Дядо и баба

Това е снимката на дядо и баба.

Направили си я веднага след женитбата.

Дядо дошъл в Пиперково на тринадесет години, за което вече разказах вчера.

Когато поотраснал, селото си направило сметка, че селският свещеник, дядо поп Никола, баща му, е вече на възраст и някой трябва да поеме от него свещеническите задължения.

А дядо бил тъкмо за тази работа, пред него нямало никакви земеделски перспективи.

И го пратили със средства на селото в София да учи в семинарията.

Там между другото бил съученик на Млаедн Исаев (ако на някого му говори нещо това име) и все казваше: „Добро момче беше, но се продаде“, а баба го мушкаше с лакът да мълчи, много се страхуваше „да не чуе някой“.

Завършил дядо семинарията, върнал се, но за да го запопят, трябвало да се ожени.

И се намерила за него жена от съседното село Караманово – моята баба.

Нея преди това обаче я искал един ерген, син на богат фабрикант от далечен Пазарджик, обаче близък приятел на бащата на баба, тъй като по произход бил от Караманово.

Работата била почти готова, но малко преди годежа кандидатът завел баба на някакъв панаир.

И там, понеже било жега, извадил от джоба си кърпа да си избърше челото.

Толкова омачкана и мръсна кърпа баба ми никога не била виждала през живота си.

И като казала след това не, не го искам този мърльо, настояла на своето и годежът пропаднал.

За мое щастие.

И за щастие на баба ми.

Защото пък след 9 септември 1944 година комунистите разстреляли някогашния фабрикантски син, вече самият той фабрикант, като „враг на народа“.

Така дядо се оженил за баба и дошло време да ръкоположат дядо.

Тръгнали от къщи към църквата дядо, митрополитът, архирейският наместник и свещеници от съседните села, дошли за тържествения случай, а баба останала да приготви трапезата за гостите.

Задали се след време свещениците, идват обратно, а на баба сърцето се обърнало.

Не видяла дядо сред тях.

Боже, какво е станало!

Баба беше много плашлива жена.

А той дядо бил с другите свещеници, но вече не носел цивилните дрехи...

----------------

На три месеца съм бил, когато майка и татко ме оставили на село при баба и дядо да ме гледат, защото по това време обикаляли из далечните добруджански села в търсене на работа (как вятърът ги отвял там, е отделна дълга история).

На село живях постоянно до втори клас.

И на баба и дядо дължа много от това, което съм сега.

Баба ме научи да чета и да пиша още преди да тръгна в първи клас.

Дядо ме насочи към „нужните книги“, книгите, които едно малко дете трябва непременно да прочете.

Това е достатъчно, за да им бъда благодарен за вечни времена...

------------------

Когато дядо почина, баба, едра до това време жена, се стопи и прегърби.

Не можа да преживее смъртта му.

Има запазено едно нейно писмо, писмо, което е адресирала до мъртвия ми вече дядо.

Дано дойда по-скоро при тебе, е написала баба в края на писмото.

И не чака дълго, за да се изпълни нейното желание.

Скоро си отиде и тя...