БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Научихме вече някои неща за книгата „Деяния на апостолите“ от нашите коментари по-горе. Това е единствената история за ранната църква в Новия завет, която разказва как християнството се разпространило в римския свят чрез мисионерската служба на апостолите. Ключова фигура тук е Павел, който след приемането на новата вяра се превръща в централен герой на книгата в продължение на две трети от повествованието. Сюжетът обхваща само 30 години, от възкресението на Исус до затварянето на Павел в Рим в навечерието на смъртта му.

Книгата е написана от същия автор, който е написал Евангелието от Лука. Тя е посветена на същия човек, Теофил, и в началото авторът напомня на своя читател съдържанието на първата част (1:1–4). Поради това можем, в известен смисъл, да разглеждаме Евангелието от Лука и Деянията като дилогия. Донякъде е необичайно за античния свят (и за съвременния, впрочем), че двете части са написани всъщност в различни литературни жанрове. Това обаче се обяснява повече или по-малко с природата на материала. Лука (продължавам да го наричам така) нямал голям избор. Евангелието разказва, разбира се, за раждането, живота, смъртта и възкресението на Исус, така че е написано, естествено, като вид религиозна биография, каквито са и другите Евангелия в Новия завет. Сюжетът на книгата „Деяния на апостолите“ не е съсредоточен върху една отделна личност. Макар че ролята на Павел е в нея забележителна, той се появява едва в 7-ма глава. В действителност Деянията разказват за разпространението на християнското движение, от неговото необещаващо начало в рамките на малка група последователи на Исус в Йерусалим до мащаба на цялата Римска империя. Те напомнят по-скоро „историята“ на един народ, каквато ще намерите у други антични историци; например историята на юдеите от Йосиф Флавий в двадесетте книги на „Юдейските древности“.

Историята на един народ, която е изградена в хронологична последователност, се нарича обща история, и точно такава е книгата „Деяния“. Не трябва да очакваме от древните книги по обща история същото, което очакваме от историческите книги, създадени днес. Древните историци нямали възможност да се обърнат към големи архиви или към системи за търсене на данни; често предпочитали устната традиция пред писмените източници и нееднократно били принудени просто да измислят събития, за да свържат повествованието. Особено когато се сблъсквали с публични речи. Повечето общи истории от Древния свят съдържат много речи на главния сюжетен герой; тези речи заемат обикновено около една четвърт от цялата книга. Тъкмо такъв е случаят и с Деянията, където апостолите се обръщат редовно с речи към нехристиянските тълпи, за да ги накарат да приемат християнството, към християнските общности, за да им вдъхнат смелост, и към властите, за да защитят своите действия. Античните историци, като например известния грък Тукидид, били достатъчно честни да признаят, че нямали реален достъп до речите, които преразказват, защото били произнесени години, десетилетия или дори векове по-рано. Никой не ги записвал. И така, Тукидид посочва, че когато влага реч в устата на някой от своите персонажи, той по неволя я измисля и се старае да съчини нещо, което хем да съответства на случая, хем да звучи правдоподобно за съответния герой. Лука постъпвал по същия начин. На съвременните историци това не би им се разминало никога; но тук имаме работа с древна литература, а не с книги, написани миналата година.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част I Читателите на Новия завет са забелязали отдавна множеството явни прилики между това, което се случва с Исус в Евангелието от Лука, и това, което се случва с вярващите християни в Деяния на апостолите. Тези паралели показват, че Лука не бил обикновен летописец на събития, загрижен единствено как да разкаже обективно за първите години на християнското движение. Той компилирал историята с ясна цел, отчасти и за да покаже, че волята Господня стои зад мисията на църквата точно така, както стояла зад мисията на Исус. Така например в началото на службата си Исус бил, според Лука, кръстен и Светият Дух слязъл върху Него; когато новите вярващи се кръщават в Деянията, върху тях също слиза Светият Дух. Според Евангелието от Лука Светият Дух дава на Исус сили да върши чудеса и да проповядва; по абсолютно същия начин Той дава сили и на апостолите да вършат чудеса и да проповядват в Деянията. Както пише Лука, Исус изцелява болни, изгонва демони и възкресява от мъртвите; в Деянията апостолите изцеляват болни, изгонват демони и възкресяват от мъртвите. В Евангелието от Лука юдейските власти в Йерусалим се противопоставят на Исус; те се противопоставят и на апостолите в Деянията. Исус е затворен, обвинен и екзекутиран в Евангелието от Лука; в Деянията някои от Неговите последователи са затворени, обвинени и екзекутирани. Тези паралели не са просто любопитни съвпадения. Един и същи автор написал двете книги, като използвал паралелни истории, за да докаже най-важното: апостолите продължили делото на Исус и по този начин продължили Неговата мисия чрез силата на Светия Дух. Те убеждавали със същите деяния, били посрещани по същия начин и споделили същата съдба.

Начало на повествованието

Лука започва своето повествование точно оттам, където го завършил в своето Евангелие, с явяването на Исус пред учениците Му след възкресението. В Деянията той посочва, че Исус прекарал с тях четиридесет дена, като им представил „много верни доказателства“ (1:3), че ще живее отново (доста странно изказване: какви други доказателства биха могли да се изискат?), и разговарял с тях за Божието царство. Учениците мислят, че сега, след като Исус възкръснал, краят е съвсем близо, и Го питат дошло ли е времето. В отговор Исус казва (това е едно от ключовите твърдения в цялото повествование): „Не е ваша работа да знаете времената или годините, които е положил Баща ни в Своя власт, но ще приемете сила, когато слезе върху вас Светият Дух; и ще бъдете свидетели за Мене в Йерусалим, в цяла Юдея и Самария, и чак до края на земята“ (1:7–8).

В известен смисъл това твърдение може да се разглежда като програмно в светлината на всичко, което се случва по-нататък в повествованието на Лука. В глава 2 на Деянията Светият Дух слиза върху учениците през Петдесетница. Както Исус получил сили от Светия Дух по време на кръщенето Си, така станало и с тях. Изпълнени със Светия Дух, апостолите започнали да възвестяват евангелското послание на Исус в Йерусалим. След това излезли от Йерусалим в околните селски райони на Юдея и стигнали до Самария. После, през по-голямата част от книгата, те (или поне Павел и неговите спътници) разпространяват евангелското учение във всички езически страни, докато накрая не стигнало до Рим.

Разпространението на християнството в книгата се описва не само от географска гледна точка, но и от етническа. Отначало приемат християнството юдеите в Йерусалим; в глава 8 на Деянията Светият Дух слиза над „полуюдеите“, самаряните; и след това, като започнем от глава 10 на Деянията, идват при вярата езичниците. Една от основните теми, към които се обръща книгата и която Павел засяга също по-рано в писмата си, е трябва ли езичниците да станат юдеи, за да станат християни? В Деянията е изразено същото мнение, към което се придържа Павел: отговорът е силно не.

Нека се върнем в началото. След като Исус казва последните Си думи на Своите ученици (1:8), се възнася на небесата, на което всички стават свидетели. Скоро след това последователите на Исус се събират (сега се казва, че станали 120 – по един или друг начин) и Петър произнася пред тях първата си реч. В нея той разказва за съдбата на Юда Искариот, след като предал Исус. Това е любопитен разказ (1:18–19), отчасти защото се разминава с единствения друг разказ за смъртта на Юда в Евангелието от Матей (27:3–10). Прочетете тези два откъса и се опитайте да видите разликата: запитайте се кой купува нивата, на която умрял Юда, защо била наречена „кръвна нива“ и как умрял предателят? Петър продължава, като казва, че апостолите трябва да изберат още един апостол, който да заеме мястото на Юда, защото е необходимо да бъдат дванадесет. Не е съвсем ясно защо това е толкова важно: както читателите са забелязвали нееднократно, повечето апостоли не играят фактически никаква роля по-нататък в повествованието на Деянията и в книгата нито веднъж не се обяснява защо апостолите трябва да бъдат точно дванадесет. Но Петър вижда в това божествена необходимост и цитира два откъса от Писанието, за да докаже, че това било предначертано (Деян. 1:20). Което само по себе си е интересно. Според Лука, автора на двете повествования и на речта (не забравяйте: никой нищо не е записвал; Лука пише около 50 години по-късно), в Писанието е предсказано не само какво ще се случи с Исус (Лк. 24:27), но и какво ще се случи с църквата. Съгласно Лука съществуването на първата християнска община било предречено от пророците на Стария завет.

Денят Петдесетница

Следващото важно събитие се случва във втора глава на „Деяния на апостолите“, в деня Петдесетница. Петдесетница е друг ежегоден юдейски празник, който се отбелязва петдесет дни след Пасха. Според тази история последователите на Исус се събрали заедно за празника, чули внезапно шум, подобен на шума от силен вятър, и видели езици, като че ли огнени, които застанали над главата на всеки от тях. Те започнали да говорят на чужди езици, които никой от тях не е знаел преди. Когато се случило това, всичките били навън и „невярващите“ (иначе казано - юдеите, които не били християни), дошли от различни страни за празника, ги чули и се смаяли, защото проповядвали Евангелието на техните родни езици.

Целта на този разказ е да покаже, че Евангелието ще се разпространи и в други страни и разпространението му е възможно с помощта на Светия Дух, слязъл върху вярващите. Но в случая хората, които били навън, подложили християните на присмех, твърдейки, че са пияни. Това дава повод на Петър да се изправи и да произнесе реч. Тя е много любопитна, защото е първото евангелско послание, запазено от ранното християнство. Петър казва, че случилото се в момента е изпълнение на едно пророчество (Деян. 2:17; цитира се Книгата на пророк Йоил, 2:28). След това преминава бързо към темата за Исус, Когото описва като могъщ Мъж, вършил невероятни чудеса, беззаконно екзекутиран от зли хора, но Господ го защитил, като Го възкресил от мъртвите.

Тук ще бъде важно да си припомним това, с което се срещнахме в Евангелието от Лука. Там смъртта на Исус е изобразена не като изкупителна жертва, а като повод да осъзнаеш вината си пред Господа и да се разкаеш, та Господ да ти прости. Именно това става и тук. Петър не казва изобщо, че Исус е умрял за чуждите грехове. Той казва, че хората (по целия свят) са виновни за убийството на Исус и затова трябва да се покаят за греховете си, за да бъдат тези грехове простени. Което дало резултат. Три хиляди души приели веднага християнската вяра и се кръстили.

Това е началото на поразителната служба на апостолите в Йерусалим. Сега, след като върху тях слязъл Светият Дух, те могат да вършат чудеса като Исус. В следващата глава Петър и Йоан изцеляват един сакат човек и тълпата е изумена. Петър използвал положението, за да произнесе още една проповед за това, че Исус бил убит несправедливо, но Господ Го възкресил от мъртвите, както предсказали пророците. И още пет хиляди души приели християнската вяра (4:1–5:4). Тук очевидно имаме работа с преувеличени цифри. Защото ако всичко било точно така, в Йерусалим не би трябвало да остане нито един нехристиянин.

На това място се появява още една ключова тема за Лука. На Петър и Йоан се противопоставят юдейските лидери, също като на Исус преди тях. По време на цялото повествование в Деянията Бог върши чудеса чрез апостолите; юдейските власти се противопоставят на апостолите, апостолите са преследвани и изправяни пред съд, но въпреки това Бог действа чрез техните проповеди и спасява хората.

Павел приема християнската вяра

В първите глави на Деянията се разказва цяла поредица от истории за апостолите и тяхната дейност в Йерусалим. Една от темите, които обхващат цялата книга, е съществуването на пълно единодушие между тези, които са приели вярата, и по-специално между самите апостоли. В тяхната апостолска среда могат да се опитат да проникнат външни хора; възможни са преследвания от страна на юдейските власти; има вероятно сериозни теологични въпроси, които трябва да бъдат разрешени; могат да възникнат едни или други трудности. Но въпреки всичко, тъй като апостолите са наставлявани от Светия Дух, в техните редици не би трябвало да има раздори, нито дори намек за разединение. Този образ на пълна сплотеност и единство на първата християнска община явно противоречи донякъде на това, което научихме от посланията на Павел.

В глава 7 на Деянията се разказва за първия християнски мъченик Стефан, който се изправил пред съда на юдейските власти и произнесъл изключително дълга реч, в която доказва, че Исус е изпълнил пророчествата на Стария завет. Изключително разгневена от твърденията на Стефан, тълпата юдеи го нападнала и го убила с камъни. Споменава се също, че по време на наказанието присъствал „юноша на име Савел“ (7:58). Това е еврейското име на човека, когото познаваме много добре с гръцкото му име Павел.

По-нататък се разказва за гоненията над християните от Павел (8:1–3). Но след това се случва едно от ключовите събития в книгата. Савел, ревностен гонител на църквата, пътува към град Дамаск, когато Исус се явява пред него в ослепителна светлина. Савел разбира, че Исус е възкръснал наистина от мъртвите, и става вярващ (гл. 9). Той стига до Дамаск, където среща един християнин на име Анания, който изцелява слепотата му. Савел започва веднага службата си като проповедник.

Видяхме вече в посланията на Павел, че той разглеждал себе си като апостол на езичниците, и човек би могъл да си помисли, че е стигнал първи до идеята, че езичниците могат да следват учението на Исус, без да стават първо юдеи. Но авторът на Деянията не е на това мнение. Той се опитва да докаже, че дълбокото единство на апостолската община съществувало в немалка степен и поради факта, че Господ разкрил Своята истина първо на Петър, а не на Павел. В изключително важна сцена от главите 10–11 на Петър му било посочено чрез видение, изпратено от Бога, че не е задължително да се яде само кашерна храна. Той получава указания да отиде в град Кесария, за да говори с римския стотник Корнилий. Петър се подчинява и се обръща към Корнилий и другите езичници, събрали се в дома му. Докато говорел, Светият Дух слязъл над тях, те приели вярата и се кръстили. Петър разбрал значението на случилото се: езичниците могат да приемат Светия Дух също като юдеите и не е необходимо да спазват обичаите на юдаизма, за да повярват и да се покръстят. Той се завръща и съобщава за своите открития на ерусалимските апостоли (гл. 11).

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част II Литературното майсторство на Лука не се ограничава само до създаването на паралели между Евангелието и Деянията. Също толкова интересни са и паралелите между главните герои в повествованието на Деянията, особено между Петър, главния герой в главите 1–12, и Павел, главния герой в главите 13–28. Открояват се няколко примера за подобни паралели. И двамата – и Петър, и Павел – проповядват пред тълпи юдеи, и това, което казват, в много отношения е доста сходно (сравнете например думите им в гл. 3 и 13). И двамата вършат удивителни чудеса: и двамата изцеляват например болен без пряк контакт с него. Сянката на Петър може да изцелява така (5:15), както изцеляват кърпите на Павел (19:12). И на двамата се противопоставяли упорито юдейските водачи, но Господ защитил и двамата; те били затворени в тъмница заради своите проповеди, но се освободили от оковите с божествена намеса (12:1–11; 16:19–34). И може би най-важното: и двамата били абсолютно убедени в божественото откровение и в успеха на своите проповеди, че Господ е решил да приеме езичницити в църквата, без първо да стават юдеи (гл. 10–11, 15). Тези паралели подсилват първоначалното ни впечатление за това, че в цялото си повествование Лука иска да покаже, че Бог участва в християнската мисия. Онези, които са предани на Господ, произнасят сходни думи със сходни резултати, открити са им сходни истини и съдбите им си приличат. И така, майсторството на Лука послужило на една основополагаща цел.

Апостолските пътувания на Павел

Основната промяна в повествованието настъпва в глава 13 на Деянията. До този момент Петър е очевидно главният герой на сюжета. Някои от останалите апостоли, като например Йоан, се появяват от време на време, но в по-голямата си част книгата е разказ за дейността на Петър. Всичко това се променя от глава 13 насетне. На Павел и на неговия спътник Варнава било възложено да тръгнат на път и да разпространяват Евангелието по-нататък. Така и направили. В главите 13–20 Павел продължил службата си с три апостолски пътувания до градовете на Мала Азия, Македония и Ахая – места, които са споменати и в посланията на Павел. Но за разлика от неговите послания, в този разказ той отива неизменно първо в местната синагога, в който и град да отиде, и проповядва Христовото евангелие на намиращите се там юдеи, в някои градове в продължение на седмици. И отново предизвиква неизменно протеста на юдейските водачи, които го гонят от синагогата и понякога го наказват по-сурово, например с бой. Веднъж е пребит наистина с камъни, но вместо да умре, както би се случило с всеки обикновен човек, след това просто става и отива в следващия град, за да проповядва там (14:19–20). Според Деянията християнската мисия или нейният главен мисионер Павел не могат да бъдат спрени. Светият Дух бди над случващото се и мисията продължава.

Евангелските проповеди на Павел са изключително любопитни, не на последно място защото са извънредно сходни с евангелските проповеди на Петър от началото на книгата. Прочетете речта на Павел в глава 13 и я сравнете с речта на Петър в глава 3-та. Думите на необразования галилейски рибар Петър можели да бъдат произнесени от Павел, интелектуалец с елинистичен дух, и обратното. Защо? Защото нито един от двамата не е произнасял всъщност тези речи. Те са съчинени от Лука. Особено учудващо е, че характерните за Павел акценти, отразени в писмата му, не играят в тези речи почти никаква роля – например това, че смъртта на Исус е била изкупителна жертва и че Неговото възкресение е ключ към спасението.

След първото мисионерско пътешествие, описано в главите 13–14, идва ред на знаменития събор в Йерусалим, описан в глава 15, който вече обсъждахме във връзка с разказа на Павел в Посланието до галатяните. След прочитането на това послание оставаме с впечатление, че Павел е бил принуден да упражни груб натиск, за да убеди апостолите в Йерусалим, че Евангелието може да се проповядва на езичниците, без от тях да се изисква подчинение на Закона. Но според описаното в Деянията всичко изглеждало съвсем различно. Имало неколцина заблудени братя, които поддържали възмутителното мнение, че вярата в Исус изисква обрязване и спазване на Закона. Но никой от апостолите не се подвел по това. Петър разяснява своето видение и разговора си с Корнилий. Яков се изказва в подкрепа на мисионерските пътувания сред езичниците. Павел и Варнава се възползват от възможността да изразят своето мнение. И всички присъстващи се съгласяват, че за езичниците не е задължително да спазват Закона, освен най-основните изисквания, като например да се въздържат от идоложервени храни и от блудство.

Павел се връща към своята мисионерска дейност и в следващите глави са описани неговите апостолски дела и значителни успехи.

Арестът и защитата на Павел

След третото си мисионерско пътешествие Павел предприема съдбоносно пътуване до Йерусалим (ще забележите, че има множество литературни паралели между събитията в Евангелието от Лука и тези в Деянията; Исус осъществил също подобно пътуване). Когато е в Йерусалим, Яков го подканя да принесе специална жертва в Храма, за да покаже, че не е забравил Моисеевия закон (гл. 21). Това е също ключова тема в Деянията. Въпреки че вярва в покръстването на езичниците, Павел остава юдей във всяко едно отношение. Той никога не би направил нищо, което би нарушило Юдейския закон. Езичниците не трябва да изпълняват неговите норми. Но като истински юдей, Павел се придържал все пак към Закона.

Въпреки това Павел имал противници в Йерусалим, които нареждат да го арестуват. Павел е задържан от римляните. Позволяват му да произнесе защитна реч пред юдеите (гл. 22). След това трябва да се изправи пред съда на юдейския Синедрион (гл. 23). Когато римският трибун научава, че има заговор за убийството му, нарежда Павел да бъде изведен от града в очакване на съда (гл. 23), след което апостолът произнася защитна реч пред управителя Феликс. Но Феликс, надявайки се да получи подкуп, го оставя в тъмницата още две години. В края на този период Феликс е заместен от човек на име Фест. Павел се опасява, че няма да получи справедлив съд. Ето защо се позовава на факта, че като римски гражданин има правото да поиска делото му да бъде разгледано от римския император (нищо в посланията на Павел не подсказва, че е бил римски гражданин; а идеята, че всеки може да постигне изслушване пред императора, изглежда малко странна). Изпращат го в Рим, по пътя претърпява корабокрушение (гл. 27), но в крайна сметка пристига там и книгата завършва с негова проповед, обърната към всеки, който би могъл да го чуе в затвора (гл. 28).

В тези глави Павел привежда множество доводи в защита на себе си и на своето поведение. В тях той настоява, че е юдей християнин, който никога не е вършил нищо, което да противоречи на Моисеевия закон. Той заявява, че е срещнал съпротива, защото вярва в Исус и е предал Неговото послание на езичниците. Но преследванията срещу него са абсолютно неоснователни: нито новооткритата вяра, нито мисионерските му пътувания сред езичниците са отслабили юдейската вяра. Точно обратното – всичко това е изпълнение на правилата на юдаизма.

Някои твърдят, че щом „Деянията на апостолите“ завършват с Павел в затвора, книгата трябва да е била написана скоро след това – например през 63 или 64 г. Разбира се, логиката на това разсъждение подсказва, че в Деянията щеше да се съобщи за смъртта на Павел, ако Лука е знаел за нея. Но не всичко е всъщност толкова очевидно, колкото изглежда. Преди всичко, ако мнозинството изследователи са прави, че Евангелието от Лука е написано през 80–85 г. и че настоящата книга е негово продължение, тогава авторът е писал очевидно няколко десетилетия след смъртта на Павел. Можем да се замислим и за убедителни причини, поради които Лука не е споменал за неговата екзекуция. Според Деянията Павел е човек, който не може да бъде спрян. Вероятно авторът не е искал да съобщава за събитие, което показва, че в действителност Павел може да бъде спрян – всъщност, че е бил спрян окончателно. Затова, вместо да съобщава, че Павел е бил екзекутиран безцеремонно, Лука прекъсва своя разказ с триумфална нота. Павел може да е в затвора, но проповядва там и все още покръства хората в новата вяра. Мисията трябва да продължи.

Историческа стойност на „Деянията на апостолите“

Сега, след като разгледахме повествованието и много от темите в книгата „Деяния на апостолите“, можем да се върнем отново към въпроса за нейната историческа стойност. Разказва ли ни Лука в своето повествование за това, което се е случвало действително през първите години на църквата, за събитията от живота на Павел и неговото учение? Тук ще повторя отново изразеното си по-рано мнение: изглежда, че Деянията са в същата степен точни от историческа гледна точка по отношение на Павел, в каквато Евангелието от Лука е по отношение на Исус. Деянията са достатъчно точни в изобразяването на картината с широки щрихи, но детайлите не достигат, понякога поради мащаба; и съществуват някои значителни, основни различия.

Апостолските пътувания на Павел

Най-добре е това да се покаже чрез детайлно сравнение на казаното за Павел в Деянията и това, което казва Павел за себе си в случаите, когато се описват едни и същи ситуации. Първо да разгледаме учението на Павел. Тук ще посоча само един пример: и в Деянията, и в посланията на Павел се излага гледната точка на апостола за езическото идолопоклонничество, но в двата случая гледните точки се различават доста рязко. В Деянията Павел проповядва на неколцина гръцки философи в Атина (17: 22–31) и им казва, че се заблуждават, като почитат идолите. Макар че тяхната грешка е разбираема: те са невежи и не разбират, че има само един Бог. Господ ще си затвори очите за тяхното невежество и ще им прости. Съпоставете това с казаното от Павел в Посланието до римляните (1: 18–32). Там той заявява, че езичниците са знаели винаги за съществуването на единствения Бог, но са отхвърляли съзнателно това разбиране (известно на всички), за да си създават идоли, знаейки прекрасно, че те не са истински богове. Затова Господ няма да им прости, а напротив – ще ги накаже, че са постъпили против известната им истина. И така, кое е правилното? Били ли са езичниците невежи и готов ли е бил Бог да им прости? Или са действали с пълното съзнание за това, което правят, и по този начин са станали обект на Божия гняв. Някои тълкуватели твърдят, че тези разкази могат да бъдат съгласувани помежду си: когато Павел разговаря с езичниците в Деянията, едва ли би им казал какво мисли в действителност, защото няма да приемат вярата. Но това не изглежда логично: Павел казвал винаги това, което мисли, независимо от последствията. И изглежда малко вероятно да каже нещо, което от негова гледна точка е противоположно на истината, тъкмо когато се опитва да проповядва истината. Изглежда, че в Деянията е променено това, което Павел е мислел в действителност по този въпрос.

Между Деянията и посланията на Павел има противоречия не само в проповедите на Павел, но и в детайлите от неговия живот. Те често могат да бъдат забелязани, ако се сравнят коментарите на Павел с повествованието в Деянията. Понякога се различават малки детайли. Например, Павел посочва, че по време на пътуването до Атина с него бил Тимотей (1 Сол. 3:1–2); но в Деянията се подчертава, че Павел заминал за Атина сам, без Тимотей (гл. 17). Това може да изглежда маловажно, но чии сведения са верни?

Понякога разликите са далеч по-важни. Както видяхме вече, приемането на новата вяра от Павел се случва в глава 9 на Деянията. Първото нещо, което Павел прави, след като напуска Дамаск, е да отиде в Ерусалим, за да се срещне с другите апостоли (9:23–30). Но в Посланието до галатяните Павел подчертава изрично, че всичко се е случило съвсем иначе: той не отишъл в Ерусалим през следващите три години и не общувал с нито един апостол, освен с Кифа и Яков. Павел се кълне, че това е истина (Гал. 1:17–20). Тази разлика е трудна за изглаждане и е важна и за двамата автори. В Деянията авторът иска да подчертае, че Павел и апостолите са били и винаги ще бъдат съмишленици, още от самото начало. И затова Лука казва, че се срещнали веднага след приемането на вярата от Павел. От друга страна, Павел иска да постави акцент върху това, че неговото евангелско послание не е изопачаване на онова, което научил от апостолите: той дори не се е срещал никога с тях. Кое мнение е вярно от историческа гледна точка? В този случай Павел се кълне, че казва истината, и когато говори за това, на мене ми се иска да му вярвам. Лука, писал около 50 години след тези събития, просто не е знаел това.

Деянията и посланията на Павел се различават помежду си в много важни аспекти. Както вече видяхме, в Деянията се подчертава, че Павел не е извършил никога през живота си нищо, което да противоречи на Юдейския закон. На тази тема е посветена по-голямата част от речите, произнесени от него пред съда в главите 21–22 (вж. също: 28:17). Но в посланията си Павел посочва, че живял „като езичник“, когато се опитвал да покръсти езичниците (1 Кор. 9:21); а големият спор, който имал с Петър, възниква именно защото Петър отказвал да постъпва по същия начин (Гал. 2:11–14). Пак питаме, къде е истината? Като отново съм по-склонен да вярвам на Павел.

И така, „Деянията на апостолите“ са нашият най-ранен разказ за историята на първоначалната християнска община. Той обаче не е обективен и не разкрива как са се случили нещата в действителност. Лука е искал да изтъкне няколко неща относно ранната църква: Господ е посочил, че езичниците могат да бъдат спасени, без да спазват Закона; сред истинските християни е съществувала абсолютна хармония, без вътрешни спорове; Павел, Петър и всички останали били напълно единодушни по всеки въпрос, голям или малък; и което е най-важното – Господ подкрепял тяхната мисия от самото начало и нищо не е можело да я спре.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Трето послание до коринтяните Вече видяхме пример за псевдоапокриф на Павел във фалшивата кореспонденция между апостола и римския философ Сенека. Друг пример е Третото послание, което според легендата Павел написал до християните в Коринт срещу еретиците, появили се в техните среди. Следващият откъс ще покаже, че посланието е било написано всъщност след смъртта на Павел, за да подложи на критика протоортодоксалните християни от средата на II век, които били смятани за еретици. Към тях спадали и привържениците на докетизма – учение, според което Исус нямал истинско тяло от плът и майка му не била девица. Доста любопитно е, че Павел не е засягал никога тези теми в своите автентични послания. Вероятно авторът на Третото послание до коринтяните е искал да ги засегне. „Павел, затворник на Йешуа Христос, до братята в Коринт – радвам се! Тъй като се намирам в много беди, не се учудвам, че учението на лукавия се множи толкова бързо. Затова и ще дойде скоро Господ Йешуа Христос, понеже е отхвърлен от онези, които извращават Неговите думи. Предавах ви първоначално това, което получих от апостолите, които бяха преди мене и през цялото време пребъдваха с Господ Йешуа Христос… Но справедлив е Всемогъщият Бог, Той не се отрича от Своите творения и изпрати огнения Дух в Мария Галилейката, вярваща с цялото си сърце, и Тя прие Светия Дух в утробата Си, за да се яви на този свят Йешуа, та да бъде съкрушен лукавия чрез същата плът, чрез която придоби власт, и да се убеди, че не е изобщо Бог. И затова със Своето тяло Христос спаси всяка плът…“ (3 Кор. 1:1–4; 12–16).

(Следва)