СЛУЖБОМЕР

сряда, януари 24, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора

III

Бързо течеха дните ми в това село. Няколко пъти бе се заговорило за преместване и всякога се отлагаше това, се за наше добро. Декември и януари минаха тук, в това топло кътче на юг. Ние никога не видяхме сняг и зимен студ. Отляво Кожух, отдясно Козяк и далеко, в небесната синева, величавият Шар се белееха всякога пред нас. Но ние живеехме под топло пролетно слънце всеки ден. Разположено на едно възвишение, право към юг, с гъста, винаги зелена гора от тисови дървета и смреки, конто без жал сечехме и без икономия трупахме в големите си огнища, това селце бе за нас като курортен парк, който никога не искахме да напуснем. Само водата ни бе малко далече. Тая, която течеше по вадичката сред селото, бе мътна и ни служеше за миене и пране. Но англичаните ни улесниха много и в това. Те ни оставиха близо десет чифта цинкови стомни, преплетени с въжета, снабдени с каучукови тръби отдолу, удобни и леки — нарочно изработени за носене вода на кон по скалистите безводни позиции. Всеки взвод разполагаше с такива стомни, и водарите два пъти на ден отиваха и се връщаха от топлите многоводни извори, далеко три километра от селото.

Наблизо имаше гара. И, към втория месец, ние почнахме да получаваме вече редовно вестници и писма - и твърде скоро мри това — от най-отдалечения край на нашето сега голямо царство. Тая редовна поща ни свързваше с домашни и близки, с ония места, които отдавна бяхме напускали и към които напоследък постоянно летеше мисълта ни. Мъката ни но своите родни стрехи почна да се губи постепенно и ние вече почнахме да се съмняваме, че сме на война. Често получаваните колети с разни дреболии за стомаха, редовната войнишка храна, пълното изоставяне на лични планове и стремежи, детското безгрижие и отдаване на произвола на съдбата, свикването най-сетне с работата, която всекиму бе възложена, подействаха така добре на нашето здраве! Аз не помня да съм бил толкова физически здрав и душевно бодър някога през целия си живот...

Малките дни на най-малкия месец се надпреварваха един след друг, еднообразни, но леки. Само от време на време, вечер, когато бях сам, затворен в своята приземна, мрачна килийка, ме налягаше тъга, мъчителна, болезнена тъга. Тогава аз прехвърлих мисълта си през всичките дни и нощи, припомнях си целия наш тукашен живот от началото до края и виждах, че нещо липсва тука, и нещо съществено, ценно.

Всеки от вас е отивал в провинцията, на село, нали? Още първата вечер, когато сте легнали и се мъчите да заспите, вас ви безпокои кучето на вашите хазяи, което се заяжда зад дворните врати и иска да унищожи случайния минувач - или пък, легнало на тора, с дигната нагоре глава, полавнува срещу звездите, спира се за момент и пак джавка непрекъснато така. Вие долавяте близкия и далечен вой почти на всички кучета в селото, които се лаят едни други сякаш и се заинатяват кое по-късно да спре. А песента на колелетата и пискливия разговор на две съседки през плетищата, които отделя широк, стръмен дол... Нещо идилично и хубаво има в тая вечерна глъчка на селото... А сутринта, в тъмно още, вас ви събужда кукуригането на първите петли. До самия ви прозорец, или над вратичката на вашата стая — в пруста,на гредите, някой стар петел изплясква с криле и се напъва да извести ближната зора. Обажда му се друг. Тоя му отговаря веднага. След тях, дори от оня край на селото, закукуригват и други петли и петлета, и цялото село се разпява и закънтява в мрака. После, на съмнало вече, вие виждате кравата, пусната на двора. Нея изпращат с говедата и затварят широката порта. Теленцето тича наляво-надясно, препъва се, мучи с тънък глас, плаче за своята майка. И вие познавате, вие усещате, че сте наистина в село. Когато влезете в него, вашето внимание се спира на тия неща. Когато сте го напуснали вече, във вашата памет остава пак тоя кучи лай, това кукуригане на петли и мучене на говеда. И не е ли тъжно сега, болезнено тъжно, когато за миг си припомнете всичко това, приютени нощем сред развалините на едно пусто село, където дене се чува само гмежа на стотици възрастни мъже-войници, а ноще става тихо, тъй тихо, че незабелязано почвате да броите равномерното биене на собствения си пулс?.. Тая необикновена и страшна тишина в едно запустяло село, припада като олово и тегне на душата. И пред вас неволно изпъква опакото лице на войната - разорението, пустошът и смъртта...

Но тия чувства ме обземаха рядко, в часовете, когато човек престава да съществува за другите и заживява в себе и за себе. През останалото време настроението ми биваше съвсем друго. Аз се радвах на топлите февруарски дни, любувах се на обновената природа на тоя южен край. Бадемите и сливите ронеха вече своите цветове и постилаха хубави розови и бели губери в сянката, под своите клони; горските теменужки на букети на букети се подаваха из цепнатините на млечните мраморни канари край селото; в гората, тисовата гора, чуха и гласа на славея, рано подранил; видях и пеперуда, жълта пеперуда, сбъркала, сигурно — или явила се навреме тука, както всяка година, може би.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.