Автор: Валерия Новодворская
Превод от руски: Павел Б. Николов
Великият Достоевски, като всеки обзет от бесовете на месианството руски интелигент, чийто талант биел с криле по сивите стени на жалката руска действителност, си поставял възвишени цели и се опитвал да промени света. Неговия 190-годишен юбилей отбелязахме на 11 ноември. 130 години той, мъченикът и триумфаторът, не е с нас, но съдбоносните въпроси, поставени от него, са все още нерешени. Животът в Русия е непроменлив до отчаяние и също така вечни са тези въпроси.
Като юноша Достоевски, автор на „Слабо сърце“ и „Бедни хора“, повярвал в неведомия нему социализъм. Това му струвало скъпо. Николаевският ледников период и жестокият вертикал на властта му осигурили, както и на всички съдени по делото Петрашевски, инсцениран разстрел на Семьоновския площад, савани, капюшони: помилвали писателя с каторга и военна служба. Не случайно курсистките носели след ковчега му вериги.
Но светът на Александровите реформи, в който се върнал, бил съвсем друг. Каракозов, народоволците и Нечаев избавили бързо Достоевски от социалистическите илюзии и той попаднал в другата крайност: станал консерватор, мразещ католицизма, изобщо Запада и вечно въставащите поляци по-специално; започнал да издава скучните списания „Епоха“ и „Гражданин“. Но в литературата оставал честен и правдив, дал спасителни съвети и открил велики тайни. Тайната на руската интелигенция, която не жадува да натрупа капитал, а „да разреши мисълта“. Това е много вредно за здравето и комфорта, но с това сме интересни ние. Тайната на двойствения човек, когато „Дявол и Бог се борят, а бойно поле са сърцата на хората“. Тайната и опасността от полюсите Добро и Зло в човека: „Широк е човекът, прекалено е широк даже, аз бих го стеснил“. Тайната за покорността на тълпите и тяхното робство, разкрита от Христос на Великия инквизитор. И съвета: да се сломи по някакъв начин тази формула, която прави ненужен Христос и необходима инквизицията. Ето я черната формула на робството: „По-добре ни поробете, но ни нахранете“. Всичките тези тайни ни е открил Достоевски.
А ето и неговите рецепти. Писателят ни внушава навеки отвращение от убийството – никой „няма право“, не трябва да убива никого, нито мерзката старица-лихварка, нито своя недостоен баща Фьодор Карамазов. Расколников заплаща с нравствени мъчения и каторга, Иван Карамазов – с безумие. Не трябва да се развращават децата: Ставрогин завършва живота си със самоубийство. Не трябва да се мисли само за пари: лихварят от „Кротката“ се разплаща със самоубийството на любимата си жена. Не трябва да се убива дори в името на висши цели: убийството на хора като Шатов прави от народниците и народоволците хора като Верховенски и Шигальов, иначе казано – като Нечаев, след които идват такива като Ленин, Хитлер и Сталин. Интелигенцията трябва да спаси Русия с цената на своя, а не на чуждия живот. Съвет на Степан Трофимоивич от „Бесове“: да поемеш всичката болка, всичкото зло, всичкия хаос, а след това да се хвърлиш от скалата и да потънеш като стадото евангелски свине.
Достоевски искал да изгони бесовете. Той се превърнал в екзорсист. Въпреки съдбоносната си страст към играта, станал грижовен баща и примерен глава на семейство. Човечността ще спаси света. Единственото светло петно в мрачните „Бесове“ е добротата на Шатов към бившата си жена Маша, захвърлена от Ставрогин и раждаща в тясната стаичка на Иван чуждо за него дете, което той иска да осинови и да възпита като свое. Семейството. Децата. Обикновения човешки живот – това е спасението. Но Шатов е убит на прага на новия живот.
Альоша Карамазов призовава децата да помнят бедния Илюшечка. Лиза, ученичката на Альоша, иска „да се грижи за хората като за болни“. В „Унижените и оскърбените“ суровият баща прощава на опозорената Наташа и прибира при себе си умиращата Нели.
Блясъците доброта, разхвърлени по адския кръг на мрачното творчество на Достоевски, ни дават надежда и сили да живеем по-нататък.
