Из блога на Борис Акунин „Любовь к истории“
Превод: Павел Николов
Някога отдавна, когато почивах на черноморското крайбрежие, се приближавах всяка сутрин до прозореца и виждах на съседната планина надпис „КОЛЯ“. Някой го беше направил с бели камъни бог знае отпреди колко години, вероятно използвайки за този титаничен труд не една седмица.
Незнайният Коля е бил движен от някакъв титаничен инстинкт, който поради моята младост ми се струваше загадъчен. Явно ставаше въпрос за съобщение, при това важно, но аз не го разбирах. Искаше ми се да отговоря на планината: „Ама че си глупак, Коля!“, а това, съгласете се, не е конструктивно.
По-късно често срещах подобни съобщения. Срещах следите от творчеството на събратята на Коля навсякъде – в родината и извън нейните предели. Най-често тези безхитростни графити са много по-малко монументални, но непременно са върху нещо изключително: ако не е планина, ще е историческа забележителност или паметник. Коля непременно изсича върху тези скрижали своето име и това е. Понякога добавя годината или мястото, откъдето е дошъл.
С времето разбрах, че това не е хулиганство и не е преднамерен вандализъм. Това е низша форма, в която се проявява една от най-високите човешки амбиции – желанието да увековечим своето име, иначе казано – да продължим своето съществуване извън пределите на физическия живот, да останем в паметта на бъдните поколения. Има и специален термин за означаване на тази потребност: етернизация.
Просто да увековечим себе си можем по различен начин. Един построява храм – друг го запалва. Един оставя след себе си прекрасна статуя, друг – надпис с гвоздей върху статуята.
Но каквото и да е надраскано на статуята, съобщението крещи за едно и също: „Кажете на всичките там разни велможи: сенатори и адмирали, че ето, ваше сиятелство, живее в този и този град Петър Иванович Бобчински. Точно така кажете: Петър Иванович Бобчински“.
Само един път, а и то по удивително стечение на обстоятелствата, ми провървя да измъкна от небитието крайчето на отдавна приключилия живот на един такъв Петър Иванович (впрочем, бащиното му име така и си остана неизвестно за мене).
Бях в Ерусалим при храма на Гроба Господен и, както обикновено, вместо да благоговея и да се любувам на архитектурата, се вглеждах с интерес в графитите по дървените врати на катедралата.
Видях надпис на кирилица: „Петър. Копривщица. 1860“. За мой срам какво означава втората дума, не знаех и вероятно тя щеше да ми изскочи от главата, ако не беше едно странно съвпадение. Веднага след Израел ми предстоеше да отида в България – да проуча на място нещата, преди да напиша сценария на „Турският гамбит“. Вечерта в хотела седнах да прегледам дошлият по електронната поща маршрут на бъдещото ми пътуване. Гледам – познато име. Оказва се, че това е едно българско градче и че скоро ще мина през него. Като се учудих, поклатих глава и, разбира се, забравих за Петър от Копривщица, който беше надраскал вратата на светилището.
А след една седмица си го спомних. Защото, когато бях в Копривщица и наминах (пак по навик) към местното гробище, намерих там гроба на някой си Хаджи Петър (хаджи е човек, който е ходил да се поклони на Гроба Господен) и годините на живота му бяха съответстващи. „Е, здравейте, Петър Иванович – казах му аз. – Някога ще разкажа за вас на всички възможни велможи и адмирали“. Което всъщност правя в момента.
Предлагам на вашето внимание и няколко снимки от моята Колекция (в дадения случай наречена така по думата „Коля“).
Тази статуя от ХVІ век се намира в залата на средновековната скулптура в Лувъра:
Ето едно оръдие от четвърти бастион, защитавало доблестно Севастопол:
Близо до френското село Сен Реми дьо Прованс като по чудо се е запазила прекрасна римска арка.
Р.S. Забележително е, че нито един път не видях по подобен начин да са се опитали да обезсмъртят името си жените. Не зная с какво да обясня това. Или ръцете на жените са по-малко енергични, или желанието за етернизация е чисто мъжки синдром.
