вторник, април 16, 2013

Снимки за спомен (из файла „Привички от милото минало“)

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Предупреждение: който е впечатлителен, да не чете под снимката!

Снимка като снимка, нали? Седи млад мъж в леко отпусната поза. Гледа замислено в обектива. Навярно се прави на интересен. Изобразява байронизъм (по това време било модно) или преситеност, умора от светските удоволствия.

Но в действителност…

Не четете веднага под снимката, опитайте се да познаете. (Още един път повтарям, напълно сериозно: тези, които имат слаби нерви, по-добре изобщо да не четат по-нататък).


Това, приятели, е труп на мъртвец.

В средата на XIX век, след появата отначало на дагеротипията, а след това на фотографията, европейците хукнали да се снимат. Най-сетне да си поръчат снимка можели не само богатите, но и хората от средна ръка.

„Портретоманията“ съвпаднала с още една мода. Било през епохата, когато се поетизирало всичко, свързано със смъртта. Гробището се смятало за прилично място за разходки и пикници. Ковчезите станали по-изящни, погребенията по-живописни, саваните по-украсени, гробниците по-претенциозни. За тази викторианска некрофилия писах някога в книгата си „Гробищни истории“ (главите за Хайгейт и Гринвуд).

На някой фотохудожник с делова хватка и пошъл мозък му хрумнала една супер бизнес идея: да спечели от скръбта на тези, които са изгубили скъп човек. Разсъдъкът на скърбящия помътнява, той не се интересува от разходите. Най-много пари хората харчат, както е известно, за сватбени тържества и за траурни церемонии.

Появила се нова услуга, която се предоставяла от погребалните кантори в съдружие с фотографските ателиета: снимка на скъпия покойник, гримиран като жив. „Не сте успели да се снабдите за вечен спомен с портрет на обожаваното от вас същество? Нищо страшно. Фирмата „.....“ ще поправи вашия пропуск“.

Много, мнозина безутешни родители, вдовци или вдовици си поръчвали такива снимки.

Обличали мъртвите с нови премени, гримирали ги, слагали ги в естествена поза с помощта на всякакви технически приспособления. Отваряли очите им, навлажнявали ги. Понякога се налагало да им рисуват зеници, разтягали устните им в усмивка. (Преди време описах подробно тази процедура в романа „Пелагия и червения петел“, като използвах практическото ръководство за съдебни служители, издадено през 1915 година). Нещата изглеждали така:


Днес викторианските посмъртни снимки са се превърнали в колекционерски обект за любителите на всякакви ужаси.

Най-често фотографирали, разбира се, починали синове и дъщери – тези загуби са най-болезнени от всички.

По лицата се вижда, че родителите не са на себе си. Затова нека Бог ги съди.

Модата продължила дълго и угаснала към 20-те години на ХХ век. Не защото скръбта станала по-цивилизована, а защото фотографията престанала да бъде нещо рядко и от всеки покойник оставали някакви снимки, направени приживе. (Между другото, превърнатото в постоянно действаща инсталация тяло на починалия Ленин е далечен отзвук от все същата викторианска некрофилия. По-добре щеше да бъде, ако бяха поставили мъртвия Илич в едно кресло или ако го бяха качили на брониран автомобил, да го щракнат за спомен и да го закопаят по реда си. А така лежи сред града страшно страшилище, само плаши хората).

От късните. Имаш чувството, че двама мъртъвци държат в ръцете си спящи деца. Хичкок направо...

Някои следсмъртни снимки са направени надве-натри – веднага се вижда, че става дума за покойник:


Понякога обаче в колекциите се срещат просто шедьоври на гримьорското изкуство. Изобщо няма да се досетиш.


Но в общи линии, разбира се, е мрак и ужас…


Надявам се, че не четете това преди сън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.