ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „ПЪТЯТ НА МАГАРЕТО“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Шосето минаваше през тунел, прокопан в планината преди Първата световна война, после слизаше към малко градче, пускаше там множество разклонения – тесни пътища, които се разтичаха по местните села – и продължаваше нататък, към Гренобъл, към Милано, към Рим… Преди входа на тунела свихме от магистралата по малък път, който се виеше по билото на планината. Марсел се зарадва, че не пропусна отбивката, както неведнъж му се случвало – този изход беше единственият, по който можеше да се стигне до стария римски път, построен през първи век. Всъщност повечето европейски магистрали – луксозни, шестлентови, скоростни – лежат върху римски пътища. И Марсел искаше да ни покаже онзи малък участък, който се беше запазил в първоначалния си вид. Невзрачният доста тесен – две коли едва се разминават – павиран път от едно малко градче до друго беше изоставен след построяването на тунела. Някога в подножието на планината имало римска куриерска станция, осигуряваща доставката на писма от Британия до Сирия. Само за десет дена…

Изкачихме се на прохода и слязохме от колата. Паважът беше положен преди две хиляди години върху чакълена основа, с малки крайпътни откоси и изпъкнал профил, почти изгладен от милиони крака и колела. Бяхме трима – Марсел, възрастен адвокат, преместил се в този край преди пет години, дебелата Анес с пищна аристократична фамилия и очевидно лош характер и аз.

Пътят се изкачваше стръмно, а в такава местност винаги има разтворено безпокойство, възниква някаква обратна тяга – същата онази, която водела римляните точно в противоположната посока – на север, на запад, по дяволите, към студени морета и равни земи, девствени гори и непроходими блата.

– Тези пътища разсекли земите на изчезнали племена и създали онова, което по-късно станало Европа... – говореше Марсел, като жестикулираше красиво с малките си ръце и разтърсваше сивите си къдрици. Той, синът на бакалин, приличаше на аристократ, а съвсем не Анес, с нейното малко носле между дебелите червени бузи.

– Смяташ, че ето това – тя посочи с къс пръст под краката си – е римски път?

– Разбира се, мога да ти покажа и карти – откликна живо Марсел.

– Или нещо бъркаш, или говориш глупости! – възрази Анес. – Виждала съм такива старинни пътища в Помпей, там има дълбоки коловози, колелетата са издълбали двадесет сантиметра от камъка, а тук виж какъв равен път, няма дори следи от коловози!

Спорът между тях – по всякакъв повод – продължаваше вече двадесет години, а не само през последните три часа, които прекарахме в колата, но тогава не знаех това. Сега се бяха сдърпали сериозно за коловозите: Марсел твърдеше, че пътищата в чертите на града се строели по съвсем различен начин от тези извън града и по улиците на градовете коловозите били изрязвани специално в камъка – нещо като релси, – а съвсем не били издълбавани от колелата.

Гледката от прохода беше почти кримска, но по-просторна, а морето беше по-далече. Въпреки това примамлива мъгла на хоризонта намекваше за неговото присъствие. Оттук, от прохода, се виждаха благородните редове на лозята и маслиновите горички. Сипеите бяха укрепени с наклонена решетка от колове и система от тераси.

В самите ни крака стояха изсъхнали, вече крехки стръкове салвия, по земята се стелеше мащерка, а по-нататък се разстилаше голям храст прецъфтял каперс.

Върнахме се при колата и тръгнахме бавно надолу. Марсел разказваше с какво гръцките пътища се различавали от римските – гърците пускали през планината едно магаре и прокарвали път по неговата лъкатушеща пътека, а римляните просичали своите пътища напряко, от точка А до точка Б, като прорязвали хълмовете и пресушавали по пътя си езерата... Анес възразяваше.

Селцето, към което пътувахме, ми беше познато: преди няколко години бях прекарала в него три дни – тогава в един от близките градове имаше фестивал и ми предложиха да избирам между стая в градския хотел или настаняване в мъничко селце. И аз избрах да отседна в една стара селска къща при Женевиев. Всичко, което видях тогава, ме порази дълбоко и ме трогна. Женевиев се оказа от поколението парижки студенти от шестдесет и осма година, минала и през левите, и през зелените, и през билковите езотерици, поглъщала последователно всички примамки, после се откъсвала, и по времето, когато се запознахме, беше вече не много млада жена със селски вид, загоряла, с много сини очи, щастливо самотна. Отначало ми се стори малко бавничка, но после разбрах, че се намира в състояние на завидно душевно спокойствие. Живееше от десет години в къщата, която беше възстановила собственоръчно, и имаше там всичко необходимо за душата и тялото: топла вода, душ, телефон, безлюдната красота на планините, дълго лято и къса, но снежна зима.

Съвършената самота, която Женевиев търсела тук, била в изобилие, макар с годините да ставала все по-малко съвършена: когато намерила това място, там имало четири къщи, две от които били необитаеми, а другите две принадлежели на местни селяни – единият съсед, освен лозе, имал и ремонтна работилница, а вторият имал стадо овце. Женевиев купила една от празните къщи. Механикът и овчарят не нарушавали свободното усамотение на Женевиев – срещайки я на пътеката, кимвали и не се натрапвали за приятели.

Механикът бил неприветлив и на вид простоват. Овчарят изобщо не бил прост – той бил монах, прекарал много години в манастирско уединение, и се върнал у дома, когато старите му родители се съсухрили съвсем.

Параклисът, който се намираше между четирите къщи, беше затворен. Когато се приближих до него и надникнах през прозорчето, видях на варосаната стена зад олтара „Троицата“ на Рубльов. Женевиев, атеистка по френски интелектуален образец, ми обясни, че монахът имал твърде причудливи вярвания, клонял към православието, не се ползвал с благоволението на църковното началство и макар че в този район имало голям недостиг на свещеници, никога не го канели в съседните празни храмове и той служел рядко само в миниатюрния параклис – за Господ Бог и за своята майка. Семейството на механика не ходело на неговата служба, смятайки я за „неправилна“... Тогава си помислих, че е странно да отидеш толкова далече от дома, за да се сблъскаш с проблеми, които ми се струваха чисто руски. Впрочем, през онази година не видях овчаря, защото пасеше стадото си някъде из планините…

От време на време на Женевиев ѝ идвали на гости нейните пораснали деца – син и дъщеря, с които нямала особена близост, и познати. Тя им се радвала, но също така се радвала, когато си тръгвали и я оставяли в нейната самота, изцяло запълнена с разходки, медитации, йога упражнения, бране на горски плодове и билки, работа в малката зеленчукова градина, четене и музика. Преди била преподавателка по музика, но едва сега, на свобода, се научила да се наслаждава на свиренето за себе си – безкористно и незадължително…

Съвършенството на нейната умерена самота се пропукало за първи път, когато бившият ѝ съпруг дошъл да я посети с новото си семейство, влюбил се в мястото и решил да купи другата празна къща. Той издирил наследниците и те с готовност му продали онова, което останало от отдавна изоставената постройка. Къщата била възстановена и новите съседи живеели там само през ваканциите, били деликатни и се стараели да безпокоят Женевиев възможно най-малко.

Вторият удар бил по-осезаем: от Марсел, нейният верен и пожизнен обожател, с когото преминала през всичките фази на отношенията – някога Женевиев била негова любовница, по-късно, когато жена му го напуснала, отказала да се омъжи за него и скоро го зарязала заради някакво хлапе, което забравила след един месец, после дълги години били приятели, помагали си в тежки моменти, пишели си, когато Марсел заминал да работи в Тайланд. Веднъж го посетила там и отношенията им сякаш се освежили отново, но след това Женевиев заминала за Париж и изчезнала от полезрението на Марсел за няколко години. Когато се върнал в Париж, Марсел я издирил и бил поразен от промяната, настъпила в нея, но в новия си, отшелнически образ, тя му харесвала не по-малко. И тогава решил да промени живота си по подобие на Женевиев и си купил едно изоставено старинно имение на километър и половина от нейната къща. Каменната ограда и големите стопански постройки на това най-значително застроено място в цялата околност се виждаха от прозореца на горния етаж в къщата на Женевиев…

Пристигнахме малко по-късно, отколкото бяхме предвидили. Преди да влезем в селото, някакво доста едро животно проблесна в светлината на фаровете, пресичайки пътя. Анес, която се събуди мигновено, извика:

– Вижте, язовец!

– Да, тук ги има много. А този го познавам, дупката му е на триста метра оттук – охлади ентусиазма ѝ Марсел.

Вече се беше стъмнило. В къщата светеше. Вратата беше отворена, бялата завеса се люшна и зад нея се появи Женевиев.

Влязохме в голямото сводесто помещение с неопределено предназначение. Сводовете бяха изваяни изумително асиметрично, тук-там стърчаха куки – бяха шест на брой и падащите от тях сенки се пречупваха по ръбовете на сводовете. Никой не знаеше какво е висяло на тях преди.

Очакваха ни – масата беше сложена, но гостите седяха в другата част на помещението, до горящата камина. В мъжа, който приличаше на застаряващ каубой, разпознах веднага бившия съпруг на Женевиев, а младата слаба жена с тежка челюст и неправилна захапка без съмнение беше втората му съпруга. Момиченцето на около десет години, тяхната дъщеря, беше наследило от баща си правилните черти на лицето, а от майка си – дивия чар. В кресло, покрито със стари неща – дали шалове, дали гоблени – седеше възрастна негърка с жълт тюрбан и рокля, украсена с гигантски макове и лилии. Пианото беше отворено, на поставката стояха ноти и беше ясно, че музиката е спряла да звучи току-що… Огънят в камината раздвижваше сенките по стените и сводестия таван и аз се усъмних дали не съм преминала от реалността в сън или кинофилм…

Измихме се след пътя. Водата течеше от крана, но до него на една масичка стояха порцеланов умивалник и кана. Пред душ кабината нямаше завеса, до нея стоеше бамбуков параван. На тенекиена кука висеше вехта кърпа, с истински кръпки. Докосването на талантливите ръце на Женевиев се усещаше във всички вещи, подбрани от тавана, от вехтошарския дюкян, а може би и от сметищата. Личеше си, че цялата покъщнина е възкръснала от праха.

Като отмихме пътния прах, разменихме по две европейски въздушни целувки и Женевиев ни покани на масата. Голямата маса беше покрита с оранжева покривка, в овално блюдо проблясваше като червено злато пюре от тиква, в малка тенджера лежеше препечен заек, ловен трофей на Марсел, а между грубите фаянсови чинии бяха пръснати невенчета – горчивите цветя на есента. В покрития със салфетка панер имаше тънки безсолни питки, които Женевиев печеше в желязната печица и никога не купуваше хляб. Виното за вечерята беше донесъл Жан-Пиер, бившият ѝ съпруг, голям познавач и ценител на вината, от своите най-съкровени запаси. Той го наля в различни по вид чаши, негърката Айлин разчупи внимателно една питка – ноктите ѝ бяха с невиждана дължина, извити на спирала и блестящи с пурпурен лак – и я раздаде на гостите. Марсел вдигна ръце и каза:

– Колко е хубаво!

Женевиев, докато разпределяше оранжевата храна по чиниите, се усмихваше със своята будистка усмивка, обърната по-скоро навътре, отколкото навън. На масата липсваше всякакво френско чуруликане, всички говореха тихо, сякаш се страхуваха да не нарушат тайната тържественост на мига.

Втората жена на Жан-Пиер, Мари, излезе и след минута донесе от вътрешните стаи едно дете, за което не знаех още нищо. То беше сънено, присвиваше очи от светлината и извърташе малкото си личице. Беше на около три годинки. Ръчичките и крачетата му висяха като на парцалена кукла. Мари поднесе към устата му шишенце с биберон. То не можеше да го хване с ръце, но сучеше – бавно и неохотно.

Момиченцето Ивет се приближи до майка си и я помоли тихичко за нещо. Майката кимна и ѝ подаде детето. Тя го пое, както се поема свещен съд…

Жан-Пиер гледаше към мъничето с такава нежност, че съвсем престана да прилича на пенсиониран каубой…

Женевиев ми каза:

– Това е Шарл, нашият ангел.

То не приличаше нито на херувим, нито пък на купидон. Имаше заострено, слабо личице и светли, безизразни очи. Представях си ангелите съвсем различно…

Вдигнах чашата и казах:

– Толкова се радвам, че стигнах пак дотук – искаше ми се да кажа „приятели“, но езикът ми не се обърна. Всички, освен Женевиев, виждах днес за първи път. Включително Марсел и Анес, които минаха тази сутрин да ме вземат от Екс ан Прованс.

Но във въздуха имаше нещо такова, че в този момент те ми бяха по-близки от приятели и роднини, появи се някаква мигновена и най-силна връзка, чиято природа не мога да обясня.

Ядяхме и пихме, и разговаряхме тихо за времето и природата, за тиквата, която Женевиев беше отгледала в градината си, за язовеца, който живееше наблизо, за дроздовете, които кълват узрелите плодове. После Женевиев поднесе сирене и салата и се досетих, че за салатата е ходила специално до града на пазара – оплакваше се, че в нейната градина не вирее салата: твърде много слънце. Знаех, че Женевиев живее с миниатюрна пенсия, обикновено купува брашно, ориз, зехтин и сирене, а всичко останало отглежда в градината или събира в гората.

Момченцето спеше в ръцете на баща си, а после го взе чернокожата Айлин и то не се събуди. Ивет се приближи до Женевиев, прегърна я, прошепна ѝ нещо на ухо и тя кимна.

Всички се преместиха отново към камината и Женевиев каза, че сега Ивет ще ни изсвири част от програмата, която подготвя за Коледа. Момиченцето седна на един стол, Женевиев го повдигна и като свали от рафта две дебели книги, ги сложи на седалката на стола. Момиченцето дълго се наместваше, шавайки върху книгите, докато Женевиев не сложи отгоре им тънка кадифена възглавничка с пискюли. Женевиев разтвори нотите, прошепна нещо на Ивет, тя отметна зад ушите си кестенявата коса, пъхна бретона под червената диадема на главата, сложи ръце върху клавиатурата и след като си пое дълбоко въздух, удари по клавишите.

Изпод детските ръце се изтръгваха звуци, които се подреждаха в наивна мелодия, и Женевиев запя с неочаквано висок, момичешки глас приблизително следните думи: „Вземи своята хармоника, вземи своята свирка… не, по-скоро флейта… тази нощ се ражда Христос…“. На френски това звучеше по най-сладкия начин.

Шарл се събуди, Айлин го сложи на коленете си, като го галеше по гръбчето, и той увисна надолу с ръчички, крачета и глава. Не можеше да си държи главичката. Мари погледна с тревога към детето, но Айлин разбра безпокойството ѝ, подложи длан под брадичката му и то се усмихна разсеяно и слабо. Или може би лицевите му мускули се бяха свили неволно от притискащите ги пръсти на Айлин… Айлин също се усмихна – в този миг лицето ѝ ми се стори смътно познато.

Те пееха в дует, Женевиев и Ивет – в синхрон, като старателно отваряха уста и поклащаха глави в такт с простата музика. Към края нещо в пеенето им се обърка: думите се оказаха повече от музиката. Гласът на Женевиев увисна самотно в полумрака на стаята, а Ивет се втурна да я догонва, но не успя. Смути се – и всички се разсмяха и запляскаха. Ивет се притесни, поиска да стане, размърда се на възглавницата, червените пискюли се раздвижиха: в пролуките между тях забелязах заглавията на дебелите книги – „История на Наполеоновите войни“ и „Библия“. Отдавна вече гледах с широко отворени очи: малките детайли – оранжевата маса, пурпурните нокти на Айлин, златните букви – бяха толкова ярки и изпъкнали, че беше жалко да изгубя и една частица…

Женевиев прелисти нотите и Ивет засвири някаква преработка на Бах за деца толкова грижливо и строго, толкова чисто и с такова чувство, че Бах би останал доволен. Айлин галеше бебето по гръбчето и го полюшваше на коляното си. Мъжете пиеха калвадос, като изразяваха одобрение един към друг, към музикантките и към напитката. Мари се радваше тихо на скромните успехи на дъщеря си, но още повече се радваше Женевиев:

– Започнахме да се занимаваме миналото лято, от време на време, и виж какъв напредък!

– Да, Женевиев, това е изумително.

После Женевиев седна на пианото, а Ивет застана зад гърба ѝ, за да обръща нотите. Свиреше някаква жаловита пиеса. Стори ми се, че е от Шуберт.

Междувременно Марсел взе калъфа, който лежеше зад една от многобройните масички, и извади кларинет.

– Не, не, не сме свирили от толкова отдавна – замаха с ръце Женевиев, но Ивет каза:

– Моля те, много те моля…

Женевиев се подчини на нежната молба. Господи, та те се обожават, това момиче и независимата, опитваща се да се отдели от хората Женевиев, ето каква била работата! – досетих се най-накрая аз.

Измъкнаха пюпитър, пъхнат зад една от масичките. Марсел избърса инструмента с парцалче, прочисти му гърлото, издавайки няколко куци звука. Ивет вече прелистваше нотите на етажерката – тя знаеше какво търси. Извади някакви пожълтели листове:

– Хайде, моля те…

Аниес, която не спря да бърбори през целия път от Екс ан Прованс, мълчеше от момента, в който влязохме в къщата. Когато Марсел хвана инструмента, тя произнесе първите си думи за цялата вечер:

– Мислех, че не се занимаваш вече с кларинета.

– Много рядко! Много рядко! – сякаш се оправдаваше Марсел.

– Не, Анес, колкото и да ни се иска, нищо не се променя. Марсел все още свири с кларинета – отбеляза многозначително Женевиев. Айлин премести бебето: сега го притисна с гръбчето към гърдите си, полагайки главичката му в копринената падина.

Те започнаха да свирят, веднага се объркаха и започнаха отново. Беше старинна музика, някакъв пасторал от осемнадесети век, кларинетът звучеше неуверено и в началото Женевиев го заглушаваше, но после гласът на кларинета укрепна и към края на пиесата завършиха заедно и в хармония. Това беше самодейна музика, но беше жива и притежаваше някакво особено качество, каквото никога няма в истинската, направена от професионалисти. В нея звучеше онзи трепетен шум, който чуваш винаги, минавайки по коридора на музикално училище, но никога – на кадифената седалка в консерваторията.

Мари поиска да вземе детето от ръцете на Айлин, но тя поклати глава. И неочаквано за всички стана, притискайки Шарл към себе си, и запя. И щом запя, я познах веднага: това беше една прочута американска певица, изпълнителка на спиричуъли. Тя също участваше във фестивала, на който идвах за втори път, и портретът ѝ беше отпечатан в програмата. Имаше огромен нисък глас, богат на зверски оттенъци, но същевременно в него се съдържаше такава интимност и интонация на личен разговор, че не разруши духа на домашния концерт. Таванските сводове, изградени неизвестно защо в това помещение, имало в предишния си живот някакво специално и загадъчно предназначение, поемаха гласа ѝ и го връщаха обратно още по-мощен и широк. Голямото ѝ тяло във водопада от копринена материя се движеше и поклащаше, и се поклащаха огромните цветя, и ръцете ѝ с безумни нокти, и червената уста с наситено розова вътрешност в рамка от бели зъби, и Шарл, когото притискаше към гърдите си, също се поклащаше заедно с нея. Той се събуди и изглеждаше щастлив върху вълнуващия се кораб на черното тяло сред малинови макове и бели лилии...

„Amusant grace“ — пееше тя и самата тази благодат се спусна над всички, и дори свещите започнаха да горят по-ярко, а Жан-Пиер прегърна Мари през раменете и веднага се видя, че тя е млада, а той – стар… Айлин се поклащаше и парцалените ръце и крака на момчето също се поклащаха леко, но главата му лежеше удобно във вдлъбнатината между гигантските гърди. Ивет, седнала в скута на Женевиев, потропваше с кльощавите си крака в такт, а Анес, смалила се от присъствието на Айлин до съвсем нормални размери, беше положила увиснали бузи на ръцете си и лееше атеистични сълзи над старомодния американски псалм. Айлин спря да пее, завъртя детето около себе си и всички видяха, че то се усмихва. И тя запя отново: „When the Saints go marching in…“, и светците трябваше да са напълно глухи, за да не дотичат натам — толкова силно ги призоваваше.

Изобщо, въпреки абсолютно неподходящото време на годината, настъпваше Рождество, което случайно беше започнало от смешната детска песничка на Ивет. Айлин спря да пее и всички чуха чукане по вратата, което преди това не бяха доловили заради мощта на нейната песен.

– Влезте.

Такова нещо се случва само в приказките — би могло да се каже. Но аз зная, че такова нещо не се случва в приказките, а само в живота. На прага стоеше съседът овчар. Беше със сиво сукнено яке, от яката на карираната му риза се подаваше загоряла набръчкана шия, а в ръцете си държеше не новородено, а вече доста голямо агне.

– О, L'agneau! — каза Ивет. — L'agneau

Овчарят присвиваше очи от ярката светлина.

– Простете, че ви обезпокоих, мадам Бернар. Имате гости… Два деня търсих едно агънце, а то паднало, докато прекарвах стадото край потока. Счупило си крака и ето че чак сега го намерих. Шина вече му сложих, но има възпаление на белите дробове, едва диша, дойдох да попитам дали нямате антибиотик.

Агънцето беше бяло и почти плюшено, но истинско. За едното му краче беше бинтована треска, муцунката и вътрешността на ушите му бяха розови, а очите му проблясваха като зелено грозде.

– О, l’agneau! – повтаряше Ивет и вече стоеше до овчаря, гледайки го умолително – искаше ѝ се да докосне агънцето.

– О, боже! – разстрои се Женевиев. – Аз не пия антибиотици. Нямам нищо такова…

– Аз имам! Имам! – скочи Мари и се затича към съседната къща. Мъжът ѝ я последва. Ивет, повдигната на пръсти и пристъпваща от крак на крак, галеше вълнистата козина. Овчарят стоеше като истукан, без да мръдне от мястото си.

– Седнете, брат Марк – предложи Женевиев, но той само поклати глава.

Айлин поднесе Шарл към агънцето и повтори след момичето:

– L'agneau! L'agneau!

– L'agneau – каза малкият.

Женевиев затисна устата си с ръка.

– L'agneau – повтори малкият и сестра му го чу. Застина – и веднага извика:

– Женевиев! Мамо! Женевиев! Той каза „агънце“!

Влезе Мари с кутийка в ръка.

– Мамо! Шарл каза „агънце“!

– L'agneau! – повтори малкият.

– Проговори! Каза първата си дума! – провъзгласи тържествено Марсел. Анес плачеше с нови сълзи, без да е успяла да изсуши предишните, музикалните.

Айлин подаде малкия в ръцете на майка му…

Отворих тихо вратата и излязох. Очаквах всичко да бъде бяло, студеният въздух да опари лицето ми и снегът да заскърца под краката ми. Но нямаше нищо такова. Есенна нощ в планината, високо южно небе. Гъсти тревисти аромати. Топъл вятър с морски привкус. Преувеличено големи звезди.

И изведнъж една, голяма колкото ябълка, проряза цялото небе от край до край със сияеща ивица и падна зад яката на хоризонта.

Идваше Рождество – в това не се съмнявах нито за миг: странно, разместено, разбито на отделни парчета, но всички необходими елементи присъстваха: младенецът, Мария и нейният стар съпруг, пастирът, негърската магьосница с нокти на вуду жрица, с божествен глас, присъстваше агнеца и звездата даде знак…

Рано сутринта Марсел закара Айлин за участието ѝ във фестивала. Анес, стара приятелка на Женевиев, спеше в горната стая, а ние с Женевиев пиехме липов чай с мед. Женевиев беше брала липовия цвят през юни, а и медът беше също неин, от планински билки. Обсъждахме вчерашното събитие. Опитвах се да ѝ кажа, че сякаш сме преживели едно Рождество, че снощната вечер съдържаше в себе си всичките атрибути на Рождество, освен магарето…

– Да, да – кимаше Женевиев, – напълно си права, Женя. Но имаше и магаре. Знаеш ли, в тази къща някога живеела една старица. Била героична старица, живеела сама, била куца, карала мотоциклет. Добитъкът ѝ бил само едно магаре. После старицата умряла, дошъл от Париж синът ѝ, прекарал тук отпуската, а преди да си тръгне, искал да заведе магарето при брат Марк, но магарето не тръгнало – убий го, не ще. Инатливо животно, както си му е редът. Тогава се разбрали брат Марк да му носи сено и да му оставя вода. И магарето прекарало зимата само. През лятото синът на старицата дошъл, но магарето пак не отишло при брат Марк и прекарало още една зима само. Три години живяло магарето. После умряло от старост. Неговата барачка още стои. Всички местни хора я наричат къщата на Магарето.

Не се беше случило всъщност никакво чудо. Шарл наистина проговори. Късно, на три години, когато вече бяха престанали да чакат. После се научи да казва и още много думи. Но нито ръцете, нито краката... Тази болест изобщо не се лекува. Малкият беше обречен. А и агнето със счупения крак също не оцеля, умря на следващия ден и антибиотикът не помогна. Но ако не чудо, то все пак се случи нещо в онази есенна нощ. Нещо все пак се случи, нали?

Да, и най-последното: Марсел заведе Айлин във фестивалното градче и ѝ показа римския път. Но това не ѝ направи никакво впечатление – тя изобщо не знаеше нищо за римските пътища. Което е съвсем естествено: до африканците, дори американските, християнството е стигнало по съвсем други пътища.