МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „КРИЗА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“ / „АКТЬОР“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

КРИЗА

Онзи ден, граждани, по улицата мина каруца с тухли. Бога ми! На мене, знаете, чак сърцето ми затрептя от радост. Защото строим, нали, граждани. Тухлите не ги карат току-тъй. Някъде, значи, се строи къщичка. Започна се — пу-пу, да не ни е уроки! Може би след двадесет години, а току-виж и по-малко, всеки гражданин, току-виж, има цяла стая. А ако населението не се увеличи кой знае колко и, например, разрешат всички аборти — то и по две. А може и по три на калпак. С баня.

Ех, какъв живот ще падне тогава, граждани! В едната стая, да речем, спиш, в другата посрещаш гости, в третата — нещо друго... Малко ли е! Ще се намери какво да се прави при такъв свободен живот.

Е, засега е трудничко с жилищната площ. Малко е кът заради кризата.

Аз, братлета, живях в Москва. Съвсем наскоро се върнах оттам. Изпитах тази криза на гърба си.

Пристигнах, знаете, в Москва. Вървя с багажа по улиците. И просто не става. Не че няма къде да се настаниш — няма къде и багажа си да оставиш.

Две седмици, знаете, се мъкнах по улиците с този багаж — брада ми покара и багажа разпилях. Та, знаете, олекнах вече и ходя без вещи. Търся си квартира.

Най-сетне в една сграда някакво човече се спуска по стълбите.

— За тридесет рубли — вика — мога да ви настаня в банята. Квартирката — вика — е господарска... Три тоалетни... Баня... В банята — вика — се настанете. Прозорци — вика — макар да няма, има врата. И водата ви е подръка. Ако поискате — вика, — напълнете до горе ваната с вода и си се гмуркайте цял ден.

Казвам му:

— Аз, драги другарю, не съм риба. Аз — казвам — нямам нужда да се гмуркам. На мене — казвам — ми се ще да живея на сухо. Свалете — казвам — малко заради влагата.

Той вика:

— Не мога, другарю. Бих се радвал, но не мога. Не зависи изцяло от мене. Квартирката е комунална. И цената за банята ни е твърдо установена.

– Е, какво да се прави – викам. – Добре. Имате от мене – викам – тридесет рубли и ме пуснете – викам – по-скоро. Три седмици – викам – се скитам по улиците. Страх ме е – викам – да не се преуморя.

Е, добре. Пуснаха ме. Заживях.

А банята, наистина, господарска. Навсякъде, където и да стъпиш – мраморна вана, бойлер и кранчета. А да седнеш, между другото, няма къде. Освен на ръба, ама и оттам се свличаш надолу, право в мраморната вана.

Направих тогава един дюшеме от дъски и си живея.

След месец, между другото, се ожених.

Падна ми се, знаете ли, една такава младичка, добродушна съпруга. Без стая.

Мислех, че заради банята ще ме зареже и няма да видя семейно щастие и уют, но тя не вика нищо, не се отказва. Само леко се намръщи и отговаря:

– Е, какво пък – казва, – и в баните живеят добри хора. А в краен случай – казва, – може да се прегради. Тук – казва, – например, ще има будоар, а тук трапезария...

Аз казвам:

– Може да се прегради, гражданко. Само че живущите тук дяволи – викам - не дават. Все казват: никакви преустройства.

Е, добре. Живеем си както дойде.

След по-малко от година със съпругата ни се роди едно малко детенце.

Кръстихме го Володка и продължаваме да живеем. Къпем го във ваната — и живеем.

И даже, знаете, доста добре се получава. Детето, значи, се къпе всеки ден и изобщо не настива.

Само едно неудобство има — вечерно време комуналните съквартиранти се юрват да се мият в банята.

През това време цялото семейство трябва да се изнесе в коридора.

Дори молих квартирантите: „Граждани — казвам, — къпете се в събота. Не може — казвам — да се къпете всеки ден. Кога тогава — казвам — ще живеем? Влезте ни в положението.“

А те, подлеците, са тридесет и двама души. И всичките ругаят. И в случай на нещо заплашват да ми набият мутрата.

Е, какво да се прави — нищо не можеш да сториш. Живеем си както дойде.

След известно време тъщата от провинцията пристига в банята. Настанява се зад колонката.

— Аз — вика, — отдавна мечтаех да дундуркам внуче. Вие — вика, — не може да ми откажете това развлечение.

Викам: — Ами че аз не отказвам. Давай — викам, — бабо, дундуркай го. Не ме интересува. Можеш — викам, — и вода във ваната да напълниш, и да се гмуркаш с внука.

А на жена си викам: — Може, гражданко, и други роднини да ти дойдат, така че казвай веднага, не ме мъчи.

Тя вика: — Може би братчето за коледната ваканция...

Напуснах Москва, без да дочакам братчето. Пари на семейството пращам по пощата.

1925 г.