Въстанията в Русия и СССР

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Един от най-устойчивите съветски митове е, че СССР е бил рай за „братските народи“. Митът спокойно съществуваше и се поддържаше от пропагандата, зад която се криеше най-чудовищната част от историята на империята. Книгите и филмите от съветско време убеждаваха хората, че многобройни врагове са пречели да се строи социализма и комунизма, без да обясняват, че първо, враговете са били значителна част от населението, и второ, криейки, че през целите 74 години на съществуване на СССР е имало бунтове, въстания и протести. Но ако погледнем по-назад в историята, традицията за съпротива на властта се е появила много по-рано. Откакто Московското княжество решило внезапно да стане държава, завземайки все нови и нови земи. Населението на завзетите територии се е съпротивлявало, не желаейки да се подчини на новите правила.

С разпадането на СССР станаха известни много факти. Например в съветската историография по отношение на Грузия беше създадена една съвсем благоприятна картина – след подписването на Георгиевския трактат през 1783 година цар Иракли II е отворил вратите за Руската империя. В действителност трактатът не казва и дума за доброволно влизане на Грузия в състава на Руската империя, в него се говори единствено за политическо покровителство. През 1801 година руският цар Павел I подписва Манифест за присъединяване на царството Картли-Кахети, позовавайки се на молбата на починали по това време цар Гиорги XII и без да обръща внимание на протестиращите срещу завземането на Грузия наследници на престола. След десет години към империята било присъединено и Имеретинското царство.

В руската Уикипедия се споменява скромно само едно въстание на грузинците срещу руските окупатори през 1905-1907 година. В действителност съпротивата започва веднага след анексията. Първото въстание започва в Кизики още през 1802 година и в него участват няколко хиляди грузинци. След две години въстанието обхваща планинските райони на Картли, при потушаването му загиват няколко хиляди души, арестувани са повече от 300. През 1812 години е кахетинското въстание, през същата година шест хиляди грузинци се бият с окупационните войски край селата Шалда и Шатили. През 1819 година е въстанието в Имерети и Рача, през 1820 година е кутаиското въстание. До 1918 година, когато Грузия обявява своята независимост, има над 25 бунта, въстания, протести и сблъсъци.

Демократична република Грузия съществува от 1918 до 1921 година. Независимостта на Грузия е призната от Съветска Русия на 7 май 1920 година, а след десет месеца страната е завзета от Червената армия. Но и тогава грузинците не оставили на мири сега вече съветската власт: през 1924 година по цяла Грузия започва въстание, жестоко смазано от болшевиките. Вълнения и протести срещу съветската власт съветската власт съпровождали цялата история на Грузинската ССР. През 30-те години започнали масови репресии, а в началото на 40-те – арести и масови екзекуции на активисти на националното движение, през 1949-та – масови репресии срещу студенти и преподаватели от Тбилиския университет, а през 1951 година – депортация в Сибир, 20 хиляди „неблагонадеждни“. През 1956 година митинги обхващат цяла Грузия. И така до 1989 година, когато на 9 април съветската армия разгони жестоко мирната акция в Тбилиси.

Грузия е само част от историята на Русия, а след това и на Съветската империя, където окупираното население се е съпротивлявало. За това има сериозни причини: от началото на 19 век царската администрация унищожавала планомерно грузинската култура – забранено е образованието на грузински език, не се разрешава използването на езика в богослужението, унищожена е автокефалията на Грузинската православна църква, замазани са грузинските църковни фрески и са заменени с други – според „руската традиция“, престроени са части от храмовете и манастирските комплекси.

В края на краищата, от началото на 17 век в различни части на разрастващата се Руска империя периодично избухвали бунтове и въстания – въстанието на Иван Болотников, Селската война на Степан Разин, Пугачовия бунт, казашкото въстание на Кондратий Булавин, полското въстание, вълненията в окупираната Централна Азия. През 1861, 1877, 1878, 1907 и 1917 година избухнали въстания в Северен Кавказ, преди всичко в Чечня и Дагестан. През 1958-1859 година в петнадесет губернии на Поволжието и на Централна Русия се разразило антиалкохолно въстание, 780 инициатори били арестувани и изпратени на каторга. През 1902 година въстание обхванало Харковска и Полтавска губерния. От средата на 17 до началото на 19 век срещу окупацията се съпротивлявали чукчите, те водели истинска война с руските войски.

За съжаление историците не са дали до ден днешен точна статистика за бунтовете, вълненията и въстанията по време на Руската империя, но дори по откъслечни сведения може да се съди за стотици случаи. Освен известните, имало огромно количество местни и селски бунтове, причина за които ставали поземлените реформи и чиновническото своеволие. По краищата на империята бунтовете и въстанията продължавали чак до отричането на царя от престола. Най-значителното от тях било през 1916 година – на по-голямата част от територията на съвременния Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан. При смазването му загинали няколко стотин хиляди души.

В историографията на СССР се споменават въстанията по време на Руската империя, но практически нищо не се казваше за съветското време. Това беше забранена тема. В действителност въстания е имало не по-малко отколкото по времето на бащицата цар и те са били много по-жестоко потушавани – оръжието беше по-съвършено, страната се намираше зад „желязната завеса“. Цензурата се грижеше за спокойствието.

Още по време на перестройката започна да се появява първата информация за разстрела на новочеркаското въстание през юни 1962 година. Началото на всичко дава стачката в Новочеркаския локомотивостроителен завод, към работниците от стоманолеярния цех се присъединяват граждани. Хората на митинг поискали повишаване на заплатите, а в отговор властите им изпратили армията – въоръжени войници и танкове. След като протестиращите се насочили към зданието на градския изпълнителен съвет, по тях започнали да стрелят. Загинали 24 души, чиито тела властите откарали тайно и ги погребали в чужди гробове. Били ранени 87 души, а арестувани 240.

Една година по-рано безредици имало в Краснодар, през същата 1961 година бунтове се случили в Александров и Муром, Владимирска област. През 1959 година по време на смазване на бунт в казахстанския Темиртау били убити 11 души, 70 души били арестувани, а петима от тях осъдени на разстрел. През 1975 година морски офицер вдигнал въстание на кораба за унищожаване на подводници „Сторожевой“, смазано с помощта на военни бомбардировачи. Инициаторът на въстанието капитан 3-ти ранг Валерий Саблин бил осъден на разстрел.

Най-много въстания имало в първите години на съветската власт. На болшевиките се съпротивлявали жителите на Далечния Изток и Сибир. През 1924-25 година е Тунгуското въстание на тунгусите и якутите. През 1931-34 година е Казимското въстание на хантите и ненците, през същата година – Уровското въстание в Забайкалския край. Амурските казаци и селяни се бунтували през 1924 година. В Крим през 1920-30 година избухва Алакатското въстание. От 1954 година нататък в СССР имало над 70 въстания и масови митинги. Броят на загиналите се изчислява на стотици, ранени са хиляди, няколко хиляди са осъдени като криминални престъпници, сред които и на най-крайната мярка – разстрел. География на безредиците е почти целият Съветски съюз.

Съставителите на списъците уточняват, че те са непълни. Едва сега, през последните години изследователите се опитват да възстановят хронологията на събитията и подробностите от тях. Чеченският историк Маирбек Вачагаев например има материали за въстания на Северен Кавказ през 1919, 1920, 1921, 1924, 1930, 1937, 1942, 1973 година. В съвременна Русия повечето от архивите са недостъпни, днешните власти все така се страхуват от огласяването на документи и информация.

Френският писател и пътешественик маркиз Астолф дьо Кюстин посетил Русия по покана на император Николай I и четири години по-късно издал в Париж книгата „Русия през 1839 година“. Не е известно по каква причина императорът е поканил французина, но книгата се оказала първата достойна критика на Русия. Астолф дьо Кюстин нарекъл образно Николай I „тъмничен надзирател на една трета от земното кълбо“ и именно на френския публицист принадлежи определението „Русия е затвор на народите“. Показателно е, че книгата на Астолф дьо Кюстин е преведена цялата на руски език едва през 1996 година. Била е четена, вероятно в оригинал, от Ленин, който през 1914 година в статията си „По въпроса за националната политика“ повтаря фразата за „затвора на народите“.

Като всеки популист, Ленин обичал да критикува своите предшественици, но когато идва на власт, успял да повтори престъпленията по много по-ужасен начин. Лицемерният вожд пишел за свободата, равноправието и законите, но станал инициатор за създаването на огромен концлагер, където преследвали, унижавали, убивали и всичко това се представяло като „народно щастие“. Накрая, през 1983 година, президентът Роналд Рейгън даде още една оценка на ситуацията в СССР, наричайки го „империя на злото“.

И накрая – доста рязко резюме на изложеното, автор на което е руският поет Фьодор Тютчев: „Руската история до Петър Велики е пълна панихида, а след Петър Велики – изцяло криминално дело“. Столетие по-късно неизвестен съветски пропагандист е измислил две великолепни и много точни определения – „капиталистически свят“ и „социалистически лагер“. Явно под „лагер“ се е разбирало нещо сплотено, а се е получило правилното – лагер, колония, затвор.

Да се определи „качеството“ на руските и съветските бунтове и въстания е просто: в Руската империя хората излизали по улиците и площадите, протестирайки срещу икономически и социални проблеми. Те не искали политически свободи, като изключим въстанието на декабристите през 1925 година и Февруарската революция през 1917 година. В покрайнините на империята бунтовете и въстанията били насочени срещу окупацията и политиката на царската администрация. В първите години на съветската власт населението се съпротивлявало срещу болшевиките и колективизацията. Започвайки от 50-те години, в националните републики се появявили първите освободителни движения, които доведоха до тяхната независимост.