Снимки за спомен (из файла „Привички от милото минало“)

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Предупреждение: който е впечатлителен, да не чете под снимката!

Снимка като снимка, нали? Седи млад мъж в леко отпусната поза. Гледа замислено в обектива. Навярно се прави на интересен. Изобразява байронизъм (по това време било модно) или преситеност, умора от светските удоволствия.

Но в действителност…

Не четете веднага под снимката, опитайте се да познаете. (Още един път повтарям, напълно сериозно: тези, които имат слаби нерви, по-добре изобщо да не четат по-нататък).

Това, приятели, е труп на мъртвец.

В средата на XIX век, след появата отначало на дагеротипията, а след това на фотографията, европейците хукнали да се снимат. Най-сетне да си поръчат снимка можели не само богатите, но и хората от средна ръка.

„Портретоманията“ съвпаднала с още една мода. Било през епохата, когато се поетизирало всичко, свързано със смъртта. Гробището се смятало за прилично място за разходки и пикници. Ковчезите станали по-изящни, погребенията по-живописни, саваните по-украсени, гробниците по-претенциозни. За тази викторианска некрофилия писах някога в книгата си „Гробищни истории“ (главите за Хайгейт и Гринвуд).

На някой фотохудожник с делова хватка и пошъл мозък му хрумнала една супер бизнес идея: да спечели от скръбта на тези, които са изгубили скъп човек. Разсъдъкът на скърбящия помътнява, той не се интересува от разходите. Най-много пари хората харчат, както е известно, за сватбени тържества и за траурни церемонии.

Появила се нова услуга, която се предоставяла от погребалните кантори в съдружие с фотографските ателиета: снимка на скъпия покойник, гримиран като жив. „Не сте успели да се снабдите за вечен спомен с портрет на обожаваното от вас същество? Нищо страшно. Фирмата „.....“ ще поправи вашия пропуск“.

Много, мнозина безутешни родители, вдовци или вдовици си поръчвали такива снимки.

Обличали мъртвите с нови премени, гримирали ги, слагали ги в естествена поза с помощта на всякакви технически приспособления. Отваряли очите им, навлажнявали ги. Понякога се налагало да им рисуват зеници, разтягали устните им в усмивка. (Преди време описах подробно тази процедура в романа „Пелагия и червения петел“, като използвах практическото ръководство за съдебни служители, издадено през 1915 година). Нещата изглеждали така:

Днес викторианските посмъртни снимки са се превърнали в колекционерски обект за любителите на всякакви ужаси.

Най-често фотографирали, разбира се, починали синове и дъщери – тези загуби са най-болезнени от всички.

По лицата се вижда, че родителите не са на себе си. Затова нека Бог ги съди.

Модата продължила дълго и угаснала към 20-те години на ХХ век. Не защото скръбта станала по-цивилизована, а защото фотографията престанала да бъде нещо рядко и от всеки покойник оставали някакви снимки, направени приживе. (Между другото, превърнатото в постоянно действаща инсталация тяло на починалия Ленин е далечен отзвук от все същата викторианска некрофилия. По-добре щеше да бъде, ако бяха поставили мъртвия Илич в едно кресло или ако го бяха качили на брониран автомобил, да го щракнат за спомен и да го закопаят по реда си. А така лежи сред града страшно страшилище, само плаши хората).

От късните. Имаш чувството, че двама мъртъвци държат в ръцете си спящи деца. Хичкок направо...

Някои следсмъртни снимки са направени надве-натри – веднага се вижда, че става дума за покойник:

Понякога обаче в колекциите се срещат просто шедьоври на гримьорското изкуство. Изобщо няма да се досетиш.

Но в общи линии, разбира се, е мрак и ужас…

Надявам се, че не четете това преди сън.