БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

Всичко започва от Трулския събор, с чиито постановления си служеха експертите на обвинението по делото срещу нещастните „богохулнички“ от „Пуси Райът“. Що за „трулала“ (на български: „тралала“ – бел. ред.) е това, заинтригувах се аз и се разрових да търся.

По време съда в района „Хамовники“ се споменава 62-то и 75-то правило на достопочтения църковен събор, състоял се през 691–692 година от нашата ера.

Правило № 62 в кратък каноничен преразказ звучи по следния начин: „Да се избягват езическите обичаи, маски да не се слагат и танци да не се играят“. Така, тук нещата са ясни.

Кой от нормалните християни ще иска да дружи с тях! Бр-р-р.

Правило № 75, което осъдените престъпнички също нарушили, гласи следното: „Желаем идващите в църквата за пеене да не използват безчинни вопли, да не изтръгват от себе си неестествени викове и да не въвеждат нищо неприлично и неприсъщо за църквата, а с голямо внимание и умиление да поднасят псалмопения на Бога, който вижда съкровеното“.

На въпросния събор са били приети още много всякакви мъдри решения. Например правило № 11 забранявало на християните под заплаха от отлъчване да дружат с юдеи, да се лекуват при тях и най-вече (кой знае защо) да ходят с евреи на баня. Мисля, че ако следствието беше работило по-съвестно, спокойно можеше да открие сред приятелите на злодейките все някакъв евреин, я зъболекар, я гинеколог... Изобщо, пропуск.

Но аз пиша този текст не за „Pussy Riot“ и дори не за Трулския събор. Както вече казах, това е само началото.

На мене (все пак съм някакъв историк) ми станаха интересни политическите обстоятелства, при които се е провел съборът. И по-специално – кой бил инициаторът за свикването на тази съдбоносна конференция. Съдбоносна – защото нейните решения не били признати от римския папа и от този момент започнал сериозен конфликт между западното и източното християнство, завършил по-късно с пълен разкол.

Така открих за себе си византийския император Юстиниан II – именно той разпоредил да се съберат църковните йерарси, за да възстановят религиозната дисциплина и разклатеното благочестие.

Златният Юстиниан

Не бъркайте, моля ви, този Юстиниан с великия реформатор Юстиниан Първи (482–565). Разликата между тях е още по-голяма от тази между Петър Втори, който не е успял да направи нищо в краткия си живот, и Петър Първи.

Юстиниан Втори Риномет направил всъщност доста бели (и извън Трулския събор). Това е един от най-отвратителните владетели на всички времена и народи, а за тази номинация, както знаете, конкуренцията в историята е изключително жестока.

Той станал василевс едва шестнадесетгодишен, управлява десет години и дори за онези сурови времена се отличавал с непоносимо гнусна жестокост. Подобно на Йосиф Сталин, обичал да изпраща в заточение неудобни народи, които по пътя измирали от глад и болести. Веднъж след поражение във войната с арабите императорът заповядал да умъртвят семействата на войниците от отряда, който обвинил за неуспеха. При това Юстиниан смятал себе си за ревностен християнин и изгарял на клада еретиците и сектантите.

Още по-лоши били императорските фаворити – министърът на финансите Теодот и ковчежникът на патриаршията Стефан, които се занимавали с пряк рекет: хващали богати хора и ги измъчвали, докато не платят откуп. Истинската власт в страната държала именно тази двойка ефективни мениджъри. Веднъж даже заповядали да бият с бич овдовялата императрица, майката на Юстиниан, а той – нищо, премълчал си.

В края на краищата се случило това, което било неизбежно – бунт. Любимците на властта били ликвидирани, а кесарят – свален и изпратен в заточение.

Но след десет години изгнаникът се върнал, довеждайки със себе си чуждоземна войска, и завзел отново трона.

И точно тук започва поразителното. Второто управление на Юстиниан Риномет направо омагьоса писателското ми въображение, а заедно с това събуди и спомени за предишната ми професия.

Някога преведох от японски романа на Юкио Мишима „Златният храм“. Там главният герой, едно изключително неприятно момче, страдащо от силно пелтечене, се отдава на мечти за власт: „...Начел се на исторически романи, аз си въобразявах, че съм могъщ и жесток владетел. Този владетел пелтечи и затова почти винаги мълчи, но как само треперят поданиците му, живеещи в постоянен страх пред това мълчание, как плахо надничат в лицето на своя господар, опитвайки се да познаят какво ги очаква – гняв или милост? На мене, владетеля, не ми трябва да оправдавам безпощадността си с гладки и звучни фрази, самото ми мълчание ще обясни и ще оправдае всяка жестокост. Въобразявах си с наслада как с едно помръдване на веждите заповядвам да предадат на люта смърт учителите и съучениците, които ме мъчеха в гимназията.“

Напълно възможно е героят на романа да е чел някакво произведение за василевса Риномет (което на гръцки означава „Безносия“). Работата е там, че след свалянето му метежниците отрязали носа и езика на деспота. Вместо нос императорът започнал да носи златен калъф, но нямало с какво да замени езика си. Затова в периода на реставрацията до Юстиниан се намирал постоянно преводач, който умеел да разбира мученето на владетеля и да превежда неговите заповеди. Тези заповеди били чудовищни, а фантазията на сакатия – причудлива и ужасна. Първото управление на Юстиниан изглеждало на поданиците му като изгубен рай.

Да, отмъщението спрямо тези, които го обидили, е, както се казва, нещо свято. Макар че, разбира се, да обесиш по стените всичките офицери от столичния гарнизон (преводачът сигурно го питал десет пъти дали е разбрал правилно) изглежда вече прекалено. С патриарха също се получило нещо грозно: хайде, отрязването на носа и езика, с оглед на личните страдания на кесаря, може да се разбере от човешка гледна точка, но да избодеш очите на главата на църквата и да го зазидаш жив в една стена? Някак си не е все пак comme il faut. (Представям си колко време е мучал и жестикулирал Юстиниан, за да обясни този свой креатив.) С двамата императори, успели да управляват по малко по време на заточението му, триумфаторът постъпил по-изящно: не ги екзекутирал веднага, а първо ги унизил – по време на празничните игри на стадиона ги сложил на земята, стъпил с крака върху главите им, любувал се на състезанията и слушал как тълпата пее 90-ия псалм: „На аспида и василиск ще стъпиш, лъв и змей ще тъпчеш“.

Но празникът на отмъщението приключил, започнали делниците, а безезичният давал на преводача все нова и нова работа. Хрониката разказва, че тиранът обичал много черния хумор. Ощастливи някой чиновник, като го назначи на висок пост и праща веднага след него палачите. Сърпрайз! Или покани някого на пир, па му сипе отрова. Онзи се гърчи, крещи – голям смях! Също така обичал много да обсипе някого с милости по време на аудиенция, а после „му-му“ на преводача - човекът в чувала и в морето.

Ако някоя изцепка предизвиквала прекалено голямо негодувание, отговорността винаги можела да се стовари върху преводача: не бил разбрал правилно, говедото му с говедо. Назначавали нов преводач, а стария – сами разбирате къде. И всичко си вървяло по старому.

Цели шест години златоносият ням се гаврел така със своите роби, докато един от телохранителите не отсякъл гнилата глава на бащата на Трулския събор.

А в целия този удивителен сюжет кой знае защо ми е жал най-много за преводачите. Навярно защото самият аз работех някога като синхронен преводач, превеждах думите на различни началници и в края на краищата бях прогонен от тази нервна длъжност заради едно ужасно faux pas. Но за своя опит по отношение на трудностите на превода ще разкажа някой друг път.

(Следва)