СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 22, 2018

Нобелови лауреати – 1948 година

Томас Стърнз Елиът (Thomas Stearns Eliot)

26 септември 1888 г. – 4 януари 1965 г.

Нобелова награда за литература

(За изключителния новаторски принос в съвременната поезия.)

Американският поет Томас Стърнз Елиът е роден в Сейнт Луис (щат Мисури). Той е най-малкото от седемте деца в семейството. Сред предците му е Уилям Гринлийф Елиът, основател на Вашингтонския университет в Сейнт Луис, а по майчина линия – Айзък Стърнз, един от първите преселници в Масачузетс. Баща му, Хенри Стърнз, е богат индустриалец, а майка му Шарлот Стърнз, е образована и литературно надарена жена, автор на биографична книга за Уилям Гринлийф Елиът и на драмата в стихове „Савонарола“.

Като завършва частното училище „Смит академи“ в Сейнт Луис, Елиът учи една година в частен масачузетски колеж и през 1906 г. постъпва в Харвардския университет. Талантлив, необикновен студент, Елиът завършва университетския курс за три години и получава магистърска диплома в четвърти курс.

По това време Елиът пише стихотворения в „Харвард адвокейт“ („Harvard Advocate“) и редактира списанието от 1909 до 1910 година. След това заминава за Париж, където посещава лекции в Сорбоната и се запознава с френската литература, преди всичко с поетите-символисти. Още в Харвард той започва да се интересува от символизма, чете поета-символист Жул Лафорг и книга-та на Артър Симънс „Символистичното движение в литературата“, която оказва силно влияние върху развитието му като поет.

Като се връща през 1911 г. в Харвард, Елиът пише дисертация за английския философ-идеалист Ф. Х. Брадли, учи санскрит и навлиза в тайните на будизма. Получава стипендия и отива отначало в Германия, а след това в Англия, където учи философия в оксфордския колеж „Мертън“, в който преподава Брадли. След дълги колебания и съмнения Елиът решава да се посвети на литературата и не се връща в Харвард, за да защити дисертацията си. Остава в Лондон и пише стихове. Със съдействието на Езра Паунд и Уиндъм Луис някои от тях са напечатани през 1915 г. За да изкарва прехраната си, Елиът работи около една година като преподавател, след това е банков чиновник в „Лойдс“, а през 1925 г. започва работа в издателството „Фейбър и Фейбър („Faber & Faber“), отначало като литературен редактор, а след това като един от директорите на фирмата.

През 1915 г. Елиът се жени за Вивиън Хейууд. Макар че бракът им не е щастлив, двамата живеят заедно деветнадесет години. След като се развеждат, Вивиън е настанена в психиатрична болница, където умира през 1947 г. От 1917 до 1919 г. Елиът работи като заместник-главен редактор на списание „Егоист“ („Egoist“). Ранните му стихотворения се появяват в различни периодични издания, сред които „Католическа антология“ на Езра Паунд (1915 година). Двата нови поетични сборника на Елиът „Пруфрок и други наблюдения“ („Prufrock and Other Observations“) и „Стихотворения“ („Poems“) са публикувани от Вирджиния и Ленард Улф в „Хогарт прес“ („Hogarth Press“) съответно през 1917 и 1919 г. Написани под влиянието на Лафорг, стихотворенията в двата сборника носят печата на дълбокото разочарование от действителността. В „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ (“The Love Song of J. Alfred Prufrock“), първата значителна поема на Елиът, е изведен герой, който е „услужлив, почтен придворен, благонамерен, стилен“, но и мъчително нерешителен, заекващ, особено в присъствието на жени. „Пруфрок“ е важен момент в поезията на ХХ век, много критици пишат за значението на поемата, а американският поет Джон Беримън смята, че тя стои в началото на съвременната поезия.

С нарастването на популярността на Елиът като поет се утвърждава бързо и репутацията му като критик. От 1919 г. той пише постоянно в „Таймс литерари съплъмент“ („Times Literary Supplement“), литературна притурка на „Тайм“. Там е публикувана поредица от статии на Елиът за якобинската драма и драмата от времето на Елизабет, които наред с други критически статии и обзори излизат в сборника с естетически произведения на Елиът „Свещената гора“ („The Sacred Wood», 1920 г.). В статиите си за Шекспир, Данте, Драйдън, Марло, Джон Дон, Джордж Хърбърти и Андрю Марвил Елиът се опитва „да върне поетите към живота, в което се състои великата и непреходна задача на критиката“. Есето на Елиът „Почит към Джон Драйдън“ („Homage to John Dryden“, 1924 г.) и избраните му есета („Selected Essays“, 1932 г.) са програмни за появата на влиятелното критическото направление, известно като кеймбриджка школа, а по-късно в Съединените щати като нова критика. Освен това Елиът въвежда в употреба две важни за развитието на критическата мисъл понятия: objective correlative - съгласуване на емоционалното начало с обективното изобразяване на конкретно психологическо състояние, съответствие между чувството и „обектите, ситуацията, веригата от събития, които са формулата, предизвикваща именно това чувство“; и dissociation of sensibility (разпад на възприемчивостта), което Елиът разбира като загуба на целостта на „мисленето“ в поезията след XVII в. Много критически възгледи на Елиът намират отражение в списание „Крайтериън“ („Criterion“), влиятелно критическо издание, което излиза четири пъти в годината от 1922 до 1939 г.

През 1922 г. Елиът публикува поемата „Безплодната земя“ („The Waste Land“), която него-вият приятел и наставник Езра Паунд нарича „най-дългата поема, написана някога на английски език“.

Със своята хипербола (поемата се състои само от 434 стиха) Паунд намеква за поетическа-та концентрация и за изобилието от алюзии в поемата. (Паунд, между другото, участва в редактирането на окончателния ѝ вариант, която я съкращава на една трета.) „Безплодната земя“ е най-доброто, според много влиятелни критици, произведение на Елиот, което поставя отпечатък върху следващото развитие на поезията, състои се от пет части, обединени от общите теми за безплодието и размиването на ценностите. „Безплодната земя“, в която са отразени съмненията и разочарованията на следвоенното поколение, изразява интелектуалното настроение на цялата епоха. През 1927 г. Елиът приема кръщене по обреда на англиканската църква и в същата година получава британско поданство. В предговора към сборника с есета „За Ланселот Андрюс“ той нарича себе си „англокатолик в религията, класицист в литературата и роялист в политиката“. Още като американски студент Елиът проявява жив интерес към страната на своите предци, съкурсниците му дори го наричат на шега „англичанин по всичко освен по акцента и гражданството“. И ако приемането на британско поданство отговаря до някаква степен на неговия юношески стремеж, преминаването му към англиканската църква е отдръпване от семейните традиции на унитарианството, макар че удовлетворява нуждите на Елиът, пуританин по произход, от строги и точни морални принципи. В поемата „Пепелна сряда“ („Ash Wednesday“, 1930 г.) се проявяват с цялата си очевидност душевните терзания, които съпровождат приемането на англиканската вяра. Именно през този период на душевни терзания Елиът превежда поемата на Сен-Джон Перс„Анабаза“ („Anabasis“, 1930 г.), своего рода духовна история на човечеството, и запознава англоезичния читател с творчеството на близкия до него по дух френски поет.

През 30-те години на миналия век Елиът пише поетически драми. „Камъкът“ („The Rock“, 1934 г.) и „Убийство в катедралата“ („Murder in the Cathedral“, 1935 г.) са предназначени за религиозни спектакли. „Убийство в катедралата“ е философско моралите за мъките на св. Томас Бекет и се смята за най-добрата пиеса на Елиът. Тя се играе с голям успех от театрите в Европа и Съединените щати. Пиесите му, свързани със съвременния живот - „Семейното събиране“ („The Family Retinion“, 1939 г.), „Вечерният коктейл“ („The Cocktail Party“, 1950 г.), „Личният секретар“ („The Confidential Clerk“, 1954 г.) и „Възрастният държавник“ („The Elder Statesman“, 1959 г.) – се смятат за по-малко успешни. Авторът не успява да напълни изцяло със съвременно съдържание темите от античната трагедия. Наистина, „Вечерният коктейл“ има първоначално успех по театралните сцени от двете страни на Атлантика.

Поемите от 40-те години на миналия век „Четири квартета“ („Four Quartets“, 1943 г.), „Бърнт Нортън“ („Burnt Norton“, 1941 г.), „Ист Кокър“ („Four Quartets“, 1940 г.), „Сухите спасите-ли“ („The Dry Salvages“, 1941 г.) и „Литл Гидинг“ („Little Gidding“, 1942 г.) се смятат от критиците за най-зрелите произведения на Елиът. Всяка поема е размишление, предизвикано от съзерцание-то на различни пейзажи, в което поетът вплита своите съждения за историята, времето, природата на езика, а също така и личните си спомени.

През 1957 г. Елиът се жени за Есме Валъри Флетчър. Поетът умира през 1965 г. на седем-десет и шест години и е погребан в Ист Кокър, село в Съмърсет, откъдето през средата на XVII в. неговият прародител Андрю Елиът е тръгнал за Америка.

Елиът е удостоен с много награди. Сред тях са британският орден „За заслуги“ (1948 г.), френския Орден на Почетния легион (1945 г.), наградата Гьоте на Хайзенския съюз (1954 г.). Елиът има шестнадесет почетни степени от английски, американски и европейски университети и е почетен член на съвета на колежа „Магдален“ и на колежа „Мертън“ в Оксфорд.

През целия си живот Елиът пътува често до своята родина, посещава близките си, изнася лекции, занимава се с издателска дейност. Поетът получава много американски награди, член е на научния съвет на Института за фундаментални изследвания в Принстън през 1948 г. и на съвета на американската Конгресна библиотека от 1947 до 1954 г.

Критическата и текстологичната литература, посветена на творчеството на Елиът, продължава да расте и след смъртта на поета. Според американския критик Ъруин Еренпрайс „поезията на Елиът прониква в дълбините на морала и психологията. Елиът разбира променящата се парадоксална природа на нашите най-скрити емоции и съждения и се опитва да изрази този парадокс в своя стил“. Стилът на Елиът, смята Еренпрайс, се характеризира с „нарушаване на синтаксиса и смисъла, като привлича по този начин вниманието на читателя, заставяйки го да погледне по нов начин задачите и ценностите на литературното творчество“.

„Двойната задача на Елиът се състои в това – пише английският критик М. Бредбрук – да обясни своята епоха, държейки, както ни учи най-великият от поетите, Огледалото с лице към Природата, и едновременно с това да следва образците на истинското съвършенство“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/eliot.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.