан съвсем ясно краят на онази Русия. А каква се оказва новата Русия, знаем. Може би тя била жива само дотолкова, доколкото в нея се запазило нещо от предишната. Но всичко това е обречено, всичко това завършва толкова страшно.

Може би именно поради това тази книга, слабо разбрана от съвременниците, се оказала последното голямо художествено произведение на Вересаев. Всичко, което писал след това, са или мемоарни очерци, или коригирани преиздания на старите, много талантливи „Записки на лекаря“. Защо тази книга не се получила толкова силна, колкото били силни историческите факти, която я породили? Защо е малко по-слаба от книгата „Слънцето на мъртвите“ на Шмельов, която е написана след смъртта на сина му и е продиктувана от ужас и отчаяние след случилото се? Синът на Шмельов бил разстрелян просто защото е бял офицер, той повярвал на обещанията на червените, отишъл да се регистрира, а всички бели офицери били разстреляни незабавно и, разбира се, Шмельов не прощава това, затова неговата книга е пропита с такава болка, ужас и омраза. А защо го няма това у Вересаев? Вересаев говорел доста точно за Леонид Андреев – познавал го добре – и казвал, че ето, Леонид Андреев не бил на войната през 1904 г. и написал „Червен смях“, а той бил там и не е успял да напише нищо толкова истерично, защото, като военен лекар, оперирал под куршумите, превързвал под куршумите, и знае, че на третия ден човек свиква, душата се покрива с някаква кора. А у Андреев не се покрила, затова той, дори без да е бил на фронта, написал такъв кървав текст като „Червен смях“. Така че Вересаев е наистина много здравомислещ човек, затова в страшната му книга няма истинска експресия, а има честност и здрав разум. Но честността и здравият разум не са достатъчни за велика литература, затова тази книга е за нас по-скоро прекрасно свидетелство, по-скоро паметник на епохата, отколкото паметник на словесността.

Да, тук постъпиха въпроси как се отнасям към биографичните произведения на Вересаев, по-конкретно към „Пушкин в живота“?

Знаете, че много хора критикували тази книга за това, че в нея има Пушкин от реалния живот, но я няма лириката, няма го геният Пушкин. Това не е вярно. Просто съветското литературознание се боеше много от всяка пикантност, от всяка жива нотка, от всяка жива душа, затова на тях им трябваше да показват антикрепостника Пушкин, декабриста Пушкин, а не им трябваше да показват Пушкин като баща на извънбрачно дете или Пушкин на гуляй, или Пушкин в диалог с Николай. Нали разбирате, нещо от рода на „принцесите не ходят по голяма нужда“. Та по същия начин и Пушкин не живеел, а само пишел. Вересаев изправил това изкривяване. И макар че след 1937 година, стогодишнината от смъртта на Пушкин, книгата му не се преиздавала много дълго време, да знаете само каква рядкост беше и как я даваха за по три дни, за по три нощи. Мисля, че Вересаев има огромен принос за пушкинистиката, оформяйки нечуван сборник от мемоарни свидетелства. И освен че това е къртовски и велик труд, прелестта на този труд е и в това, че в крайна сметка е в името на творчеството. Пушкин е показан като творец въпреки епохата. И впоследствие именно тази концепция да твориш напук на живота е вдъхновила, да речем, Тарковский за „Андрей Рубльов“. Мисля, че колкото и да е парадоксално, книгата на Вересаев е произведение със същото такова значение.

(Следва)