Антикорозионната формула

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Преди известно време почти едновременно прочетох два текста, между които, както и между авторите им, на пръв поглед няма нищо общо.

Ето ги книгите:

А това са авторите им:

Не си приличат много, нали?

Отначало за първата книга.

Това е истинска, автобиографична история. За това как един обикновен човек, от тези, които наричаме мениджъри средна ръка, си намерил добра работа с прилична заплата и какво последвало от това.

По обложката се разбира, че компанията се казва ЮКОС. Нашият мениджър, Владимир Переверзин, според мене не е виждал и очите на Ходорковски, който витаел в надоблачните висини. Когато върхушката на компанията била частично арестувана, а частично изгонена от страната, Переверзин повъздишал и започнал да си търси друга работа.

И изведнъж се оказало, че обвинението се нуждае много от свидетели. Както им е обичаят, предложили на Переверзин сделка: малко полъжесвидетелствай, а в замяна на това няма да ти направим нищо. Живей си вси така за свое удоволствие, свободен човек.

Когато Переверзин отказал, следователите отначало ужасно се удивили, а след това ужасно се обидили. Изрисували му дело и нашият справедлив, съвършено независим съд ударил по неразумника с пълна сила – да не дава лош пример на другите.

Седем години и нещо Владимир Переверзин прекарал в затвори и лагери. И не като Ходорковски и Лебедев, а без всякакво обществено внимание, без първокласни адвокати. Така да се каже, на общо основание. Лежал от край до край, без снизхождение.

Накрая излязъл. При пукнатото корито. С един куп проблеми. Остарял.

Но при това дълбоко убеден, че е постъпил по единствения възможен начин. (Неотдавна Пьотр Офицеров, озовал се в аналогична ситуация, каза, че ако беше дал показания, за да отърве затвора, неговият затвор е щял да продължи цял живот).

Дълги седем години превиван и превиван бил Владимир Переверзин, но така и не го пречупили. От книгата се разбира защо, макар че там няма нито патос, нито нравоучителни сентенции. Просто честен разказ, от време на време даже смешен. Няма да преразказвам. Книгата е издадена. Ако искате, прочетете я.

Върху втората книга ще се спра малко по-подробно, защото макар че има руски превод, той излезе с тираж 500 екземпляра и едва ли ще попадне в ръцете ви.

И така.

Служителят в индийската колониална администрация Фредерик Бейли бил изпратен през 1918 година с разузнавателна мисия в червения Туркестан – да види на място какво представляват болшевиките и какво следва да се очаква от тях. От ада на гражданската война (при това и азиатска) британският подполковник успял да се измъкне назад, при своите, едва в началото на 1920 година – с огромни усилия и невероятни приключения.

Експедицията Бейли предприел по английски: със слуга, с кучето си Зип, с любимия си фотоапарат и комплект ентомологични инструменти (бил страстен колекционер на редки пеперуди). Изобщо глупак и половина – такъв един комичен джентълмен пътешественик.

И намерил каквото търсил. Нагледал се, напатил се. Арести, разстрели, зверства, „яблочко-куда-ты-котишься“, „жизнь-копейка“ и прочее прелести.

Революционният съд работи

ЧК се заела сериозно да залови английския подполковник. Бейли се крил много месеци, живял в нелегалност, от нямане какво да прави научил руски език и си пуснал брадичка. Не му било на нещастника до разузнаване – само да спаси кожата.

Мистър Бейли в тила на врага

Трябва да кажаем, че Бейли няма дар на разказвач, с чувството за хумор също има проблеми. И все пак четях със затаен дъх. Все чаках кога британецът ще се пречупи под тежестта на опасностите и ще престане да се прави на джентълмен.

Не дочаках.

Дяволският мистър Бейли не направил никакви компромиси. Дори не оставил на болшевиките кучето си, макар че заради нелегалния си живот бил принуден временно да се разделя с него. Чекистите започнали да следят ушестия Зип отблизо: знаели, че слугата на английския империализъм е привързан много към своя пес. Провеждайки сложна операция, Бейли се събрал с него и го взел със себе си.

С двадесетина като себе си бегълци от съветската власт подполковникът изминал няколкостотин километри през пустинята. От кладенец до кладенец. Да не намерят следващия означавало сигурна смърт. И така ден след ден.

И ето че един път, изнемогвайки от жажда, приближават към водата – а там някакви хора. Само четирима, но много затрити. Изплашили се, открили огън, не ги допускат, преговори не искат да водят. И какво? Вместо да изпозастрелят отбраняващите се, Бейли нарежда да продължат по-нататък, да търсят друг кладенец. Защото как може да се убиват хора, които не са виновни с нищо.

Той не го пише с тези думи. В книгата няма изобщо никаква дидактика. Просто авторът изобщо не си мисли, че заради собственото си спасение може да премине през трупове. Е, не им провървяло. Какво да се прави.

Слава богу, намерили друг кладене. Оживели.

Или нещо повече. Посред пустинята бегълците заловили болшевишки шпионин, който ги следял, за да насочи към тях хайка. Тук нещата като че ли изглеждали ясни: да се приключи с гадината без разговори. Не, те вземат шпионина със себе си. Хранят го, делят с него запасите си от вода. А като минават границата, го освобождават. Това не са милосърдие и хуманизъм. Просто такива са правилата.

Особено ми хареса епизодът с госпожа Мандич, единствената дама в отряда. В последния момент, на брега на реката, отвъд която се намирала безопасната Персия, бегълците попаднали на засада. Препускат с пълна сила по плитководието. Госпожа Мандич отначало изостава, след това пада от коня.

Свирят куршуми. Земята изригва на фонтанчета. Ето го спасението, съвсем наблизо.

Всички викат на жената: „По-бързо! Тичай насам!“

Но дамата не тича. Тя започва да събира разсипаните си неща. Друг би плюл на това: върви по дяволите със своите дрънкулки, глупачке! Но те се връщат за идиотката – назад, под пушечния огън. Уговарят я да остави куфара си, отвеждат я. Само по чудо никой не бил ранен или убит. Авторът пише флегматично: „Да си призная, в този момент бях много разядосан на тази лейди, но, разбира се, не ѝ казах нищо“.

Изобщо, такъв е този мистър Бейли. И непоносимата лейди извел, и кучето не изоставил, и памирски пеперуди донесъл, които днес се пазят в лондонския Музей по естествена история.

Сега ще попитате: какво общо има между тези двамата – между нашия Владимир Переверзин и ненашия Фредерик Бейли? Защо трябва да ги обединяваме в една публикация?

Затова, защото и двамата са преодолели най-тежки изпитания, следвайки една и съща рецепта: обстоятелствата може да са всякакви, а аз ще си остана такъв, какъвто съм си. Каквото и да става. Имам си свои принципи, свои правила. Откажете се, няма да ги наруша. Ето я антикорозионната формула за всяка разяждаща среда. А каква е разяждащата среда – кървавия ужас на гражданската война в дивия Туркестан или безкръвния ужас на руската следственозатворническа месомелачка – е второстепенен въпрос.

Да останеш какъвто си, пък да става каквото ще.