Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 43

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42.

43.

Пишех разкази, като всеки път сменях темата - ту се залавях с войната, ту с младежки проблеми. Един "младежки" разказ изпратих в Менск на фестивален конкурс и получих първа награда за проза. Същата награда за поезия получи тогава младият начинаещ поет от Ворша Уладзимер Караткевич. Веднъж се запознахме бегло с него в Менск, но нямахме общ приятел и следващата ни среща не стана в скоро време. Наистина, опитах се да сътруднича на "Чирвона змена" ("Червена смяна" - бел. прев.), през която казват, че е преминала цялата млада беларуска литература. Но изпратения там разказ беше разкритикуван остро от Иван Калесник, който дойде по някаква работа в Горадня, и аз в общи линии се съгласих с него. Затова пък изпратеният в "ЛiМ" (вестник "Літаратура і мастацтва" ("Литература и изкуство") - бел. прев.) военен разказ беше приет радушно от заместник-редактора Раман Сабаленка, който ми каза, че си струва да развивам и задълбочавам тази тема. Окрилен от съвета му, написах за кратко време малката повест "Викът на жеравите", която беше напечатана веднага в "Маладосц" и излезе в първия ми прозаичен сборник. Сборника ми донесе в Горадня завеждащият отдел в издателството Микола Татур. Плюс това с подарък - бутилка арменски коняк, който тогава можеше да се намери само с връзки. Това беше добър знак. Почувствах се почти щастлив. А в редакцията на "Городненска прауда" имаше тъжно събитие - почина внезапно Михас Васильок. Прощаваха се с него всенародно, в Дома музей "Елиза Ажешка". Беше топъл дъждовен ден, събраха се изключително много хора. Сега, когато не беше между живите, се оказа, че горадненци са го обичали много, някои дори плачеха на погребението - особено по-възрастните хора, които помнеха селския поет от полските времена. Аз като член на Съюза на писателите заех неговото място в редакцията и се преместих от пренаселения секретариат в тихия отдел за култура. Това беше по-удобно за моето творчество, отвори ми се повече свободно време.

Тогава се разболях. От апендицит. Но за да се установи това, трябваше време, а бърза помощ ме закара в болницата късно през нощта. Дежурният хирург по това време беше вече "глътнал" своята доза спирт и беше легнал да спи. Започна да ме реже, когато се събуди, и времето като че ли беше пропуснато. Докторите не можеха да определят какво е, мислеха, че е коремен тиф. Пак добре, че се консултирах със стария горадненски лекар Ничипарук, който ме сложи веднага на хирургичната маса и ме разряза втори път. Така ме спаси, защото вече си бях отишъл.

Като за мнозина от нашите читатели и за мене по това време беше много важно да открия на Ъ. Хемингуей. Появиха се от печат негови творби ("Сбогом на оръжията", "Безкраен празник", повести и разкази), неговата книга "Старецът и морето". Много ми допадаше неговото жизнелюбие, непоправимия романтизъм на най-добрите страници от неговите произведения, неговата публицистика, изказванията му за литературата и литературната дейност. "Нещастното детство е най-добрата школа за писателя" - прочетох в една негова статия и това като че ли обясни нещо за моята склонност към литературата. Написал е още: "Прозата е архитектура, а не декораторско майсторство" и "Войната оставя в писателя рана, която зараства много бавно". Освен това - неговата превратна литературна съдба. Пишел голям роман за живота в морето по време на световната война, за да изкара пари. И тогава Хем извадил от романа завършения долу-горе раздел за един рибар, който хванал голяма риба и се борел с нея. Нарекъл откъса "Старецът и морето", който неочаквано му донесъл Нобелова награда. Не роман, не цялото несъмнено забележимо творчество, а само един малък откъс.

Не обичал театъра и киното... Привличал го много естествения живот на обикновените хора, към които сам искал да принадлежи. Ако не бил станал писател. В началото на своето творчество не можел да усвоя тогавашния литературен стил, пишел "не по онзи начин", по своему, което обаче позволило да се видят в езика му особеностите някакъв заложен от него хемингуеевски стил.

В страната като че ли се оживи в общи линии цялата литература, втора глътка въздух поемаше военната проза. След "В окопите на Сталинград", "Волоколамското шосе", двете повести на Ем. Казакевич, едната от които ("Двама в степта", тя е най-добрата) беше разгромена от партийната критика, човек можеше да си помисли, че темата за войната изчерпана и няма да се възроди. Но тя се възроди и започна да сияе с по-ярък от преди блясък, преди всичко с усилията на младите писатели, представители на така наречената лейтенантска проза. Най-напред беше Юрий Бондарев с неговите "Батальони" (пълното заглавие на произведението е "Батальоните искат огън" - бел. прев.), след това Григорий Бакланов с "Педята" (пълното заглавие на произведението е "Педята земя" - бел. прев.). Там в общи линии нямаше Бог знае какви открития, но я имаше истината за войната и болката от войната, от които съветското общество почти беше отвикнало. (Ако изобщо беше свикнало.) Някъде по това време ми се случи да прочета малката книжка на Г. Бакланов "На юг от главния удар", която почти ме порази. Въпросът е, че авторът беше описал подробно и правдиво в нея няколко момента от известните ми от собствен опит боеве край унгарския град Секешфехервар, където ме раниха. Бях удивен как простата истина за войната се превръща във високо изкуство, каква, оказва се, мощ носи със себе си баналното късче живот... (Макар че, разбира се, войната не е банално късче...) А като прочетох в "Новый мир" неговата "Педя земя", оставих всичко, което пишех по това време, и седнах разпалено над "Третата ракета". Не успях да я завърша до пролетта, а в началото на лятото - отново в казармата. Военното градче край Наваградак, занятия. Отново - устави, политическа подготовка, артилерията, която се бях постарал да забравя. Но там ще ти припомнят всичко. И все повече ме обсебваше моята незавършена повест. Може би нито една не съм писал с такъв ентусиазъм като "Третата ракета", сам не зная по каква причина. Случваше се, когато едва настъпеше следобеда и по обичайния дневен ред военните лягаха за сън, да тичам в тихото ъгълче на войнишката пушалня и да пиша - с молив в една тетрадка. Тогава нямаше химикалки, техническият прогрес още не беше докоснал нашата организационна техника. Не беше малък проблем и да се напечата написаното. Пишещи машини имаше само в учрежденията, използването им се контролираше строго от началниците и КГБ. По време на почивните и празничните дни обикновено запечатваха машинописните бюра. Трябваше да увъртам някак си, да препечатвам почти нелегално. И тогава ме спасяваше машинописката Станислава Фадзееуна, а след това Ирина Михайлауна, която освен това стана моят първи и доста придирчив критик на всичко, което пишех. Сега съм ѝ много благодарен за това, макар че понякога тогава се обиждах. Списание "Маладосц", с което вече бях установил постоянно сътрудничество, напечата веднага повестта. Главният редактор Пимен Панчанка ми каза по този повод няколко ласкави думи. Те, разбира се, повдигаха настроението, подтикваха ме да пиша още. По време на едно съвещание при мене дойде младият учен и начинаещ прозаик Алес Адамович, който ме поздрави с истината за войната, която е намерила място и на страниците на беларуския печат. Бях благодарен и на двамата. В страната се появяваше нова литература с ново виждане за света. И, по-специално, за войната. Главна идейно-художествена черта на тази литература стана признанието, че по време на войната имаше не само външни, така да се каже, врагове - немските фашисти, но и вътрешни, не по-лоши от немеца. По-рано това бяха просто предателите, понякога страхливците, дезертьорите. Сега се появиха и нагаждачите, кариеристите, егоистите. И най-добрите произведения от този вид показаха, че в нашите собствени редици се водеше битка, която по изостреност се отличаваше малко от битката на предната линия. Във военната проза се появи за първи път злонамереният особист, некадърният политрук. Това беше прието с ентусиазъм от известна част от литературната критика, макар че не от цялата. Партийната критика присви заплашително очи. Тя нямаше намерение да търпи подобно нещо, тя само чакаше сигнал. Хрушчов със своя ревизионизъм подкопа традиционните основи на културата, размъти нейната идеологическа стерилност. Дори позволи на Твардовский да напечата "Един ден на Иван Денисович" (в списание "Нов път", чийто редактор е; Твардовский наистина иска от Хрушчов разрешение да напечата произведението и получава неговия положетелен отговор - бел.- прев.), тази коледна приказка за лагерния живот.

Първо трябваше да се премахне Хрушчов.

Как го премахнаха, сега е широко известно - със заговор, който организираха членовете на политбюро (когато Хрушчов е на почивка, те свикват пленум на Централния комитет на Комунистическата партия, който сваля държавния и партийния ръководител от всички длъжности - бел. прев.). Но в политбюро се обсъждали и други начини. Ръководителят на КГБ по това време Семичастний написа по-късно, че е бил разработен план за терористичен акт във въздуха, когато Никита Сергеевич се връща от Египет. Този вариант не бил приет само защото трябвало да загинат няколко десетки "момчета от КГБ" - охраната на Хрушчов. Кормилото на държавния кораб се завърташе за друг курс.

Още нямаше никакви постановления по този въпрос, но хората, близки до коридорите на властта, разбраха накъде трябва да се върви и изскачаха, за да не останат отзад. В Менск длъжността главен редактор на "ЛiМ" зае дошлият от Московската висша партийна школа партиен журналист Ничипар Пашкевич. На него, естествено, му се искаше да се прояви, да засвидетелства партийната си страст, да преоцени оцененото преди него. Нещо в последната повест на Я. Брил не го задоволяваше. Но Брил вече беше лауреат на Сталинска награда, а и неотдавна беше издал звънкогласния очерк "Сърцето на комуниста". Явно не беше много подходящ за момченце, което да бъде напердашено. Затова пък напълно подходящ беше младият прозаик от Горадня Васил Бикау. И скоро в "ЛiМ" появи грамадна, разположена на цяла страница статия с красноречивото заглавие "Герои или жертви на съдбата?" Въпросът в заглавието беше, разбира се, риторичен. Още преди да започне човек да чете, можеше да се сети, че авторът на повестите е глупак и некадърник, а неговите герои са жертви и лигльовци, от които в никакъв случай не трябва да се взема пример. А след като не са създадени за пример, какво може да се научи от тях? Защо авторът не осъжда своите персонажи и техните постъпки?

Наистина, имаше и други мнения за произведенията, както и за статията. Някои от писателите смятаха, че критиката е в общи линии правилна (няма от кого да се вземе пример), но не е трябвало да се налага автора като с тояга по главата. Още повече да го прави такъв критик, такъв голям авторитет и на такава висока длъжност. Да беше някой от младите, би било оправдано. Алес Адамович каза при една среща: "Правилно си написал. Трябвало е още по-зло. И в никакъв случай не отстъпвай". Когато дойде в Горадня, както винаги достойно и аргументирано ми каза няколко добри думи Змитрок Бугайоу, а също и горадненския преподавател Аляксей Пяткевич. Това ми беше достатъчно.

Напоследък в Горадня се събра малка групичка писатели, членове на Съюза на писателите на Беларус и Городненския обком заедно с писателското ръководство в Менск реши да създаде областен отдел. Разбира се, за да може по-удобно да ръководи, влияе, координира и т. н. Извикаха ни всичките в обкома и отначало предлагаха на мене да бъда секретар. Но аз се отказах в полза на Аляксей Карпюк, който се зае да организира отдела със съответния ентусиазъм. Най-напред извоюва за офис една заличка в Дома "Ажешка" и нареди в нея мебели. След това се зае да уреди прикрепянето на писателите към спецполиклиниката. Това ни хареса много и ние подкрепяхме Карпюк по всякакъв начин. А той, като придоби съответния статус, започна да се изкачва по-нагоре, да се меси в живота на града, често ходеше по разни работи при началниците в обкома.

Между другото слуховете за моята повест и за това, което става около нея, стигнаха до Москва. Консултантът на Съюза на писателите на СССР по беларуска литература, преводачът Михаил Гарбачоу, ми изпрати писмо, в което изрази намерението си да преведе "Третата ракета" на руски език и покани автора на гости. Отидох. Миша Гарбачоу се оказа мил човек, фронтовак, родом от Сенна. Обядвахме вкусни шашлици в "Казбек", след това вечеряхме в Дома на литератора. Той каза, че ще преведе повестта скоро и ще я печата в списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), вече е уговорено. Има, наистина, един проблем - Иван Мележ, преводът на чийто роман още не е завършен. Мележ ще се обиди - как може заради някаква "повестчица" да се задържа преводът на неговия роман! Но нищо, каза Горбачоу, Мележ ще почака. (Но Мележ не почака, а си взе романа и, без да се съобразява с направеното, го даде за превод на руския поет Д. Ковальов.)

Скоро след публикуването на повестта в "Дружба народов" се появи и рецензия в "Литературная газета" ("Литературан вестник" - бел. прев.) Написана беше от Григорий Бакланов, което ме зарадва много. Изборът на автор не беше случаен - за това се погрижи моят нов приятел Валентин Оскоцкий, с когото ме запозна в Москва Алес Адамович. Това добро приятелство продължава и до днес - лека ръка изглежда имаше незабравимият Алес Михайлавич. Бакланов написа хубави неща за повестта, добави само една забележка за превода, което, разбира се, не се хареса на преводача. Може да имах вина и аз, защото преди текстът да бъде напечатан, го авторизирах. Но тогава нямах достатъчно опит с руския литературен език и не можах да изведа текста на необходимото равнище. За да бъде преводът на руски добър, трябва руският език да е майчин. Иван Бунин е написал някога, че сродните езици се превеждат много трудно, защото са много близки по природа и още не са изгубили своята първоначална красота, за да влязат в семейството на културно развитите.

"Не е възможно да се знаят два езика" - заявява категорично известният майстор на руския литературен език. По-късно си спомнях тези негови думи не един път...

Фалшифицирани македонски песни

Автор: Йосиф Чешмеджиев, в-к "Македония", год. I, бр. 76, София, 12 януари 1927 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

Прелиствам коледния брой на сръбския в. "Време". На стр. 26 е поместена статия от Перо М. Илич под надслов: "Стари коледни обичаи в Южна Сърбия" (Македония). Статията е придружена с 10 нотирани песни, хармонизирани за смесен хор, на три гласа и на един.

П. Илич описва обстойно произхода на старите коледни обичаи, тяхната същност и значение, а така също начина на коледуването и групирането на коледарите.

Понеже метриката у песните не допуска лесна промяна на текста, зарад туй авторът на статията забелязва, че "децата запазват народния говор". И вън от песните дава няколко примери за "народен говор": "За Коледа ке идам на гости"; "на Коледа ке облечам нови алища"; или майка казва на децата: "дури не дойде Коледа, месо и млеко нема да се ядат" и т. н. Текстът на някои песни е силно подправен. Популярната песен "От востока звезда сяе" е написана така:

"Од востока звезда сия

да осветли млад Божикя.

То не било ясна звезда,

век то *) била "подо-ли-ца".

Ра-си-пала ситна киша

на сви живи дома-кина. **)

Мелодията на същото песен е невярно доловена и погрешно хармонизирана. Записана е в такт 4/4, вместо в сложния неправилен 9/3 такт (2/3+2/3+2/3+3/3). Песента е записана и хармонизирана в Dur тоналност (F dur), а народът я пее в moll тоналност (в случая най-подходяща гама е A moll) еолийския вид (с g вместо gis). Така както е записана и хармонизирана от П. Илич, поменатата песен изгубва истинския си образ до неузнаваемост и добива алафранга характер. Също е песента "Отворите врата сребрена и златна" трябва да бъде записана в девет осми такт, протълкувано в moll и при по-бавно темпо. Нито една от поменатите песни не е предадена вярно, с изключение на двете песни - речитативни, quasi parlando. Една от тях е популярната:

"Коледо, ледо,

утепало дете,

дете се мачи,

баба го квачи

со четири яйца,

гускини шаткини.

Днеска е бадник,

утре е Божик.

П. Илич се отнася с голяма любов към македонските песни. Това личи от цялата статия. Поместените песни са майсторски хармонизирани, с хубави набеги (модулации) и умело водене на гласовете. Той не казва какви са тия "народни песни". Не ги нарича сръбски, защото, сам той сърбин, не ги разбира. А не ги назовава български македонски, защото е сърбин. А те са чисти български македонски песни. Тях всеки македонец знае. Но те не са и най-характерните коледни песни.

Имам на ръка разни сръбски сборници от македонски песни, записани и разработени от видните сръбски компонисти Мокранац, К. Манайлович, В. Джорджевич и др., обаче никой от тях не ни дава истинския образ, нито чара на македонската песен. Защото тя е чужда за тях.

Статията на П. Илич идва да потвърди, че всеки опит за представянето ѝ пред несведущите като "сръбска" ще бъде само една фалшификация на българската македонска песен.

*) Вместо "най е било"...

**) По технически причини текстът е предаден с българска ортография, но верен фонетически на сръбската редакция и граматическото ѝ невежество.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Йосиф Чешмеджиев (1890-1964) е български композитор и диригент. Учи музика при Атанас Бадев в Солун, в Българската духовна семинария в Цариград и в Лайцигската консерватория. Гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914¬-20) и София (1920-¬27; 1930-¬32). Образцов учител при ДМА (1921-¬24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-¬31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925¬-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др.

Снимки

Досега в поредицата: 1, 2, 3, 4

1. Шестнадесетгодишният немски войник Ханс-Георг Ханке плаче, след като е научил за капитулацията на Германия. 1945 г.

2. Амстердам, 1935 година. Ане Франк на разходка със своя приятелка.

3. Съвременна снимка, 30 януари 2016 година. Джани Моранди и Масимо Фереро, президент на футболния клуб „Сампдория“. Двамата се познават от снимките на комедията на Пиетро Джерми „Кестените са хубави“ („Le castagne sono buone“, 1970 г.), където Джани Морадни изпълнява главната роля, а Масимо Фереро е помощник-секретар на продукцията. На втората снимка – Стефания Казини и Джани Моранди в сцена от филма „Кестените са хубави“.

4. На 1 октомври 1995 година Робърт Оверакър (не съм сигурен дали фамилията се произнася така на английски – Оveracker) скача с воден мотоциклет в Ниагарския водопад, за да обърне внимание на отношението към бездомните хора. Парашутът му не се отворя и Оверакър загива. Прилагам и кратко видео.

5. 1 февруари 1992 година... Краят на Студената война... Онази, предишната...

6. Известната снимка на Еди Адимс (1933-2004) от 1 февруари 1968 година с показния разстрел на офицера от Виетконг Нгуен Ван Лем. Има и видео, но не го показвам по обясними причини. Снимката е достатъчна, за да се види цялата отвратителна същност на войната (без значение коя е тази война и кой за какво воюва).

7. Отново Ане Франк, на пет години. Снимката е направена от бащата на Ане.

8. Много стара снимка. Барикади в Париж по време на революцията през 1848 година.

9. Така през 1920 година е трябвало да изглежда идеалната американка. За днес не зная.

10. Френска пощенска картичка от 1913 година, представяща най-ниския, най-високия и най-дебелия човек в света, които играят карти.

11. Втората световна война, 1942 година. Колона немски военнопленници преминава по улиците на село край Сталинград. Колони с военнопленници съм виждал много по снимки, така че тук всъщност ми направи силно впечатление друго – сламения покрив на къщата, който никак не се връзва с бравурната предвоенна пропаганда за разцвета на съветското село.

12. Одри Хепбърн (1929-1993), Мел Ферер (1917-2008) и Труман Капоти (1924-1984), не зная от коя година е снимката, но във всеки случай е правена между 1954 и 1958 година (от женитбата до развода на Одри и Мел).

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 42

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41.

42.

А какво да кажем за езика на художествената литература, за партийната чистота на който се грижеха партийните редактори във всички литературни издания. Още повече техните помощници измежду младите възпитаници на Беларуския държавен университет.

Първият ми писателски конфликт беше именно в областта на езика, който, естествено, не отговаряше на издателско-редакторските канони. Връщаха разказите ми, изпълнени с множество забележки-упреци. Това, разбира се, беше неприятно, но и ми помагаше да почувствам необходимото равнище на тогавашната литература, да се адаптирам по някакъв начин към него.

В края на годината бях поканен от Съюза на писателите да участвам в ежегодния семинар на младите, който се провеждаше в Каралишчавичи край Менск. Симпатичното имение на един изпаднал в немилост партиен функционер служеше дълго време на беларуската литература и съдействаше за нейното развитие, през него преминаха едва ли не всички тогавашни млади писатели. Старите имаха възможност години наред да си поемат там дъх от партийната задуха на работните им места, на идеологическите им длъжности. Там, сред елите и боровете, всички като че ли ставаха равни, вглъбяваха се в собствения си художествен свят и творяха, творяха... Как и какво - това е вече друг въпрос, явно всеки своето. Мележ не пишеше това, което пишеше Паслядович, Броука се различаваше от Куляшоу. Допуснати там за една седмица, ние гледахме и слушахме. Професор Гутарау ни въвеждаше пламенно в прогресивния, според него, свят на социалистическия реализъм, в марксистко-ленинската естетика, Шамякин със своя опит на партиен романист наблягаше на отразяването на авангардната роля на партията в борбата с немско-фашистките нашественици. Уладзимер Карпау насочваше вниманието ни към злонамерените действия на западните агенти, на някогашните колаборационисти, които трябваше да бъдат изобличавани. Брил не насочваше вниманието ни натам, говореше повече за лиризма в литературата, като даваше за пример своя разказ "Галя". По това време Брил се харесваше на младите, докато Мележ беше малко познат и никой не очакваше от него такава изненада като "Хората от блатото". Ние, петнадесетина участници, които бяхме дошли от провинцията, четяхме и обсъждахме донесеното със себе си, макар че всичко това не беше нещо особено и не се запомни. Освен може би "Зоня" на Вячаслав Адамчик. Адамчик беше признат за несъмнен талант, казваха: млад е, а вижте как описва старите. Това беше истина. Моите военни разкази не ги критикуваха много, но и не ги хвалеха. Може би имаха право.

Тогава, както впрочем винаги, ориентираха литературата към съвременността, към предсрочното изпълнение на поредната петилетка. И също - към прославените първенци, стахановци, ударници на комунистическия труд. Войната с нейния "безкраен героизъм" се губеше все повече и повече в миналото. Между другото, никой не се натъжаваше прекалено от това...

Някъде по това време в списание "Маладосц" се появи новата повест на главния му редактор Аляксей Кулакоуски със заглавие "Доброселци". Произведението показваше доста реалистично живота в белоруското село след войната. Във всеки случай по своята правдивост нищо подобно в беларуската литература не беше имало. Но може би именно с това повестта изплаши партийното ръководство, което не се забави да покаже своята власт. В партийните вестници се появиха унищожителни статии за произведението, редакторът беше свален от длъжност. Веднъж, когато бяхме в Менск, решихме с Карпюк да наминем към "Маладосц", за да изкажем на автора възхищението си от неговата творба и да му изразим своето съчувствие. Кулакоуски седеше сам в своя кабинет (беше към края на деня) и ние му казахме какво мислим. Тогава той изказа внезапно своето несъгласие, като заяви, че идеята на повестта е погрешна, и съжалява за нейното написване. Той е честен комунист и желае да помага с всичко на партията. Излязохме с Карпюк от "Маладосц" като попарени и Карпюк дълго време ругаеше тази среща. "Ами да, разбера се!.. По време на войната е бил командир на наказателна рота..." Вече знаех, че Карпюк мери всички с мерките на войната и в дадения случай може би имаше право... А може би Кулакоуски говореше така само на нас, защото какво основание имаше да приеме искрено нашите съчувствия? Свален от поста главен редактор на списанието, той една година или повече писа партизанските спомени на председателя на Върховния съвет, което по всяка вероятност го спаси. Изкупи творческия си грях.

След семинара съставих първия си сборник от всичко, което ми се беше събрало, и го изпратих в едно издателство. Мина доста дълго време и го дадоха да бъде подготвен за печат на един от редакторите, който се оказа Уладзимер Дамашевич. На него му се налагаше не само да редактира текста, но и да защитава моите литературни идеи, които не бяха изцяло традиционни и не задоволяваха началството на издателството. Това особено се отнасяше за повестта "Викът на жеравите". Но Володзя имаше характер, а най-вече - свое виждане за литературата, различно от официалното виждане на многобройното началство.

Най-сетне получих долу-горе нормално жилище, наистина, със съквартирантка, самотната счетоводителка Еудакия Василеуна, с която съжителствах десет години. Тогава вече имах двама сина - вторият, Вася, се роди точно на рождения ми ден, затова го нарекохме така - Васил Василевич. Зад къщата имаше симпатично дворче с дървета, покрито по западен маниер с плочки. Това някога бил манастирски имот, заедно със съседното здание на редакцията. И зданието на редакцията ми харесваше. Беше на два етажа, на първия се разполагаше печатницата с линотипите, печатарската машина, цинкографията, телетайпите. На втория от двете страни на коридора се разполагаха кабинетите на отделите. Таванът на всички беше висок, прозорците също. Паркетен под. Едно неудобство - печки, облицовани с плочки, които не топлеха много през зимата.

Когато започнаха да ме печатат, моят съсед по секретариат Володя Фридрихсон често повеждаше разговор за литературата. Той познаваше добре руската класика, а и западната, особено немската литература, спомняше си най-различни литературни колизии през 20-те години. Моите военни разкази възприемаше с доста голям дял дружеска ирония, особено по въпроса за героизма. И аз може би за първи път почувствах другата страна на това, което си представях като възприемане на моите произведения от читателите. Впрочем, този в общи линии разумен човек възприемаше едва ли не цялото минало (а и съвремието също) с едва прикрития скептицизъм на интелигента, чийто смисъл разбрах много години по-късно. Но най-много скептицизмът и иронията му се изливаха върху неговия колега, чиито снимки ретушираше ежедневно - фотографа Виктар Косцин. Този ветеран от отминалата война, бивш танкист, беше преживял много през военните години и изобщо не беше настроен да понася нечия ирония по отношение на себе си. Без да обръща внимание на това, Фридрихсон дълго се надсмиваше на писмото, което Косцин получи от Москва в отговор на молбата си да получи медал "За превземането на Берлин". Писмото беше следното: "До гражданина В. П. Костин. Във връзка с вашето обръщение за награждаването ви с медал "За превземането на Берлин" ви уведомяваме, че N-ският Житомирско-Фастовски-Берлински танков корпус, награден с ордените "Ленин", "Червено знаме", "Кутузов" и "Суворов", не е участвал в превземането на Берлин и вие нямате право да бъдете награден с посочения от вас медал. Началник на отдела за награждаване полковник еди кой си". Виж ти, корпус самозванец, иронизираше Фридрихсон. Косцин се възмущаваше. По това време се запознах с горадненския прозаик Аляксей Карпюк. Веднъж се сблъскахме на стръмното редакционно стълбище и Карпюк ми подхвърли с неговия обичаен припрян маниер: "Здравей! Казват, че пишеш повест?" - "Пиша, да". - "Правилно, пиши". Каза и изтича надолу на двора. Тогава той вече беше написал книгата "В един институт", беше преживял не една житейска драма и като че ли по това време беше без работа. По-късно животът ни събра за дълги години с този необичаен човек и писател, много горчивини и грижи преживяхме заедно.

По това време или малко по-рано се проведоха два известни партийни конгреса, които разклатиха здраво вътрешния живот на страната. В литературата това се усети най-напред с неочаквания възход на сатирата, на която през годините на съветската власт (особено след известната разправа с М. Зашченко) като че ли бяха завинаги изтръгнали зъбите. Във вестниците и списанията започнаха да се появяват хапливи фейлетони и миниатюри, появиха се нови имена на сатирици. От тях много ми харесваше рано починалия А. Зверау (надпис върху болница: "Съветските болни - най-здравите на света", "Помни: като сдъвкваш храната, помагаш на страната" и други). Беларуският "Вожик" ("Таралеж" - бел. прев.) започна да оформя постепенно характер, макар че критичният му патос не се издигаше над длъжността домоуправител. Списанието напечата някои мои фейлетони и главният редактор Павел Кавальоу ме покани в Менск да се запознаем. (Тогава личното познанство с автора беше задължително, преди това се проучваше неговото минало, социалното му положение, партийността). Като отидох един път да си взема хонорара, се запознах с Павел Ничипаравич, а за да отбележим запознанството, отидохме на ресторант. Нашата компания почетоха и други работници във "Вожик", и не само сатирици. Резултат от това сътрудничество след известно време стана една книжка със сатирични разкази, носеща характерното заглавие "Ход с коня".

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 41

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40.

41.

Същевременно настъпи пролетта, на улица "Савецка" в Городня цъфнаха кестените. Преместих се в друго жилище - също неприветливо, но с водопровод. Нямах още постоянна работа. Един път, като вървях по улицата, срещнах заместник-главния редактор Андрей Салауйов, който ме попита как съм и ми каза да намина в редакцията. Посещението беше успешно: веднага заех място в секретариата - същото, което напуснах преди седем години. Мой нов началник - отговорен секретар - беше по това време Андрей Колас, който беше дошъл неотдавна от Ваукависк. На съседната маса работеше художникът ретушор Володя Фридрихсон, чиято превратна съдба го беше захвърлила от Архангелск в Беларус. Родил се в семейството на порусначен немец, но когато започнала войната, за да избегне някои проблеми, се представил за евреин, само че го разкрили и се озовал в трудовите лагери в Северен Урал. Кинооператор по образование (завършил Държавния институт по кинематография), той не можал да си намери работа в Русия, а в Горадня го приютила под крилото си все тази добра душа на Андрей Абрамавич Салауйов. Георги Цвятницки, както и преди, мереше с линия на срещуположната маса колоните и чертаеше макетите на вестникарските страници. Аз този път имах много секретарски задължения. Най-напред четях материалите на съветската и беларуската телеграфна агенция, които се предаваха по телетайпа, след това превеждах текстовете от беларуски на руски и обратно. Четях също така руските материали. Затова трябваше да се заема основно със стилистика. Веднъж Андрей Абрамавич ми даде една дебела книга - курс по публицистична стилистика за задочници, която проучих добросъвестно. Вестникарската практика, разбира се, беше много по-различна от пуританската теория и журналистите не бяха доволни от моите корекции. Всички пишат така, казваха те. Наистина, менските вестници, включително "Советская Белоруссия" и "Звязда" (та и "Правда" също) се водеха от свои партийни журналистически правила. Защо "Гродзенская прауда" трябва да се ръководи от други? И аз махнах с ръка. Да карат, както са карали досега, с тези безсмъртни изрази като: водят борба, провеждат уборка, осъществяват производство. И много други. Някогашният строг привърженик на литературно-публицистичния език Микола Аучаров вече го нямаше в редакцията. С неговото "подозрително" минало той не се задържа дълго тук и, уволнен, замина за Таганрог, където започна работа в завод за комбайни. А беше отличен езиковед, какъвто в редакциите не може да се срещне често. В началото на лятото ми дадоха от културния отдел материал за жилищната несправедливост и аз написах през почивния ден фейлетон. Ирина Суворава даде фейлетона в мое присъствие на Колас, като прибави няколко комплимента по адрес на автора. Това ме смути. Несвикнал с похвалите, още не знаех, че в някои моменти е по-лесно да понесеш упрек отколкото похвала. Още повече публично и от жена, която ти е симпатична.

В един от летните броеве на "Маладосц" напечатаха разказа ми "Загуба". А след не много време същият разказ излезе в московското списание "Советский воин". Преведе го военният журналист Яков Плехов, който по това време също беше в началото на литературното си творчество. Този двоен успех издигна веднага автора в собствените му очи, макар че външно се стараех да бъда колкото се може по-спокоен. Явно се страхувах да не изплаша неочаквания късмет. А и като прочетох двата текста, намерих там маса слабости и дори безсмислици, от което дълго страдах. Тези страдания се опитвах да заглуша с работа над нови неща, ако ми се струваше, че ще се получат по-добри. Защото вече имах някакъв опит. За съжаление все не ставаше по-добре. Или опитът се оказа недостатъчен, или - което е по-вероятно - се налагаше изводът, че в литературата всяко ново произведение се започва като за първи път. Изобщо за първи път. Колкото и да пишех после, всеки път си спомнях това, което прочетох, струва ми се, у Парандовски (Ян Парандовски, полски писател, автор на "Алхимия на словото" - бел. прев.). Тогава четях много такъв вид литература - преди всичко за технологията на писане. Мислех, че именно в нея са тайните на писателския успех. Оказа се, че не са в нея. Или не само и не толкова в нея. Отдавна е известно, че съставки на културата са животът и самата култура. Едното без другото означава малко и в литературата.

Струваше ми се, че имам знания за живота, имах опит, бях се нагледал на множество хора и човешки типажи. Явно не ми достигаше култура. Но както разбрах след това, културата е нещо безпределно. Колкото и да я има някой, едва ли може да се каже, че му стига. Културата е море, безкраен океан, запълван от човечеството хилядолетия наред. Впрочем, какъвто е и самият живот. Може би никой не може да обхване и едното, и другото в пълен обем. Но нашите хора се вълнуваха малко от световната култура - те искаха само да се доберат до съветската. Национална по форма и социалистическа по съдържание. Специалистите по тази култура се възпитаваха от партията, обучаваха се във висшите училища, усърдстваха в литературоведските и филологическите науки. Беларуската академия на науките издаде руско-беларуски речник под редакцията на академик Крапива, където беларуската лексика почти приличаше на руската, което, според замисъла, трябваше да съдейства за сливането на народите в едно братско семейство. Народите не се сляха, но речникът причини не малка езикова вреда, тази вреда се усеща и до ден днешен (днес беларуският език има фактически две фонетично-ортографични системи: наркомовка - въведена през 1933 година и утвърдена окончателно с въпросния речник на Крапива, и тарашкевица, отпреди 1933 година; Бикау пише на тарашкевица - бел. прев.). Работейки в секретариата, бях принуден да пиша беларуските текстове според него, макар че често моята беларуска природа се противеше на езиковото насилие. Спомнях си майчините думи и изрази, които бяха различни, дори различни по природа, но не можеше да бъдат сложени на вестникарската страница. Ще ги зачеркне коректорът, пред когото на масата лежи езиковият закон във вид на въпросния речник на академик Кандрат Крапива, удостоен с Държавна награда на СССР.

Ужаси без две цистерни боя

Попадате в автомобилна катастрофа, свестявате се в моргата на погребално бюро, а там директорът ви казва, че вашето свестяване е всъщност илюзия, а с него общувате, защото има способността да контактува с тези, които са прекрачили наскоро границата, разделяща живота от смъртта.

Всякакви опити да убедите и него, и себе си, че сте жив, остават напразни, и накрая… започвате сам да вярвате в своята смърт.

А на другия ден е вашето погребение, гробът вече е готов…

Това е в груби линии (без края, разбира се!) съдържанието на филма „After.Life“ (не превеждам заглавието, защото точката в оригинала не е пунктуационна грешка, а на български няма да ми се получи ефектът!)

Един от тези филми на ужасите, истинските, които пилят изтънко нервите на зрителя от началото до края, а не са направени, за да подскача той час по час от изскачащи изневиделица зомбита, вампири и върколаци, след което се изливат най-малко две цистерни червена боя (задължително!!!) – голям страх, няма що, след моментната тръпка ти идва да се изсмееш.

Изключително силно произведение на младата полска (полска, полска, ама колко да е полска – живее и работи в САЩ) режисьорка Агнешка Вуйтович-Восло, авторка на един-единствен досега късометражен филм („Pâté“, студентска екранизация, но обрала тук-там престижни награди).

Агнешка Вуйтович-Восло в работен момент от филма.

Не зная какво ще кажат другите, които са гледали или ще гледат филма, но на мене ми се струва, че от трънката Вуйтович-Восло ще изскочи голям кинематографичен заек…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 40

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39.

40.

Някога един разумен офицер на Сахалин каза, че Съветската армия прилича много на планета пулсар, която ту се свива, ту се разширява, и в това е цялата ѝ функция. В спокойно състояние не може да съществува, спокойствието е за нея гибел. А кой желае гибелта си? Така че пулсира. И не само че не иска да загине, но и жадува още да погуби враговете, които за всяка армия винаги ще се намерят. Взаимозависимостта на войската и враговете е изключителна. Създаде ли се армия, в същия момент се появяват врагове. И обратно. Проблемът изглежда е само в това как да подходят един към друг. От коя страна. И ето че тогава се появява прословутата тактиката (също и стратегията) на пробите и грешките. В известен смисъл това, което на прост език се нарича: иди и постой. Иди не зная къде, донеси не зная какво. Ту увеличават, ту намаляват. Ту мобилизират, прекършвайки живота на хората, ту уволняват, отново без да обръщат внимание на човешките съдби. През есента Никита Хрушчов обяви, че съветската войска се съкращава на 55 хиляди души. Примамен вече от "цивилния живот", аз посрещнах тази новина даже с радост, но много други офицери, които възнамеряваха да свържат завинаги живота си с армията, се оказаха объркани. Преживяха съдбовна драма.

Не зная как се осъществяваше това съкращение в другите окръзи, в Далечния Изток (макар че можех да си го представя по бъркотията, която предизвика там скорошното разширение), но в Лапичи подкараха всички офицери на медицинска комисия.

Военните лекари, като на конвейер, прегледаха всички и у всекиго намериха по нещо. У мене - недостатъчност на митралната клапа и като резултат записаха в документа: негоден за служба в мирно време. (Между другото, когато ме призоваха преди шест години, не намериха нищо. Тогава бях напълно годен.)

Раздялата с този полк не беше сложна и дълга, за краткото време не бях успял да направя там никакви задължения. Като пийнах на прощаване с моите хазяи, излязох на шосето и почаках малко за попътен камион. Валеше рядък сняг, духаше студен вятър. А аз може би за първи път от много години се почувствах свободен от всичко на света. Наистина, радостта от това не беше много голяма. Налегнаха ме неканени грижи и тревоги. Но този път ме утешаваше това, че съм си у дома, а не някъде на края на земята. У дома вероятно няма да пропадна.

Дойдох през Менск в Горадня, където малко преди това беше дошла жена ми със сина ни. Тук настроението ми малко се помрачи: жилището на сестрата на жена ми Вера се оказа мизерничко, в стара къща, и макар че стопаните ни посрещнаха гостоприемно, разбрах, че не можем да живеем дълго там. Веднага се изясни, че съпругът е наистина офицер, но от особен род войски и служеше в областния комитет на партията като адютант на първия секретар.

Няколко дена изгубих, за да се заведа на отчет във военния комисариат и да си получа паспорта. За жилище военният комисариат не можеше да ми помогне с нищо, изпратиха ме в градския изпълнителен комитет. Там ми обещаха да ме запишат в списъка. Списъкът, разбира се, е преференциален, така че чакайте, може и да получите. Като изпреваря събитията, ще отбележа, че трябваше да чакам три дълги безжилищни години, като преживях не една квартирна драма.

Първата възникна едва ли не една седмица след моето идване. Един ден вечерта си дойде от работа Павел Змитравич (между другото, мой връстник) и каза: има възможност. Един техен работник заминал за района, жилището му се освободило. Трябва да се заеме. В общи линии незаконно действие, но сега всички правят така, иначе няма да дочакаш. Не ми се искаше много да го правя, вече имах някакъв опит в това отношение. На Сахалин се опитах да заема - не жилище - една съседна стая, но не се получи нищо, след седмица ме изхвърлиха оттам. Но може би тук е друга работа. Може би заради Павел, не заради мене, ще ме оставят да доживея до пролетта. Спрях на улицата един камион и си пренесох вързопите.

Малкото жилище се оказа съвсем занемарено, стаичка с коридор, вратата излиза на двора. Катинар без ключ, закачен със скобата си за халката. Счупена печка, телефон на перваза на прозореца. Телефонът предизвика подозрението ми - защо е там? Освен това неизключен.

Защо и за какво стана ясно сутринта, когато на вратата се почука силно. Влязоха двама и се поинтересуваха вежливо кой се е заселил тук. Обясних им и те си тръгнаха мълчаливо. След няколко часа дойдоха отново, но вече с милиционер и домоуправителя. "Веднага освободете жилището! Защо ли? Ами затова. Иначе ще ви изхвърлим лично".

На обяд тича сестрата на жена ми Вера - при тях също скандал. Извикали Павел, заплашвали го, че ще отговаря. Къде са го извикали? Ами в КГБ, той работи там. А това е тяхна тайна квартира, в която се срещат с когото трябва. Ето ти работа, каза си Бикау, ето ти хлътване. И не стига че сам хлътнах, ами и на друг човек навредих.

Още няколко дена чукаха на вратата, заплашваха и предупреждаваха. И аз не издържах, тръгнах да търся друго жилище. Срещнах на улицата един стар познат, художника Близняцов, и той ми каза: има едно жилище, скоро се освободи. Наистина, студено и без вода. И без тоалетна. Не зная зали е свързано с електричество. Жилището се оказа на улица "Падгорна", близо до Ньоман, където се преместих преди новата 1956 година.

Най-голямата грижа беше решена, оставаше следващата - работата. Жена ми започна бързо работа в едно училище, а аз трябваше да чакам. В редакцията, където, разбира се, отидох веднага, хората се бяха сменили, сменил се беше и главният редактор. Новият, Васил Булай, ме попита най-напред за партийното ми членство и като чу отговора, разпери мълчаливо ръце. Той изобщо не обичаше да изказва мислите си с думи. Научил по всяка вероятност някои уроци от 30-те години, той даваше по време на разговор превес на жестовете, които можеха да се разбират всякак. Но аз го разбрах правилно - работа няма.

Известно време си изкарвах прехраната в работилницата на художествения фонд, където почти всички художници също бяха нови. Моят приятел Викар Марозау беше заминал за Украйна, Дзешка беше умрял. Кох беше в лагер. (Скоро пристигна реабилитиран. Разобличен от КГБ като автор на карикатури за Сталин, той се оказа невинен, карикатурите рисувал друг.) Намерих си в един оказионен магазин радиоприемник и като оставах сутрин със сина ми в квартирата, слушах "Свобода" и Би Би Си. Заглушителите работеха неистово, но от време на време можеше да се чуе нещо. Освен информационните програми ми харесваха много от предаванията на културологични теми - лекциите на В. Вейдле и Голдберг. Това беше ново и ме впечатляваше много. В Далечния Изток не можеше да се чуе нищо от тези станции. Там, на "Падгорна", написах първия си след уволнението разказ, който отнесох в редакцията. В културния отдел се запознах с литературния консултант Михас Васильок и поднових някогашното си запознанство с литературния сътрудник на отдела Ирина Суворава. Познавахме се бегло от 49-та година, когато като студентка идваше за редакционна практика в Горадня. За Михас Восипавич не знаех много неща.

До неотдавна този западнобеларуски поет живял в Баброуня, оттатък Скидал, и дошъл в Горадня едва преди една година. Изглеждаше много измъчен, смачкан от живота човек, пишеше рядко юбилейни стихотворения, които поместваха на първата страница на вестника. Пихме за запознанството си на ъгъла на "Савецка" и "Цеткин", аз го попитах как живее и той заплака. На въпросите ми защо, какво има - само махна с ръка. По-късно се изясни, че по това време (както, между другото, и после) го викали едва ли не всеки ден в КГБ, искали нещо от него. Но какво - Михас така и не каза до смъртта си в шестдесета година.

Едва след смъртта на Михас Васильок се разбра за неговата военна драма. Мобилизиран в полската войска в началото на Втората световна война, заедно с много други войници попаднал в немски плен, откъдето се измъкнал, след като хитлеристите нападнали Съветския съюз. Разбира се, като популярен сред народа беларуски поет, не можел да избегне вниманието към него както от страна на националните сили, така и на съветското партизанско движение. Михас Васильок избягвал и двете страни, искал да остане неутрален, да живее със семейството си в родната Баброуня. Но това не му се отдавало. Един път ми разказа, че от "голямата земя" изпратили за него самолет, за да го откара в Москва, където по това време живеели неговите приятели писатели Максим Танк, Пилип Пястрак и други. Но не му казали своевременно за това, той закъснял да отиде на партизанското летище и вместо него за Москва полетял друг. Оттогава за поета селянин започнали големи беди. Принудили го да участва в местния конгрес на БЦР (Беларуска централна рада, колаборационистка администрация по време на немската окупация - бел. прев.), който се провел в Беласток, а това дало повод на смерш да арестува Васильок след освобождението и той съжалил много, че не е заминал заедно с другите на запад. Известно време го държали в Лидския затвор, но след разпити и изтезания го пуснали. Не го бяха оставили без внимание обаче през цялото му време до смъртта, подозирайки, че е бил колаборационист, немски агент.

Между другото, както ми разказа огорчено Г. Цвятницки, друг горадненски мъченик, явните агенти ходеха свободно по горадненските улици и никой не ги ловеше. Работата беше в това, че през 41-ва година немците завзели толкова бързо Горядня, а славните чекисти избягали толкова скоростно, че не успели да унищожат картотеката на своите агенти. Като я завладяло, гестапо изобщо не се заело да разстрелва съветските тайни сътрудници - презавербувало ги набързо и ги принудило да работят за немската власт. Така те работили до освобождението през 44-та година. А когато дойдоха "вторите съвети" (така местните жители наричаха тогавашното възстановяване на съветската власт), чекистите донесоха от Москва запазените там дубликати на довоенните картони и същите хора започнаха да работят отново за старите нови господари. Това продължи редица години, използваха ги успешно, без да обръщат внимание на някогашното им гестаповско минало, докато бяха потребни. После тихо ги премахнаха - без насилие и шум. Но хората виждаха всичко. Само че не се възмущаваха.

Бяха свикнали през годините на безвремие.

Жилището ми беше малко уютно и студено, за вода трябваше да се ходи през три двора. Но аз бях свободен по цял ден и започнах да пиша. По-късно, когато станах автор на книги, ме питаха как и защо се е случило това. Какво съм искал да кажа на човечеството, на каква истина да го науча. Може би на никаква истина; веднага почувствах, че не съм проповедник по природа.

Тогава за мене беше важно да намеря своя път в живота, да се определя някак си. Бях вече на 32 години, а в основното - търсенето на място сред хората - бях начинаещ. Нямах определено място в живота, което, разбира се, не можеше да не ме измъчва, като всеки човек в подобно положение. Това, с което се занимавах в юношеските години, се оказа измама, празна работа, съвсем непотребно.

Утешаваше ме мисълта, че всичко това не става по моя моля. Бях принуден. От съдбата, от живота, от хората - добрите и лошите. А най-вече от властта, която тогава у нас се опитваше да диктува всичко - от глобалните цели до съдбата на малкия човек.

През тази зима писах много, преписвах малко, а почти всичко късах на парчета. Малко неща докарвах до края. Обикновено започвах с желание, но скоро губех интерес. Всичко ми се струваше калпаво. Като почаках един разказ да отлежи цял месец, го взех и го отнесох в редакцията. Михас Васильок каза, че ще има заседание на литературния кръжок, където ще бъде обсъден.

Това заседание на областните любители на литературата беше първото и последното, на което присъствах. Дойдоха петнадесетина души в различни възрасти - студенти и пенсионери, една девойка. Главен арбитър беше един преподавател от педагогическия институт, който ни громеше безпощадно, като врагове на изящната словесност и посегатели срещу основите на литературността.

Другите се равняваха по ръководителя. А аз си изпатих най-много от всички. Редакционният сътрудник ми беше подчертал с червен молив всичките местоимения "той", получи се много пъстро и впечатляващо. Което предопредели присъдата: лошо във всяко едно отношение. И другите, между другото, не мислеха иначе. После Михас Восипавич ме утешаваше, че в началото е винаги така, макар че за мене това беше слаба утеха. Малко след това се реших да изпратя един нов разказ в списание "Маладосц", което беше започнало да излиза отскоро в Менск.

За да бъда достоверен, трябва да кажа, че преди "Загубата" написах една малка военна повест със заглавие "Последният боец", която изпратих в "Маладосц". Повестта според мене беше безупречна в идейно отношение, но не я приеха за печат. Завеждащият отдела по прозата Иван Навуменка, като се понамръщи, каза на автора, че не подхожда за списание. Тогава бях готов да се обидя, но скоро бях благодарен на бъдещия академик и народен писател. Наистина, за да разбера това, трябваше да напечатам повестта - с продължения в "Червена смяна". Повече не съм я печатал никъде.

Заради абонамента в Горадня дойде Георги Шчарбатау, беларуски писател, заместник-редактор на списание "Маладосц". Той вече беше чел първите ми разкази, един от тях неговото списание ми напечата. Вечерта се срещнахме в едно заведение на "Савецка" и си поговорихме добре. Георги се отнесе към мене внимателно, питаше ме къде, какво. Къде съм се родил, къде съм учил. Каза, че имам талант, трябва само да пиша. Казах, че нямам филологическо образование, не съм учил в университет. На това Шчарбатау отговори, че, разбира се, трябва да се учи, но това не е главното. Главното е все пак талантът. Нито Толстой, нито Горки, нито Бунин е имал университетско образование. В литературата всичко се постига с работа. Също като при нашите Брил или Танк. И макар че Шамяк е завършил двегодишна ПШ (партийна школа - бел. прев.), много неща ли е постигнал в областта на литературата. В партийните школи няма да те научат на литература, ще те научат на съвсем други неща. Тези негови думи запомних завинаги, макар че Георги Шчарбатау не беше писател от първа величина.

След няколко години Е. Евтушенко написа, че големите могат да помогнат малко на начинаещите, както обикновено им помагат плодотворно средните таланти. Това е истина.

Първия жив писател прозаик видях в Горадня, това беше Пилип Пястрак. Веднъж, когато вървях по "Савецка", видях един възрастен човек със сламена шапка, който беше спрял на тротоара и се озърташе. При което произнасяше с умиление една и съща дума - "кошница". Наистина, недалече оттам през улицата минаваше селянка с празна лозова кошница. В този човек познах знаменития по това време писател Пилип Пястрак.

Той беше едва ли не последен от чудаците - западнобеларуски писател комунист, лежал дълги години в Горадненския затвор, където, между другото, се учел на марксизъм, възпитавал се като пролетарски революционер. Такъв остана през целия си живот.

Веднъж, по време на поредните декади на беларуската литература, група беларуски писатели ходеше по районите, където ги водеха по животновъдните комплекси, показваха им новите силозни кули. Когато групата с бели халати отиде в поредния свинарник, Пилип Сямьонавич ме дърпа за дрехата - какво, не се ли намириса на лайна? Да вървим в автобуса. Отидохме в празния автобус и Пилип Сямьонавич веднага изтърси: ред няма да има. - Защо? - Защото враговете са завзели властта. - Какви врагове? - Класовите.

Пястрак помълча. - Този И. имаше 80 хектара земя. А Б. - 40. А вашия Карпюк - 30. И ето че те ни водят. Докъде ще ни доведат...

Това беше стара краста на Пилип Сямьонавич. Но в общи линии той беше приличен човек, дори човечен. По време на писателски събрания винаги защитаваше слабите и обидените. Не се разбираше с началството. Обичаше Барадулин - може би не толкова заради стиховете му, колкото заради неговата аполитичност. Тръгваше на път винаги с една стара изтъркана чанта, от която, щом седнеше на мястото си в купето, вадеше бутилка, слагаше порядъчно парче сланина, няколко глави лук. Когато се случеше да отиде на ресторант, поръчваше водка на едро - но не по 200 грама на всеки, а общо за всичките - 800. Винаги плащаше той.

Конфликтът му с властта започнал през 39-та. Веднага след освобождението си от Горадненския затвор Пястрак започнал да организира революционен комитет, за да си отмъсти на поляците. Но с червеноармейците в Горадня дошъл техен ревком (революционен комитет - бел. прев.), а на дългогодишния затворник казали - дръпни се. Той, естествено, се обидил, но не възразил. После много пъти го обиждали, поставяли го все по-ниско и по-ниско. Умря в самота, едва ли не забравен от всички, автор на едва ли не един-единствен, макар и голям, роман - "Ще се срещнем на барикадите".