СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 18, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа

II

Още първата вечер мъртвото село се съживи. Ново население, многобройно и шумно, отседна там. Се възрастни хора, с едни и същи фуражки и дрехи, с един и същи багаж - еднообразни, копирани сякаш от един и същ модел. На другия ден селото се измете и почисти. Над всеки бял комин вече се извиваха големи кълба дим. Полупрозрачен синкав воал обгърна селото. Коне, колове, коли засноваха по всяка улица и друм. Разпорежданията и заповедите на младши и старши, подавани високо и нервно, се понесоха пак над цялата нестроева рота. И всеки пак влезе в своята отредена работа, всички пак — началства и подчинени — тръгнаха по своя път — към задоволяване насъщните нужди на полка.

За полкови склад бе избрана джамията с широкия двор, край селото. Там всяка сутрин се явяваха дружинните и ротни артелчици за получаване продукти и хляб. Задрънкваха ченгелите на големите кантари. Тия, които премерваха, искаха всякога да дадат малко „ексик“ — от сгрях да не мине малко в повече, та да попаднат под отговорност. Ония, които приемаха, искаха пък всякога да вземат малко в повече — от страх пред някой случаен недостиг. И, от тия две противоположни стремления почти всякога се появяваха спорове н препирни, кои по-силни, кои по-слаби — според разните темпераменти на приемници и магазинери. Ала най-големите препирни произтичаха от нововъведения ред да се дава бруто за нето.

- Гледаш ли? Ето: двадесет и седем кила и триста грама. Гледаш ли? Точно!

- Е, добре. Ами дарата на чувала?!

- Какъв ти чувал! Бруто за него — още ли не си разбрал?!

- Бруто за нето . . . Какво е най-сетне това от вас? Ами всеки ден аз дигам по толкова чували! Всеки по кило. Къде отива това?!

- Заповед по дивизията! Разбери най-сетне!

- Не признавам аз такава заповеди! Дай още едно кило!

- Хайде! Дигай и бягай!

- Още едно кило!

- Дигай и бягай, ти казвам!

И пак скандал за това пусто „бруто за нето“. Но все пак най-трудна бе работата с артелчика от музикантската команда. Освен че бе неприятно и почти невъзможно да му претеглят всеки ден по четири и половина грама червени пипер и чай, по триста и шестдесет грама захар, девет грама кислота и други още дреболии, но премервачът трябваше винаги да чака Теофила, докато тоя намери в някой ъгъл късче книга, за да прибере тия дреболии.

— А, бе! Всеки път тебе ли ще чакаме, ей мързелива Гано! Що не си ушиеш торбички?!

— А, ето бе, ето! - нагаждаше повечето пъти Теофил двата си джеба на панталона — да му сипят там черния н червения пипер, или предлагаше безформената си маслена фуражка, заприличала вече на мекик — да му поставят в нея триста и шестдесетите грама ситна захар.

Санитарният взвод бе се настанили в голяма къща, варосана отвън, една от широките стаи на която служеше за амбулаторна. Там се правеха инжектиранията против петнистия и коремен тиф — ония промушквания с дългите сребърни игли, от изгледа на които притъмняваше на мнозина. Там ставаше всяка сутрини и преглеждането на болните от всяка рота. В отсъствието на полковия лекар фелдфебелът-фелдшер вършеше това. Той бе толкова сериозен и важен при тая работа, че можеше човек да го вземе едновременно и за доктор по медицината, и за доктор по философските науки. Пък и самата му възраст и външност подсказваха това. Фелдфебелът е възрастничък човек, с широко изпъкнало чело, със златни очила н сива козя брада. Когато улавя ръката, за да опита пулса, той взима трагична поза, извръща си малко настрана главата, замижва и сякаш престава да диша - може би спира своя пулс, за да усети по-добре тоя на болника. После той сяда на масата и вади писалката, топнува я веднъж, избърсва я два пъти на косата си, над дясното ухо, пак топнува и почва да пише в амбулаторната книжка. Какво ли пише? — питаш се ти — сигурно диагнозата на болестта, па и красиво пише - унесен, учен човек... Като отвориш отсетне амбулаторната книжка, на страницата отгоре до долу виждаш: „Два дена почивка“, „Три дена почивка“, „Три дена почивка“, „Един ден почивка“, и т.н., и т.н.

— Я дайте му нему два аспирина! На тоя два праха Pulveris Doweri. Не на тоя, а на тоя, а! Слушай, ти! Да не гълташ цели зърна варена царевица, чуваш ли!? Зъби имаш като кирки!

- Не съм ял царевица, господин фелдфебел, не съм ял - отговаря болният войник и се държи по корема.

- Какво?... Искаш още и да възразяваш?!..

Оръжейната майсторска бе наредена на един висок чардак, срещу слънцето. Там често отивах аз да се припичам след обяд. Но оръжейниците, с тия щракания и чукания, скоро ме пропъждаха на друго място. Особено когато почваха да пилят нещо или да прерязват с тънък челичен трион някакъв винт или желязна пръчка. Тогава ми идваше да се хвърля презглава от чардака и веднага да се махна. Косите ми се изправяха нагоре, щипещи и остри; сякаш започваха да изопват и да късат едновременно всичките ми нерви. Но от оръжейните аз научих много нещо из оръжейното изкуство. Сега аз зная почти всички части на сложната тривинтовка: кое се казва ложа и полуложа, магазин, спускателен механизъм, скоба, мушка и пр., и даже с мигновена поглед, само с дясното око, да познавам кога ръждата в цевта с силна и кога е слаба.

На същия този чардак квартируваше и началството огнестрелния взвод. В двора бяха складирани касите с патрони. Малко настрана от тях стояха английските бомби — двадесети и деветте каси, които един коняр случайно откри, заровени в една черничева градина. Над тях бе изправена и аеропланната бомба, която една сутрин бе хвърлена край селото от неприятелски аероплан и която не експлодира, защото го бе паднала на рохкава земя. Тя бе много голяма, по-голяма гаубичен снаряд, и приличаше също на изправена бутилка. Като си спомня, какво щеше да се случи с мене, когато отидох да я разглеждам, студени тръпки полазват и сега по цялото ми тяло, разтрепервам се от страх - като да е станало това само преди пет минути. Тая бомба, отвинтена от върха, бе пълна с някакво бяло взривно вещество. Аз я обръщах, разчепквах я и си пушех, както сега, отърсвайки с показалеца пепелта от горящата си цигара, и когато се опомних ненадейно, веднага отскочих назад и се отдалечих разтреперан и блед, разправяйки всекиму за своето детинско нехайство. Само една малка искрица да бе попаднала вътре...

При огнестрелния взвод отивах почти всяка вечер. Пред големия буен огън от смреки и тиси, напити със смола и горящи като факли, насядваха отдельонни началници и коняри. Някаква интимност и челядна задушевност имаше между тях. Декемврийските и януарски нощи минаваха в увлекателен разговор и духовити приказки на всевъзможни теми. Мито Ефректорът бе централната личност там. Той приказваше на осакатен, смешен български език смешни истории из своя минал живот, пееше албански песни и почти всякога привършваше с „Шкрета-пала“ - интересен албански танц. Мито Ефректорът е добродушен момък. Зидар в мирно време и, недружил по-рано с хора по-образовани от него, той сега, с една упорита ревност, се стараеше да се научи да приказва „литературно“ като тях. Той употребява почти при всяка фраза думата „понеже“ - най-любимата му дума и често нарича неприятните нему хора „развалени моменти“ или „алименти“, наместо „елементи“.

„Аз му казах: направи понеже това! Но той не се покорява! Е-е, какво да им правя най-после на тая развалени моменти?!..“

Ние се кискахме всякога при тоя своеобразен език на Мито, а и той се смееше не по-малко от нас.

Срещу Мито, в ъгъла отляво, бе леглото на Стефана Артистът. Наричаха го Артистът, защото той наистина имаше болната идея, че е артист и защото, като техен другар, искаха просто да му доставят удоволствие с това име. Той винаги приказваше на престорен, надут басов глас, винаги взимаше пози и изражения. Във време на работа Артистът водеше за повода товарен кон с патрони - или чистеше долу конюшните с дълга лопата. А на почивка той декламираше - където и да се падне — дългото стихотворение „Кака Гана“ - един-единственият номер на неговия репертоар. Когато декламирането ставаше на чардака, явяваше се понякога нужда да се спущат другарите му и да го хващат за полите на куртката: Артистът се разгорещяваше и самозабравяше дотолкова, че можеше да се катурне стремглав надолу. Когато пък това ставаше вечер, пред големия огън, между него и огъня поставяха няколко празни патронни сандъци...

Мито Ефректорът не обичаше твърде Стефана Артиста. Не поради някакво съревнование за първенство в стаята, а поради съвсем други причини. Тоя, последният, бе неврастеник - страдаше от безсъница, и цяла нощ, кукнал пред огъня, закачулен и увит с чорани, с парцали, пушеше, кашляше, плюваше и непрекъснато мушкаше джезвето в жарта. А Мито беше от ония, които, събудят ли се веднъж от първия си сън, после мъчно могат да заспят. И на, само зарад тия дребни привички, Мито Ефректорът ненавиждаше и мразеше Стефана Артиста.

Но най-голямо разнообразие представляваше от себе домакинският взвод. Сарачите, под дългата стряха на най-голямата къща на горния край на селото, кърпеха седла и хамути; старшията Христо - командира на взвода - седнал вътре срещу вечно разпален грамаден пън, непрекъснато работеше над някакъв тютюнерез и все не можеше да го довърши; обущарите, насядали на дъсчени столчета пред две големи тютюневи каси, чукаха цял ден с кривите обущарски чукчета дървени клечици, разтваряха ръце, опъвайки двата навосъчени канапа и току трупаха настрана готовите вече, макар и за пет дена само, ботуши и обуща; ковачите, навързали обоселите коне за дънерите на няколко черници, стържеха нарасналите им копита, или помляха някой стар, прекарал и той няколко битки, вол, който отпосле едва можеше да се дигне пак без тяхната помощ; железарите пристигаха шините на разклопаните колелета; коларите въртяха свредели, дълбаеха с длета или изправяха някоя изкривена ос, а шивачите, свършили кроячески курсове в София, във Виена, работили по рано над смокинг и фрак, сега шиеха конски торби от разнищено зебло - или закърпваха дупките на парцаливи омацани чували. Всички заети, всички на работа - както в малките сгушени дюкянчета на стари провинциален еснафски град.

Ала калайджията в домакинския взвод приковаваше най-много моето внимание. Неговите инструменти бяха най-малко и най-прости: едни дълги клещи, една голяма пиростия и толкоз. Но работата му беше, може би, най-сложна... Зад него бяха наредени шишета с киселина, кутии с нишадър, пакети с памук — цяла аптека. Той схващаше, че аз се учудвам на неговото изкуство, и много пъти добиваше смелост да се похвали:

- Тънък, деликатен е нашия занаят, господин В**. Аптекарство, хирургия...

И деликатният хирург, цял обагрен със сажди, се завъртваше ви казана като цариградски дервиш. Той наистина си мислеше, че върши най-важната и тънка работа в нестроевата рота. А, може би, да бе и прав донейде — цял куп казани, почернели отвън, почервенели отвътре, се натрупваха често при неговата работилница — едно изкопано огнище на двора - и тия казани до вечерта, с търкане, със завъртване прав в тях, с чукане н слагаме над голямата пиростия по няколко пъти едно след друго, се обръщаха на светли, посребрени сякаш, съдове отвътре.

На идване в селото, калайджията бе насъбрал царевица от полето и всякога, когато го посетях, той ми приготвяше пуканки на една надупчена тенекия. Аз хрупках вкусните черни, обгорели зърна и ласкаех своя приятели. Това го разполагаше много.

- Имаш ли някое канче да ти калаисам?

- Не. Нали знаеш, канчето ми е емайлирано - отговарях аз.

- Тогава, дай си лъжицата пак!

Моята, лъжица с станала два пъти по-дебела и едва мога да я побирам вече в устата си от постоянните негови услуги.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.