МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЕДНОСТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“ / „АКТЬОР“ / „КРИЗА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

БЕДНОСТ

Коя е днес, братя, най-модерната дума, а? Най-модерната дума днес е, разбира се, електрификация.

Работата е, не споря, от огромна важност — да се освети със светлина Съветска Русия. Но и това си има засега своите лоши страни. Аз не казвам, другари, че се плаща скъпо. Плаща се евтино. Но не говоря за това. А ето за какво.

Живеех аз, другари, в една огромна къща. Цялата къща караше на газ. У някого газениче, у друг — малка газена лампа, а у трети няма нищо — свети си с попска свещ. Направо беда! И взеха да си прекарват ток.

Първи си прекара пълномощникът. Е, прекара си и толкоз. Тих човек е, видът му не показва нищо. Но ходи все пак някак странно и през цялото време си секне замислено носа.

Видът му обаче не показва все още нищо.

А тук скъпата наша хазяйка Елисавета Игнатевна Прохорова идва веднъж и предлага да прекараме осветление в квартирата.

— Всички — казва — си прекарват. И пълномощникът — казва — си прекара.

Какво пък! Започнахме да си прекарваме и ние.

Прекарахме, светнахме — майчице мила! Наоколо гнило и гнусно.

То, едно време, отидеш сутринта на работа, вечерта се върнеш, пийнеш чай и лягаш да спиш. И нищо такова на газената лампа не се вижда. А сега запалихме, гледаме – тук някоя скъсана обувка се търкаля, там тапетите одрани и стърчат на парцали, тук препуска в тръс дървеница — спасява се от светлината, там някакъв неизвестен парцал, тук храчка, там фас, тук бълха подскача...

Майчице мила! Направо да викаш за помощ. Тъжно е да се гледа такова зрелище.

Канапе едно такова стоеше например в нашата стая. Аз си мислех, бива си го канапето — хубаво канапе. Често седях на него вечер. А сега запалих електричеството — майчице мила! Какво виждам! Що за канапе! Всичко стърчи, всичко виси, всичко изскочило отвътре. Не мога да седна на такова канапе — душата протестира.

Е, мисля си, не живея богато. Противно е да гледам всичко това. Ръцете ми увисват.

Виждам, че и хазяйката Елисавета Игнатевна ходи тъжна, шумоли из кухнята си, подрежда.

— Защо — питам — се въртите насам-натам, хазяйке?

А тя маха с ръка.

— Аз — казва, — мили човече, и не съм си мислела, че живея толкова бедно.

Погледнах вехториите на хазяйката — наистина, мисля си, не са цвете: гнило и гнусно, и парцали разни. И всичко това го залива ярка светлина и се набива в очите.

Започнах да се прибирам у дома някак си унил.

Прибера се, светна лампата, полюбувам ѝ се и се тръшна на кревата.

След това размислих, взех заплатата, купих креда, разбърках я и започнах работа. Одрах тапетите, избих дървениците, изметох паяжините, махнах канапето, боядисах, разкрасих – душата пее и се радва.

Но макар че стана хубаво, не беше съвсем добре. Напразно и на вятъра профуках парите, братя – хазяйката отряза жиците.

– Много – вика – бедничко изглежда на светло. Защо – вика – да осветяваме тази беднотия, че да ни се смеят дървениците.

Аз и се молих, и доводи привеждах – не става и не става.

– Изнасяй се – вика – от квартирата. Не желая – вика – да живея на светло. Нямам аз пари ремонти да ремонтирам.

А лесно ли е да се изнеса, другари, след като съм пръснал сума ти пари за ремонт? Така и се примирих.

Ех, брята, и светлото е хубаво, ама и със светлото е лошо.

1925 г.