ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИЛЯ ЕРЕНБУРГ, „НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ИЛЯ ЕРЕНБУРГ

„НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“, 1922 г.

Когато говорим за прозата на Еренбург, се налага да се сблъскваме винаги с един доста любопитен парадокс. Докато Еренбург бил жив тази проза така и не намерила своя ценител, единственият неин ценител бил Сталин, който му благодарил за доставеното наслаждение със специална телеграма след романа „Буря“ – пряко послание до него, което той, трябва му признаем, сметнал, че е разбрал. Що се отнася до останалата му проза, тя минавала винаги в графата на фейлетона и предизвиквала доста полярни емоции. Тинянов, който се ориентирал много добре в историята на литературата, в контекста и във вектора на бъдещето, не се спогаждал винаги с конкретни личности, игнорирал понякога ярко талантливи хора, като например Ходасевич, който останал напълно извън неговото съзнание. Грях ми на душата, но тук съм солидарен с него, макар че не сме прави и двамата.

А що се отнася до „Необичайните приключения на Хулио Хуренито и на неговите ученици“, или съкратено просто „ХХ, Хулио Хуренито“, за него Тинянов казал, че у Еренбург всички герои са безтегловни и умеят само да умират, а затова умират, защото имат мастилена кръв, защото вместо истинска кръв имат фейлетонно мастило, защото ги носи вятърът, защото са направени от вестникарска хартия. Но същият този Тинянов написал пророчески, че понякога писателят отстъпва към пограничните територии за подкрепление. Пушкин пише албумна лирика, за да открие в нея нови похвати, Маяковский пише реклами, за да открие в тях нов начин за лирическо изразяване. И това е така, защото любовните декларации на Маяковский имат също малко или много рекламен характер, или най-малкото – характер на самореклама, и често срещан образ у него е табелата, той и леглото си изкарал на естрадата, и се застрелял с папийонка, иначе казано - всичко ставало като на сцена. Същото се случило и с Еренбург, отстъпил за подкрепление на съседна територия, отстъпил във вестника.

Разбира се, „Хулио Хуренито“ е фейлетонен роман, роман, в който има много пламенна актуалност, роман, в който има малко в повече конкретни детайли. Но вижте какъв, разбирате ли, странен парадокс: колкото по-злободневна е една творба, толкова повече шансове има да надживее времето си. Отчасти защото в актуалното произведение има страст, а страстта, както пише Бабел, движи световете; и отчасти защото в руската история не се променят чак толкова много неща, руската история се самовъзпроизвеждаща се. Затова всичко, което написал Еренбург, се оказало безсмъртно.

Иля Еренбург

„Хулио Хуренито“ не е просто вечно актуална книга, а пророческа, в нея е предсказан Холокостът, предсказана е атомната бомбардировка над Хирошима, предсказана е изобщо с голяма точност Втората световна война. Всъщност Еренбург съумял да предвиди някак си всичко. Как станало това?

Иля Григоревич е по принцип велик формотворец, човек, който открива новите форми, а със съдържание ги запълват други. Защо? Може би защото се страхува, тъй като се е спрял на половин крачка от откритието. Може би защото, по собственото му определение, е твърде много евреин, в него има твърде много юдейски трепет. Понякога съумява да нарече нещата с истинските им имена и ето че един уникален случай на съвпадение по форма и съдържание е „Хулио Хуренито“, книга, написана с неговия фейлетонен маниер и запълнена със също такова прекрасно фейлетонно съдържание. Но все пак най-често открива формата, а в нея преуспяват други. Той открива начин да се пишат стихове в проза, а в този жанр се прославя Мария Шкапская, неговата петербургска приятелка, и дори не толкова петербургска, колкото парижка. Открива начина да се пишат пикарескови романи, а от „Хулио Хуренито“ се появява и „Ибикус“ на Алексей Толстой, и „Разхитителите“ на Катаев, и отчасти, между другото, „Дървеница“ на Маяковский, но в най-голяма степен, разбира се, Бендер, защото Бендер, Остап Берта Мария Бендер бей, е Хулио Хуренито с неговите десет имена и дори едно от имената им, Мария, съвпада.

Бендер прилича много на Хулио Хуренито, великия провокатор, мошеник и манипулатор. Защото именно на Хулио Хуренито принадлежат великите думи: „Който е казал „А“, трябва да каже „Б“. Да! А аз ще кажа пак „А“ или ще взема и най-нагло ще измъкна за ушите задрасканата ижица“. И в това е наистина целият Хуренито, великият провокатор, великият остроумец, пътешественик и пошъл човек.

Между другото, по странен начин в този персонаж с неговите мексикански корени е предсказан дори Кастанеда, другият велик шарлатанин, на когото Дон Хуан налял нещо в ушите, някаква невероятна глупост, а Карлос Кастанеда повярвал и цял живот действал по указанията на Дон Хуан, и дори заради него дъвчел невкусен кактус. Така че Хулио Хуренито е прототип на всички учители спекуланти, на всички велики провокатори в руската литература на ХХ век, до известен смисъл е дори прародител на безбройните гурута на Пелевин, които наливат в ушите на учениците си някакви софистични мъдрости.

„Хулио Хуренито“ е роман, който няма сюжет. Описан е тридесетгодишен, обаятелен авантюрист, с къдрави коси, наподобяващи рогца на главата, малко сатана, малко паднал ангел. Той се появява или от Мексико, или от Испания, за миналото му не се знае нищо, както и за миналото на Бендер, за когото знаем само, че е син на турски поданик, починал в страшни гърчове. Най-удивителното е, че и Хуренито, и Бендер са наистина хора без корен, но неотразимото обаяние на тези хора е в това, че са единственото, което е останало от златния век на Европа. Те са последните оцелели от прекрасната предвоенна епоха. В общи линии, правилно е написал някой, сега вече не помня кой: „който не е живял в Европа преди 1914 година, не е живял изобщо“. Изисканата Виена, бляскавият Париж, загадъчната Америка, пробуждащите се Африка и Австралия, полярните изследвания, телефонът, автомобилите, чудесата на прогреса, страстната деликатност в отношенията, абсолютно новите любовни драми, включително хомосексуалните, откриването на нови възможности на човешкото тяло, на техниката, на философията, на религията, са пределът, след който настъпила катастрофа. Пределът на изтънчеността, на изискаността, на разврата и ето, че сред всичко това има един герой, който оцелява. Знаем, че в една атомна война няма да оцелее дори хлебарката. У Маяковский безсмъртна се оказа дървеницата. А ето че безсмъртната дървеница, безсмъртно оцеляла след всичките катаклизми, е Хулио Хуренито, мошеникът. Затова е всъщност много странен и труден за обяснение този, ако щете, шок на двадесетте години. Главен герой в литературата на двадесетте години се оказва мошеникът. Всички очакваме, че този главен герой ще бъде победилият пролетарий, но него до такава степен го няма в литературата, че понякога изглежда сякаш не го е имало и в реалността, сякаш революцията не са я направили пролетариите. Това е истината, сякаш изобщо не са я направили пролетариите. Все едно революцията се е случила от само себе си.

А къде са, чуйте, героите от революционните години? Къде са героите от Гражданската война? На този въпрос ни отговарят Толстой в „Усойницата“ и Леонов в „Крадец“. Те са се криминализирали, не са нужни вече на никого, пистолетите им се използват в апашкия занаят или за убийства на съседи в комуналните жилища, защото тези герои не са успели да се впишат в мирния живот, а в пространството на нèпманите още по-малко.

Безсмъртен се оказал най-пошлият персонаж от Сребърния век и Зошченко е описал това забележително, у него оцеляват именно хора като Назар Илич Синебрюхов, разказвачът от забележителната му книга. Това е човек, възпитан с романа „Ключовете на щастието“, човек, който говори с изказа на Вербицкая, това е еснафът, дребният чиновник. Какъв е Ибикус? Какъв е, най-общо казано, Невзоров от романа на Толстой „Ибикус“, най-доброто му произведение? Какъв е той? Дребен чиновник, когото никой не забелязва, хилаво човече с дълга коса и острен нос. Но се оказал гениален измамник, оказал се изобретател на надбягвания с хлебарки, които след това Булгаков, както става с всичко лошо пазено, присвоил охотно, но ги измисли, разбира се, Толстой.

Между другото, надбягванията с хлебарки били реалност, но пръв в „Ибикус“ ги описал именно Алексей Николаевич, заради което Булгаков го представил след това в толкова противен вид в „Театрален роман“. Появата на мошеника като тип е всъщност главният отговор на епохата срещу садизма, срещу кръвта от Първата световна война и от Гражданската война. Всички идеалисти измрели, а оцелял Великият манипулатор. С мнозинството се случило това, което се случило с Киса Воробянинов. А Бендер обикалял Русия, използвайки 400 сравнително честни начина за добиване на пари от населението.

Хулио Хуренито е именно майстор на парадокса, на мошеничеството и измамата. Той задава своите въпроси на учениците си, а сред неговите ученици присъстват представители на всички велики нации, от малкия африканец, пигмея Айша, до руския евреин Иля Еренбург. И именно Хулио Хуренито пита всички тези нации: ще кажете ли на света „да“ или „не“. Италианецът Ерколе Бамбуччи казва: „Да, да, спагети“, французинът казва: „Да, жени, лучена супа“, дори Айша казва: „Да, да, моята Африка“. А евреинът казва: „Не“. Своето вечно скептично, иронично еврейско „не“, и в този смисъл, разбира се, Иля Еренбург си е нарисувал забележителен автопортрет.

Все пак Хулио Хуренито загива в романа. Загива, защото, когато неговите ученици идват след световната война в Ростов и се оказват в революционна Русия, именно революционна Русия се оказва онази лисица, която схрусква питката. Убиват го под Таганрог, защото имал хубави ботуши, убиват го, за да му свалят ботушите. И образът на босия учител, лежащ в канавката, е великолепен финал и на неговата кариера, и на книгата. Еренбург, вероятно, е почувствал много точно как ще изглежда Христос през XX век. Разбира се, Хулио Хуренито е подигравателна, травестийна, в жанра на високата пародия фигура на новия Христос. Но това е Христос без учение, Христос, ако щете, без позитив. В какво се състои учението на този Христос? В това, че задава въпроси, а не дава отговори, в това, че е интелектуален провокатор, а не сектант, в това, че не е вожд на учение, а човек, който винаги и навсякъде пита, вместо да дава готови отговори. И новото християнство се състои именно в това да не споделяш учението на масите, да не вървиш заедно с тълпите, да не вдигаш знамена, а във всяка монолитна среда да се опитваш да напипаш пукнатината на несъгласието, да се опитваш да напипаш кислородното мехурче на отделността. И точно в това е истината на Хулио Хуренито и основата на неговото учение. Романът на Еренбург се оказал толкова забележително предсказание, защото предвидил, че идва век на тоталността, век на невежеството, век на нищожествата, които се хващат за идеята, а личността в този век ще загине.

Последното убежище на личността е мошеничеството, колкото и странно да звучи това. Да бъдеш интелектуален мошеник, да се изплъзваш през цялото време от всякакви определения, да хитруваш. Бендер, както си спомняте, имал само едно противоречие със съветската власт, той казва: тя иска да строи социализъм, а аз не искам. А Хулио Хуренито не иска да строи нищо. Хулио Хуренито иска да запази човешкото „аз“ и в това е неговата утопия, и затова неговите нещастни ученици, когато се събират, си спомнят за учителя като за най-светлото нещо, което са имали в живота си. Да, разбира се, този роман не е написан с кръв, а с мастило, разредено със слюнката на фейлетониста. Но какво да се прави, романът фейлетон е също отговор. А кой е написа епос през двадесетте години? Може би само Шолохов, само че и при него това е епос за съдбата на едно малко парче земя, на едно самотно казашко племе. А големият епос през двадесетте години се превръща, общо взето, в тежка, скучна проза.

Главният жанр на двадесетте години години е именно скитането на хитреца, животоописанието на хитреца, пикаресковият роман в духа на Бендер. Защо? Защото, както отбелязва правилно Петров в книгата си „Моят приятел Илф“, наша правда и наш хляб е иронията, тъй като всичко останало е унищожено. И онази дълбока, хуманистична, истински християнска, дори бих казал, дзен ирония, с която Еренбург се отнася към света, е всъщност гениалният отговор на еврейския фейлетонист към царството на тоталностите.

Съдбата на този роман се оказала доста трагична. Към прозата на Еренбург, както вече споменах, не се отнасял сериозно никой, включително и самият той. Някои от романите му, като например „Бурният живот на Лазик Ройтшванец“, така и не стигнали до съветския читател и останали издадени в чужбина. Други, слаби, като „Трест Д. Е.“, били напечатани и широко обсъждани. А „Хулио Хуренито“ бил публикуван и практически забравен за дълги години. Еренбург се отрекъл фактически от него и не го преиздавал чак до събраните си съчинения през 60-те години — големия осемтомник. Истински оценил книгата само един читател, но затова пък това бил Ленин. Трябва да кажем, че Еренбург имал в общи линии малко грамотни интерпретатори. Но му провървяло, защото се познавал с Ленин още от Париж и ходел в училището в Лонжюмо, където му дали прякора Иля Косматия. Еренбург бил изобщо много немарлив. И когато прочел през 1922 година „Хулио Хуренито“, Ленин казал радостно на Крупская: представяш ли си нашият Иля Косматия каква книга е написал! Харесала му и фейлетонността ѝ, и нейните пророчества, и остроумието ѝ, и цинизмът ѝ. И това още веднъж потвърждава, че Ленин, общо взето сложен политик, бил добър литературен критик. Ако се беше ограничил само с това, всички щяха само да спечелят.

Ето тук дойде въпрос как оценявам прозата на Еренбург от естетическа гледна точка.

Знаете ли, това не е вероятно най-лошата проза, щом като неговият роман „Буря“ послужил всъщност за основа на романа на Литъл „Благоволителките“, също за един антрополог, и имал такъв международен успех. Сега никой не чете „Буря“, а всъщност „Буря“ е силен роман. Това показва, че понякога, когато човек се изпусне и каже нещо за най-съкровеното и най-заветното у себе си, дори и за срамното, се получава нещо гениално. Трябва да пишеш за своята болест, разбирате ли, да изписваш от себе си своята болест. Ето, Еренбург мразел немците, мразел ги не като нация, в него нямало такъв фашизъм. Той мразел немската философия, немския подход към живота, немската романтична тежест, немското лицемерие, немската философия на ницшеанството, всичко това го мразел дълбоко, кръвно, като французин. На французите им е присъщо такова малко антропологично отвращение от немците. И Еренбург си позволил да напише книга за гибелта на немската цивилизация, на немския дух. И книгата станала както трябва. „Буря“ е велика книга. В нея има, разбира се, послание, отправено директно към Сталин, той казва, че европейският човек не издържал изпитанието на фашизма, че Европа загинала и може би, сега си мисля, приятели, може би е бил прав. Може би тя наистина била обречена, защото след 1945 година Европа не възкръснала. А Еренбург го предусетил. Да добавим към това и неговия сух, сипкав метод, недомлъвките, подтекстовете, у Еренбург има повече подтекстове, отколкото у Хемингуей, защото имал повече причини да премълчава. Хемингуей премълчавал заради красивата европейска модерност, а Еренбург заради разбираемото желание за конспиративност. Това е същото, което Нонна Слепакова наричаше „съветски символизъм“. И, разбира се, в този смисъл недомлъвките и контекстните дълбочини на Еренбург са ми лично по-интересни от тези на Хемингуей, и затова Хемингуей, между другото, не го обичал толкова много. Мисля, че просто му завиждал.

(Следва)