Обредният фолклор не е в сферата на предпочитанията ми.
Безспорно в него е отразено човешкото съзнание от далечни, много отдавна минали времена и на нашите далечни предци не трябва да се сърдим.
Само че там погледът съзира и нещо съвсем съвременно, чисто нашенско от днешни наши времена.
Да вземем част от една известна коледна народна песен (Коледа е все пак и Коледата ме подтикна към тези размисли снощи след втората бира):
„Я съм, моме, златно дръвце,
златно дръвце, плодовито,
ще порасна дор до небо,
клон ще пусна дор до земя;
лист ще листна дребен бисер,
цвят ще цъфна чисто сребро,
род ще родя сухо злато;
слез’ ще по мен млада Бога,
ще дарува добра дарба:
на момата – дребен бисер,
на майката – чисто сребро,
на бащата – сухо злато…“
Представата за щастието, състояща се в това някой да ти донесе имане наготово – уви! – не е само фолклорна.
Приложете последните пет стиха от цитата към една днешна предизборна ситуация у нас и ще видите, че е точно така – мнозинството все чака да слезе някой спасител и да го „дарува добра дара“.
Подобни чудеса обаче могат да станат само в литературата, била тя фолклорна или не.
А литературата е действителността, но в дълбочинната си структура, а не на повърхността.
„Момчета, хайде да живеем дружно!“ – казва котаракът Леополд.
А защо не: „Момчета, хайде да не живеем литературно!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.