Х. П. ЛЪВКРАФТ / „УЛТАРСКИТЕ КОТКИ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Говори се, че в Ултар, който лежи отвъд река Скай, никой човек не може да убие котка; и в това аз наистина мога да повярвам, докато гледам тази, която седи и мърка пред огъня. Защото котката е загадъчна и близка до странни неща, които хората не могат да видят. Тя е душата на древния Египет и носител на предания от забравени градове в Мерое и Офир. Тя е сродница на господарите на джунглата и наследница на тайните на древната и зловеща Африка. Сфинксът е неин братовчед и тя говори езика му; но тя е по-стара от Сфинкса и помни онова, което той е забравил.

В Ултар, преди гражданите да забранят убиването на котки, живеели един беден старец и жена му, които с наслада ловели и убивали котките на своите съседи. Защо го правели, не зная; може би защото мнозина мразят гласа на котката нощем и не одобряват това, че котките се прокрадват крадешком по здрач из дворове и градини. Но каквато и да била причината, старецът и старицата изпитвали удоволствие да улавят и убиват всяка котка, която се доближавала до колибата им; а по някои от звуците, които се чували след мръкване, много граждани предполагали, че убийството ставало по изключително особен начин. Но гражданите не обсъждали тези неща със стареца и жена му; заради постоянния израз на сбръчканите им лица и защото колибата им била твърде малка и мрачно скрита под разперените дъбове в дъното на един запуснат двор. В действителност, колкото и собствениците на котки да мразели тези странни хора, те повече се страхували от тях; и вместо да ги укоряват като жестоки убийци, просто внимавали никой скъп домашен любимец или ловец на мишки да не се отклони към отдалечената колиба под тъмните дървета. Когато поради някаква неизбежна непредпазливост някоя котка изчезнела и след мръкване се чуели съответните звуци, нейният стопанин ридаел безпомощно или се утешавал, благодарейки на Съдбата, че не е изчезнало така някое от децата му.

Един ден керван странни скитници от Юга навлязъл по тесните калдъръмени улички на Ултар. Скитниците били смугли и различни от другите пътуващи люде, които минавали през града два пъти годишно. Те предсказвали на пазара бъдещето срещу сребро и купували пъстри мъниста от търговците. Никой не можел да каже от коя земя са тези скитници, но се виждало, че отправят странни молитви и че по страните на каруците им са изрисувани чудати фигури с човешки тела и глави на котки, ястреби, овни и лъвове. А водачът на кервана носел на главата си украшение от два рога и интересен диск между тях.

В този особен керван имало едно малко момче без баща и майка, само с мъничко черно котенце, за което се грижело. Чумата не била благосклонна към него, но му оставила малкото космато същество, за да смекчава мъката му; а когато човек е много млад, може да намери значително облекчение в живите лудории на едно черно котенце. Така момчето, което смуглите хора наричали Менес, се усмихвало по-често, отколкото плачело, докато си играело със своето грациозно котенце на стъпалата на една странно изрисувана каруца.

На третата сутрин от престоя на скитниците в Ултар Менес не можал да намери своето котенце; и докато ридаел с глас на пазара, някои граждани му разказали за стареца и жена му и за звуците, които се разнасяли нощем. Когато Менес чул тези неща, риданията му отстъпили място на размисъл и накрая на молитва. Той протегнал ръце към слънцето и се замолил на език, който никой гражданите не можел да разбере, макар че гражданите всъщност не се и опитвали да разберат, защото вниманието им било погълнато предимно от небето и странните форми, които облаците приемали. Било много учудващо, но докато момчето изричало молитвата си, над главите им сякаш се образували сенчести, мъгляви фигури на екзотични създания; на хибридни същества, увенчани с дискове, обрамчени с рога. Природата е пълна с такива илюзии, които впечатляват въображението.

Същата нощ скитниците напуснали Ултар и повече никой не ги видял. А стопаните се разтревожили, когато забелязали, че в целия град не може да се намери нито една котка. От всяко огнище познатата котка изчезнала; котки големи и малки, черни, сиви, раирани, жълти и бели. Старият Кранон, кметът, се кълнял, че смуглите хора са отвлекли котките, за да отмъстят за убитото котето на Менес; и проклел кервана и малкото момче. Но Нит, слабият нотариус, заявил, че по-вероятни за подозиране са старецът и жена му; защото омразата им към котките била всеизвестна и ставала все по-дръзка. Но никой не се осмелил да се оплаче на зловещата двойка, дори когато малкият Атал, синът на ханджията, се заклел, че видял по здрач всички котки на Ултар в прокълнатия двор под дърветата да крачат много бавно и тържествено в кръг около колибата, по две в редица, сякаш изпълнявайки някакъв нечуван животински ритуал. Гражданите не знаели доколко да вярват на малкото момче и макар да се страхували, че злата двойка е примамила котките към смъртта им, предпочели да не укоряват стария човек, докато не го срещнат извън неговия мрачен и отблъскващ двор.

Така Ултар заспал в безсилен гняв; и когато хората се събудили на разсъмване – ето! – всяка котка стояла на обичайното си място до огнището! Големи и малки, черни, сиви, раирани, жълти и бели, нито една не липсвала. Котките изглеждали много лъскави и охранени и изразявали доволството си с гръмко мъркане. Гражданите обсъждали помежду си случилото се и се чудели много. Старият Кранон отново настоял, че са ги взели смуглите хора, защото от колибата на стареца и жена му котките не се връщали живи. Но всички се съгласили с едно: че отказът на котките да ядат порциите си месо или да пият от паничките си с мляко е изключително любопитен. И цели два дена лъскавите, лениви котки на Ултар не докоснали никаква храна, а само дремели край огъня или на слънце.

Изминала една седмица, преди гражданите да забележат, че по здрач в прозорците на колибата под дърветата не свети никаква светлина. Тогава слабият Нит отбелязал, че никой не е виждал стареца или жена му от нощта, в която котките изчезнали. След още една седмица кметът решил да превъзмогне страховете си и да посети странно притихналия дом по задължение, макар че, правейки го, взел предвидливо със себе си ковача Шанг и каменоделеца Тул за свидетели. И когато разбили крехката врата, не намерили нищо друго освен два чисто оглозгани човешки скелета на пръстения под и множество необичайни бръмбари, пълзящи в сенчестите ъгли.

Впоследствие сред гражданите на Ултар имало много разговори. Зат, съдебният лекар, спорел надълго и нашироко с Нит, слабия нотариус; а Кранон, Шанг и Тул били засипани с въпроси. Дори малкият Атал, синът на ханджията, бил разпитан подробно и получил за награда сладкиш. Говорели за стареца и жена му, за кервана смугли скитници, за малкия Менес и неговото черно котенце, за молитвата на Менес и за небето по време на тази молитва, за постъпката на котките в нощта, когато керванът си тръгнал, и за това, което по-късно било намерено в колибата под тъмните дървета в отблъскващия двор.

И накрая гражданите приели онзи забележителен закон, за който разказват търговците в Хатег и който обсъждат пътниците в Нир; а именно, че в Ултар никой човек не може да убие котка.